Реферати

В нашето ежедневие са нормални срещите ни с хора, които на гърба на децата си копнеят да осъществят собствените си мечти и да осъществят копнежите си. Никак не е рядко срещано явлението, при което родител, който иначе в обществото минава за културен, грамотен и отговорен човек, да запише невръстното си петгодишно дете на уроци по пиано, балет, пеене и естествено, английски. Е, понякога и френски. Или немски. Или пък, за съжаление, на два-три чужди езика наведнъж, за по-сигурно.
Ако накараме даден човек, който и да е, да направи моментална асоциация с думата детство, то той, без да се замисля, е почти сигурно, че ще каже „щастливо”. За съжаление някои родители просто не са в състояние да осигурят щастливото детство на своето дете, ако и да разполагат с иначе всички възможности за това – материални или духовни. Тук силно въздействие би следвало да има ролята на педагога, който трябва да даде всичко от себе си, за да върне насилваното за вундеркинд дете в руслото на нормалния живот. Да, но честно казано, това не винаги е възможно…
Какво би трябвало да се направи, прочие, ако човек е преподавател по пеене и бъде „нападнат” от свръхамбициозен родител, който не само е убеден, че неговото дете е бъдещия Хосе Карерас, бъдещия Робертино Лорети, бъдещата Мария Калас, а напоследък, за голямо съжаление и бъдещата Петрана, Стояна, Гергана, Елиза и каквито там още фолк-певици има, ами и същият този родител буквално със зъби и нокти се стреми да добута своето собствено дете до някакви невиждани в неговите очи висоти на певческото изкуство?! Педагогът може би трябва да „отреже” родителя? А нима така не би станало по-зле? Че нали будната майка/баба/баща и т.н. просто ще почукат на вратата на следващия преподавател, който просто няма да прояви никакви скрупули и ще положи всички усилия, за да извае като същи Леополд от четири-петгодишното дете един съвременен малък Моцарт! Малко ли такива примери срещаме в ежедневието си? С малко ли забързани майки се разминаваме, които разнасят детето си от балета към пеенето, а оттам – към театралния кръжок? Не би ли било всъщност много по-добре педагогът да се опита по някакъв начин да въздейства на родителското тяло, за да може да намали до минимум евентуалните щети, които е твърде вероятно да споходят невръстния бъдещ член на обществото?
Естествено това са риторични въпроси, което обаче в никакъв случай не означава, че не бива да получат своя отговор…

Етикети: есе за детството, Есе за децата, есе за родителите