Реферати

Случвало ли ви се е да чуете за някоя картина, че е с „живи” цветове или че е изпълнена с живот? Такова нещо рядко бихме чули от някой специалист в областта, а по-скоро от човек, който не е дотолкова наясно с цветознанието и основите на изобразителното изкуство, който борави с асоциации, провокирани от това, което вижда. А какви могат да бъдат те? Щастие, динамика, красота и дори любов – аналогии, с които описвам една пълна с живот картина. За мен това са основните индикатори, които ми показват, че съм жива.
Най-ранните познати рисунки датират отпреди 40 хиляди години. Тогава се зарожда изобразителното изкуство и започва да се усъвършенства, защото хората имат нужда от него. И не само от изобрзително изкуство, а от изкуство като цяло. И аз изпитвам такава потребност- да се докосна до изкуството и дори да съм част от него. Обичам да рисувам, а когато рисувам се чувствам щастлива. Щастието ме кара да се чувствам жива. Щастлива съм и когато отивам на театър, на опера, в галерия. Опитваш се да доловиш всеки звук, да видиш всеки цвят- сетивата стават изключително чувствителни и това поражда удовлетворението от изкуството. Не знам дали това е вярно, но е факт чувството, което изкуството ме кара да изпитвам- чувствам се жива.
Щастието може да се постигне по много начини. Мога да го почувствам и когато помагам на хората. Нямам възможността да правя големи и мащабни планове, за да помагам на много, но се опитвам поне на малкото, с които се срещам всеки ден, да помогна. С услуги на приятели и вежливи жестове към непознати. Преди няколко години бях доброволец в БМЧК. Там помагахме на възрастни хора, на деца, лишени от родителска грижа, и на инвалиди. Веднъж трябваше да се опаковат помощи за пенсионери, които се нуждаят от такива. С огромен ентусиазъм и радост слагах различни храни в кашони, защото знаех, че те ще зарадват някой нуждаещ се. След като опаковахме всички храни и облепихме кашоните, бях наистина щастлива от това, което правя, защото си представях радостни хора, които идват и взимат пакетите. След няколко седмици минах през сградата на БЧК в Стара Загора и видях много кашони, разхвърляни безразборно из двора. Чуваше се как пенсионерите се карат защо имали мед вместо захар и за куп други неща. Излизаха разгневени и захвърляха кашоните на двора. Бях съсипана, не толкова, защото трудът ми не беше оценен, а защото те не се замисляха колко хора са се постарали тази храна да стигне до тях, срамуваха се от надписите „Български червен кръст” и дори не се опитаха да бъдат щастливи от това, че получават помощите. Малко неща, които на мен ми оказаха огромно влияние. Но след тази случка не се демотивирах да помагам на хората- напротив, сега се опитвам да не изпускам възможност, защото те може да не са оценили труда ми, но ще се намери някой, който ще го оцени и удовлетворението ми дори от едно „благодаря” ще е огромно.
Еднообразието потиска хората. Когато всеки ден ти се случва едно и също- ставаш, отиваш на работа, където не се случва нищо и/или не ти доставя удоволствие, прибираш се, гледаш телевизия и лягаш- ти сякаш не живееш, а просто съществуваш. Динамиката, с която се случва всичко около мен, ми показва, че съм жива. Не само екстремните ситуации могат да ми подскажат това. Когато ми се случва нещо различно, ми налага се да не действам по навик, а да помисля, да реагирам по нов начин, това е признак, че съм жива.
Когато човек обича, той е щастлив. Любовта е чувство, което прави живота ни динамичен и изпълнен с красота. Тя съчетава в себе си всички онези неща, които поотделно ме карат да се чувствам жива.
Да си жив не означава просто да изпълняваш онези физиологични функции, които посочва биологията. Означава да почувстваш света около себе си, да усетиш любовта.