Реферати

Гергана – 10 а

„Уважението се отнася винаги само към лица, никога към неща. Уважението е дан, която, искаме или не искаме, не можем да откажем на заслугата; можем в краен случай да се въздържим да го покажем външно, но не можем да попречим да го изпитаме вътрешно.”
Имануел Кант

Есе

Уважение – дума, използвана в контекста на етикет и етикеция, деликатност към чувствата и личното пространство на другия, мерило за чест и достойнство, преклонение към нечии заслуги или дума, превърнала се в нарицателно за авторитет… Уважението е всичко това, но неговите измерения далеч не се изчерпват само с тези проявления. По-важните въпроси, които си задаваме, са възпитава ли се то или е вътрешен изблик, дали можем ли да му дадем точна дефиниция или трябва да го изпитаме.
Уважението безспорно е една от най-дълбоко човешките добродетели. То е заложено в различните индивидуалности и е основен фактор при градацията на индивида в личност. Ала често, забързани в сивия делник, може би пропускаме да забележим неговите скрити смисли. Така например Кант залага в своята сентенция, че респектът е насочен винаги и само към лица и никога към неща. Защото уважението към предмети всъщност е поставяне на материалното на пиедестал. А това е една от многото заблуди на съвременността – вещоманството и външната привидна и временна красота над качествата, които притежаваме. Примерите от действителността са разнообразни и далеч не малко. Пример е, че уважаваме някого заради неговият стилен начин на обличане или лъскавите украшения, които носи. Но това не ни ли пречи да погледнем отвъд видимото, за да видим онова, стойностното, което той всъщност притежава. Факт, който днес навярно предизвиква смях, е оправдаването на хетерата Фрина на агората в Древна Гърция, обвинена в множество измами и изневери, но изящна и красива в извезана туника и златен венец. Красивото не можело да бъде грозно…
Затова летвите за уважение днес са вдигнати доста по-високо, поне за тези, които споделят виждането на Кант – а именно, че уважението се измерва с действията и постъпките, с това, което си постигнал. Тук звучи и гласът на Аристотел – всекиму според заслугите. Можем да се съгласим и с мисълта на Ларошфуко: „Почтените хора уважават достойнствата ни, а тълпата – щастливата ни звезда.” И в този смисъл уважението е дан – искаме или не искаме – то е пряко отражение на дадена заслуга, то е мерилото, признаващо честта и достойнството на някого. Респектът е нашето проявление на признание и преклонение. Респектът е в основата на това да се стремим и да преследваме идеалите си. Той е мярата за почит и авторитет. „Не си издигай кумири” може да бъде трансформирано в уважавай другите за това, което са, с оглед на това, което са постигнали. Ние не уважаваме родителите си, защото са ни създали, а заради борбата, която водят всеки ден, за да ни изградят приветливо и благополучно бъдеще. Ние не уважаваме по-големите от нас заради възрастта им, а заради годините житейски опит, в които ни превъзхождат. Уважаваме някого заради плодовете на неговия труд, заради талантът и всеотдайността му или просто, че постъпва в дадена ситуация така, както отговаря на нашите етични принципи и морален кодекс…Това в повечето случаи се изпитва, а не възпитава, и ние сме безсилни да го отминем само с поглед.
И не на последно място не бива да се пренебрегва фактът, че не винаги отдаваме нужното уважение някому. Не го показваме външно, но това не пречи да сме го изпитали. От глупост, от суеверие, предразсъдъци или от нелепия страх да покажем слабост ние не даваме глас на емоцията, предизвикала нашето възхищение и преклон. Така сме устроени, така е устроен и светът. По-важно е да се замислим върху чуждата постъпка и дали ние бихме постъпили така, дали имаме нужната воля и плам да достигнем до онова, до което е достигнал другия. От всички приведени доказателства и размисли по-горе следва може би и най-важната, ако можем да я наречем така, функция на уважението – то е вътрешна потребност на индивида да търси в другите моралните устои, към които самият се стреми, като по този начин се усъвършенства, уважението към другия е в основата на САМОуважението, но дългия и непрестанен процес в превръщането ни в личности.
И в обобщение, за да бъдем ние обект на уважение, първо трябва да се научим да уважаваме другите. Нека показваме по-често респект към нечии заслуги, макар и тривиални на пръв поглед, защото чуждото признание е еквивалент за вътрешно удовлетворение. Съзнателно търсено, уважението се превръща в користна цел и губи достойнството си. Затова нека постъпваме така, както повелява собствения ни морал, без да търсим одобрение. Нашата награда ще бъде трепета от заслугата, а можем да сме сигурни, че извършена, макар и не гласно, тя ще бъде забелязана. Сентенцията на Кант, заложена в заглавието, дава плод на много размисли, които ако открием сами за себе си, ще направим крачка напред към нашето духовно извисяване.

Етикети: есе за Кант