Реферати

В момента, когато пиша това есе официално живея в столицата на България. София! В главата ми нахлуват какви ли не отрицателни асоциации, когато чуя името й. Нередовен градски транспорт, задръствания, незапълнени дупки по пътищата, престъпност и много други. Но има две неща, които остават по-трайно в съзнанието ми и ме карат да се чувствам некомфортно и донякъде леко разочарована от града, в който живея. Това са мръсотията, която ни заобикаля от всички страни и усещането, че в този град се чувстваш не като индивидуален човек с чувства и емоции, а като част от една маса, в която никой не се интересува от случващото се около него, а просто върви натам накъдето го поведе тълпата.
Така е на всеки светофар! Във всеки автобус! По всеки тротоар! Хора без емоции (или поне така изглеждат, когато се разминавам с тях) вървят по всяка улица и все едно са се запътили на НИКЪДЕ. Веднъж докато чаках на светофара усетих как за момент сe увлякох и заедно с останалите хора щях да пресека на червено. Когато се усетих, се върнах назад и изчаках до момента, в който сфетофарът не показа зелена светлина. Продължих напред и осъзнавайки как за момент изгубих идентичността си и действах машинално без да се замисля дали постъпвам правилно или грешно, много се ядосах на себе си. След този случай обръщам много по-голямо внимание на всичко, което се случва покрай мен. Оглеждам се по-често в лицата на хората, в сградите, дори в заскрежените клони на дърветата. Така усещам, че съм на правилното място и знам накъде отивам.
Вървейки по улицата обаче има и нещо друго, което ме кара да се разочаровам от този град. Боклуците, които са толкова разнообразни и в такива огромни количества преливат не само от всяка кофа за боклук, а и от всеки ъгъл или задблокова площадка. Като един от най-сериозните проблеми на нашата столица, боклукът непрестанно се коментира по всевъзможни предавания, форуми и обществени прояви. Виновни няма! Или поне никой не се признава за такъв и не се заема сериозно, за да разреши до някаква степен проблема. И така боклукът става все повече и повече. Надявам се да не достигнем до деня, в който ще се наложи да вървим върху тротоари от боклук или още по-лошо да си преправяме път през боклука. Това обаче до голяма степен зависи и от нас самите. Не можем да очакваме, че хвърляйки боклука си през терасата и по улицата, ще се намери някой, който да върви зад нас и да го обира. Фирмите за чистота едва се справят с боклука в кошовете, а какво да говорим за този, който е навсякъде по улиците. Малките сметища, които са се образували в градинките зад блоковете, не са най-подходящото място, където да изхвърлим поредната торбичка с отпадъци. За разделното изхвърляне на боклука да не говорим. Засега процентът на гражданите, които го практикуват е толкова малък, че по-скоро то играе ролята на елитарно явление. Докато не се научим да изхвърляме боклука си на определените за това места не можем да очакваме, че положението ще се подобри – дори и малко.
София е най-големият град в България. Нормално е в него да съществуват и най-големите проблеми. Но това не означава, че трябва да се примиряваме с положението и да търпим всички неща, които ни дразнят. Ако хората се опитат да бъдат малко по-съобразителни с другите около тях, а не да ги блъскат, за да си намерят място за сядане в трамвая или пък да направят пет крачки до кошчето и там да си хвърлям хартийката от вафла, може би денят на всеки ще стане малко по-светъл, чист и изпълнен с много повече положителни емоции.

Етикети: Есе за боклука, есе за града, есе за София