Реферати

Най-обикновен делничен ден. Един от онези дни, в които се събуждаш и пред теб изплува дългия списък от планувани задачи и уговорки, ден, с нищо не обещаващ да бъде по-различен от предходния.
Прибирам се от училище. Вече отдалечила се от шумните и оживени булеварди на големия град, бързам към вкъщи. Нищо не е в състояние да ме извади от унеса, в който съм изпаднала. Нито острия и прорязващ тягостната мараня тътен на поне дузина дървосекачки, които втора седмица изсичат дърветата от настоящия бивш парк, нито виковете на насъбралите се инженери, изказващи шумно мненията си за новостроящия се на това място завод за металургия, нито проявите на група настървени студенти, вдигащи нависоко лозунги”Не на алчната търговия с Природата”, нито дори отчаяните опити на слепия скитник, за който този парк е и дом, да прогони с бастуна си „бездушните завоеватели”. Може би и този път щях да се опитам да премина бързо през навалицата, ако изневиделица не заваля дъжд – един от онези юнски дъждове, които се изливат бурно без предупреждение. Бързам да се скрия под покрива на старата автобусна спирка, точно пред мястото,където до една година величествените(повечето от които вече прекършени) творения на Природата(от млади и тънки брезички, високи борове и ароматни липи, до надвиснали върби и вековни дъбове) ще бъдат заменени от поредния паметник на индустрията, който ще бъде усърдно пригоден да извлича материални блага… Това е функцията на нашето модерно и технологично общество. И тези строители на новото време, тези властелини на XXI век, прихлупили очите си с железни каски и скрили ироничните си усмивки зад чертожни пергаменти и сметки, сега градят нашето Бъдеще. А ние гражданите, марионетките, скрити под фасадата на обикновените наблюдаващи, подкрепяме бурно този иначе така доходен Прогрес на техниката! Тогава кой е по-виновен?!
Дъждът прогонва работниците, шумът от дървосекачките заглъхва, а тълпите се разпръсват. Сега мога да видя в пълна степен природната картина или поне тази част от нея, която още не се е превърнала в работна площадка…
Едва ли някога ще мога да изтрия от съзнанието си гледката на прекършените, грозно стърчащи малко над земята стволове. Някога пищните, отрупани с листа, корони на дърветата, които приказно ми приличаха на тиари, сега са немощно повехнали в пръстта, сякаш уморени да бъдат безмълвни свидетели на човешката глупост и суета. И цялото им величие и колосалност сега са потъпкани в калта! Те вече никога няма да извиват нежно стъблата си. Невъзможно е и да върнем песента на птиците в тях, до преди миг разведряващи с мелодията си градската скованост. До вчера горди в своята царствена осанка, днес дърветата са просто ранени воини. Дъждът сякаш за последно отмива непоправимо нанесените им рани. И тази картина тъжно се допълва от разпръснати навсякъде клони и шишарки, откъснали си завинаги от гигантските титани, посадени много преди да се родят онези, които сега ги унищожават, без да си дават сметка, че не те са истинските господари на Природата.
Да, живеем в динамична атмосфера на непрекъснат научен и икономически прогрес. За нас светът е глобално пространство, което господстват механизацията, строителството и „изкуственият интелект” на техниката. В тази пъстра мозайка на конкуренция, борба за лидерство и изкушени погледи, насочени към така познатия ни от поезията на Смирненски „жълт метал”, се заключват рамките на съвременното Битие…
И понякога, залутани в този неспирен кръговрат, всъщност забравяме онези неписаните закони на Вселената. Защото има някаква скрита мистика, всеобхватно и неподозирано тайнство – това е Магията на Природата. Ние сме така нищожни пред нейното величие и красота, пред хармонията, която излъчва, пред могъщата й космична сила! А вместо да й се преклоним, я унищожаваме. Рушим онова, над което никога няма да имаме власт…
Може би това е просто един от многото паркове… Може би няма да усетим липсата му, а светът едва ли би бил по-различен без него. А може би, когато вече сме отнели възможността на децата си да тичат на воля по дългите му извити алеи, когато няма да усещаме прохладата на гъстите сенки на дърветата, когато няма да има място, където да избягаме от рамките на бездушната и студена градска действителност – тогава може и да осъзнаем, че е твърде късно. Ако това се случи, ще си признаем ли, че грешката е наша, че не сме направили нищо, за да спрем тази несправедливост?!
Стоя и се вглеждам все по-дълбоко, а дъждът продължава да барабани по покрива на спирката. Не чувам нищо, само погледът ми се премрежва и слива с околността. Кое е странното?
За пръв път виждам…
За проектът за построяване на завода се говори от близа година. А всеки ден от изминалата седмица аз минавам от тук и съм неволен свидетел на бавното, но сигурно унищожаване на растителността. Тогава виждала ли съм? Отговорът е не. Какво е моето извинение? Нима е трябвало да завали дъжда, за да се откъсна за миг от реалността и широко да разтворя очи?! Да погледна за пръв път със сърцето си случващото се и да поискам да го спра…
А какво е твоето извинение?
Понякога забързани в сивия делник пропускаме да видим онези малки и прости нещица. Природата – тя ни прощава… А ние не спираме да й нанасяме вреди и вярваме ли или не един ден тя ще спре да съществува. Навярно няма да сме ние тези, които ще го видят. Нито нашите деца, нито дори техните… Но ако за миг се замислим за бъдещето на цялото човечество, ще започнем от сега да се грижим за нея, за да ни радва тя със своите блага.
Сега е просто парк, но утре…
Нека помислим за бъдното! Нека променим отношението си към средата, в която живеем и рисуваме жизнените си хоризонти! Нека не продължаваме да вървим срещу Природата, защото всъщност вървим срещу себе си! Опазването й трябва да бъде мисия на всички нас и тогава наистина ще бъдем истинските господари на света.
Дъждът неусетно спря. Така както и започна. Отми следите на багерите и машините, заличи стъпките на дървосекачите…
Прекарала съм под покрива на спирката едва няколко минути, но това време ми се струва като цяла вечност. Откривам нови прозрения, за които не съм подозирала, че съществуват. Тръгвайки си, забелязвам, че под едно от малкото не пострадали все още дръвчета, се е свил същия сляп скитник. Навярно това е неговото сбогуване с дърветата, които през всичките години от тежкия му, изпълнен с лишения безрадостен живот, са негови единствени верни другари. Вкопчен в стъблото на младата брезичка, бедният страдалец сякаш иска да спре времето… Аз зная съдбата на дръвчето. Подозирам и за болката на нещастния човек, който обаче в душата си вижда повече от много хора, и по клепачите ми едва забележимо проблясва сълза.
Обръщам си и продължавам пътя си. Нямам сили да погледна назад. Ала след няколко крачки се взирам в появилата се на хоризонта дъга – трептяща прелестна игра на Космоса. Може и да греша, но за миг ми се струва, че тя носи скрито послание, знак към цялото човечество. Мисля си, че с нея може да се постави началото на различно мислене за Природата и заобикалящата ни среда. Представям си един по-приветлив и хармоничен свят и изведнъж сивия, с нищо не загатващ промяна, ден се разведрява и става по-цветен.

Гергана Иванова Иванова – 9а клас
ПМГ”Гео Милев” гр. Стара Загора

Етикети: есе за природата