Реферати

Римска Култура

Названието „римска култура” не означава само културата на град Рим, нито културата на Лациум или на Италия, а културата на цялото Средиземноморие от края на първо хилядолетие пр. н. е. до V век от новата ера. Властта на латинското население над италийските племена преминава през кървави борби, в които стъпка по стъпка е завладян целият Апенински полуостров, а след това, страна след страна, цяла Западна и Южна Европа, цялата ззападна част на Предна Азися и цяла Северна Африка. Средиземно море в края на първото хилядолетие пр. н. е. се превръща в латинско mare nostrum, т. е. „наше море”. От Месопотамия до Шотландия и от Нубия до Словакия са в действие римският ред и латинският език. Всички богатства и производителни сили на стария свят стават собственост на римската робовладелска олигархия, която се скрива зад формулата „Сенатът и римският народ” (senatus populusque romanus).

Стопанство

Римската култура е традиционна земеделска култура. Заедно с другите италийски племена латините познавали земеделието от дълбока древност. У тях земеделската техника достига до високо развитие. Римляните познават не само ралото и сохата, но от съчетанието на двете оръдия правят много усъвършенствания и високопроизводителният плуг. Тежкият плуг е пригоден за работа на всякакви почви. От сохата той е наследил череслото, което реже отвесно повърхностния слой. От старото рало наследява широк голям лемеж (палешник), който реже хоризонтално почвата. Широка дъска служи за обръщане на разораната пръст. В предния край на вуището са прикрепени колела, които улесняват и орача, и воловете. Яремът е прикрепен свободно към вуището и това придава маневреност при работа. За такъв плуг говори Плиний Стари. Той бил в употреба заедно с обикновеното рало, но произходът му е неясен. Освен плугът употребявали браната. За жетва си служели с традиционния сърп, но имали и по-големи съпроводни оръдия. В големите латифундии, особено в Галия през I век от н. е., била въведена една от първите жетварски машини. Това било широка двуколка, на която отпред поставяли хоризонтална редица остри зъбци. Отзад впрягали обратно животно, което тикало колата прд себе си така, че отрязаните при движението класове падали в коша на двуколката. Тази машина изчезва от Европа заедно с изчезването на големите римски земеделски стопанства в IV век, за да се появи в усъвършенстван вид в ново време.
Римляните познавали всички зърнени земеделски култури на стария свят. Широко разпространени били пшеницата, ечемикът, просто. От галите те усвоили овеса, от скитите – ръжта.
Старият хромел се пррвръща през IV – III век в мелница. Отначало тя е ръчна, по-късно в нея се впряга животно или роб, а от I век пр. н. е. се явява и водната мелница, движена според описанията на Страбон и Витрувий с помощта на лопатесто колело от водна струя. Тази тежка мелница има задължително леко или по-остроконусувиден долен камък и горен със съответно вдълбана повърхност както отдолу, така и отгоре, за да образува фуния, в която се изсипва зърното.
Високо развито в Италия е лозарството и винарството. Качеството на вината се поддържало от търговците. Запазени са амфори с надписи, които означават вида на виното и неговата възраст. В развалините на град Помпей, затрупан от изригването на вулкана Везувий на 24. VIII. 79 г., са намерени амфори с означения: „Везувийско вино Cos. VI Imp. Vespasiani”, т. е. „от шестото консулство на император Веспасиан”. По времето на изригването на Везувий то е било четиригодишно.
Градинарството и овощарството са били също развити, но не са имали голямо значение в стопанството на италийския селянин. Плодовете са идвали в големите градове иззад морето. Развито е било пчеларството.
Огромната стопанска машина на римската държава, създадена за експлоатация на природните източници в три континента, се основавала на високо развита добивна и преработваща промишленост. Евтиният робски труд бил гарантиран от постоянните завоевателни войни и от железния закон на робовладелството. Навсякъде в империята работели многобройни минни предприятия, които добивали желязо, цветни и благородни метали. Металургични предприятия строели високи пещи, които осигурявали със суровина многобройните занаятчийски преработващи работилници. Широко разпространение имала стоманата, получавана главно в испанските маталургични предприятия.
Така оръдята на труда в римската държава достигат до по-нататъшна реализация и усъвършенстване. В преработващата дейност са обособени многобройни различни занаяти със свои специфични инструменти и машини. Богат е инструментариумът на всеки от тях. В действие са различни чукове, наковални, клещи, пили, триони, ножове, брадви, тесли и т. н. Механиката е на високо ниво и тласка производителността на труда, особено там, където не достига евтина робска ръка. Механични съоръжения се използват особено в строителството. Запазени са специфични римски строителни инструменти, между другото циркул (лат. Circulus, буквално „кръгче”) от бронз или желязо. Инженерното дело на римляните е наследило многовековния опит на елинизма и се развива успешно във водното стопанство и строителството на водопроводи, каптажи, мостове и пътища, пристанища и градостроителство. Запазени са части от планове и чертежи, които говорят за сигурен метод, основан на приложението на многовековен строително-инженерен опит.

РИМСКО СТРОИТЕЛСТВО И АРХИТЕКТУРА

Строителна Техника

Последователно прилаган принцип в римското троителство е използването на местен подръчен и следователно по-евтин строителен материал. Само големи и представителни обществени сгради, дворци и подобни са строени с материали, специално докарвани отдалеч. Най-старите строежи в самия Рим, датиращи от епохата, когато градът е бил още етруски, са от мек камък (туф), употребяван според традициите на етруското строителство. Но туфът, ако и лек за обработка, е нетраен камък. Използваният често травертин е също слаб, особено при обагряне, което нерядко се е случвало в местните каменно-дървени сгради на ранната епоха. В строежите по провинциите редовно са си служели с местни каменни породи. Мраморът се използва само там, където е подръчен материал, Обикновенно мраморни са само колоните на храмове и обществени сгради и облицовъчните плочи, с които римските строители си служат често, за да покрият обикновената груба зидария на конструкциите. При това мраморни облицовъчни плочи се използват едва от I век пр. н. е., а един век по-късно започва внасянето в Рим на скъпи гръцки и източни мрамори или други строителни материали за нуждите на представителното строителство.
Голямо приложение има дървото, особено в ранната републиканска епоха, а и след това за дървени покриви или части на сградата.
Масово използван строителен материал е тухлата и керемидата. В цялата империя са работили многобройни държавни, легионски и частни тухларници, осигуряващи строителството отначало в лагерите на легионите, а по-късно в градовете, когато лагерите на завоевателите се превръщат в градове. Редовни продукцията на тези тухларници се подпечатва с печата на собственика – военна част или частно лице.
Римските строители практикуват няколко вида зидария, които имат свои характерни черти.
Opus quadratum е суха зидария от правилни дялани каменни блокове, плътно прилепващи един към друг, но сглобени с помощта на железни скоби, поставени в гнезда, където са заливани с олово. Това е скъп, но здрав строеж.
Opus caementicium се състои от неправилни речни камъни (валутъци), свързвани със здрав хоросан (caementum). Това е обикновена масово използвана евтина зидария, която се появява през II век пр. н. е. и се среща през всички следващи векове. За да се държи здраво, зидът има две лица от дялани камъни в плътна зидария, при което камъните са свързани също с хоросан. Този тип зидария отговаря на гръцкия opus emplectum.
Opus incertum е зидария от неправилни каменни блокове, валутъци, споявани с хоросан. По двете лица на стената блоковете, които се издават навън, са заравнени. Зидовете в opus incertum не са много устойчиви и поради това някъде в зидарията се взиждат на равни разстояния хоризонтални скари от дървени греди.
Opus reticulatum се явява в началото на новото хилядолетие. Независимо от конструкцията на вътрешността на зида лицето му е покрито с печени тухли или каменни плочи, разположени на наклонени редове. Ъглите на сгради, строени по този начин, се изграждат с редовна тухлена зидария, която придава здравина на стената и правилно очертаване на ъглите.
Opus mixtum е често срещана зидария през късната императорска епоха. Тя се появява, за да направи по-здрав opus caementicium. При нея по цялата дебелина на зида, строен с неправилни камъни, се редуват по няколко реда тухли на равни разстояния. Тухлените пластове (2 – 5 реда тухли) играят ролята на дървените скари. Отвън на лицето на стената се редува каменна зидария с тухлени пояси.
Тухлените зидове и конструкции господстват от средата на II век насетне (след император Хадриан, 117 – 138 г.).

Строителни Конструкции и цени на гипсокартон.

Една от най-характерните конструкции в римската архитектура е сводът. Сводът е наследен от етруските, но римските архитекти развиват и усъвършенстват това наследство и в приложението му достигат изключителни резултати. Наред със свода, разбира се, прилага се твърде често и покрив с дървен гредоред, при който конструкцията остава открита отдолу.
Сводовете се правят главно от тухли в opus caementicium. За изграждането им строителите използват сървени подпорни кофражи, които се местят по оста заедно с напредването на работата. По същия начин се използва кофражът и при каменния свод, където каменните блокове са дялани под ъгъл, за да образуват дъгата, затворена на върха от т. нар. Ключов камък. Сводът има винаги правилна полуцилиндрична форма, която улеснява конструкцията в статическо отношение.
У етруските сводът се прилага само при кулоари, подземни съоръжения, мостове и подобни, а у римляните той получава масово приложение. С него покриват всякакви видове проходи, порти и коридори, портици, четиривратия, където цилиндрични сводове са пресичат под прав ъгъл над кръстовища и помещения със сложен план. Когато подпорите са свободни колони, над тях се изгражда предимно обикновен антаблеман с хоризонтални греди, където тежестите се поемат вертикално. Но римските строители предпочитат стени с вградени колони или пиластри и свод над тях. От вградените колони и пиластри в стените излизат нагоре арки, също вградени в сводовете. Освен обикновените цилиндрични сводове познати са стъпаловидни, разположени над наклонени галерии или стълбища. Подобни стъпаловидни сводове строят още майссторите на Пергамското царство. Много интересен е тъй наречения проникващ свод. Той е образуван от взаимното проникване на два цилиндрични свода, разположени под прав ъгъл. При допира със страничен свод дъгите от тухли на сводовата зидария започват да се скъсяват все повече с напредването на свода, така че допирът между тях образува особен шев като ръб, който минава диагонално над пространството на пресичането приблизително 45° от оста на всеки един от пресичащите се сводове. Поради това скъсяване пресичащият се свод носи на френски названието voute d’arete. На немски съответното название Kreuzgratgewolbe означава и ръба (Grat) между пресичащите се сводове.
Всъщност, сводът има няколко хилядолетна история преди Рим. Той произхожда от Месопотамия (дн. Несебър). От там идва в римската архитектура и къполът с полу- и четвърткупола. Трябва да се предполага, че куполите в римската архитектура са донесени от майстори на Изтока. Това е една икономическа и здрава конструкция, основана на добро познаване на статиката. Сводът и куполът освен вертикална тежест упражняват и страничен напън, които се поемат от колони и пиастри, или от стените. Трябва обаче да се отбележи, че въпреки съвършената строителна техника римските архитекти могат да издигат куполи само върху цилиндрична сграда, а не и върху призматична. Но за да облекчат тежестта на куполната и сводовата конструкция, те изнамират купол (или свод) с ажурена арматура от арки, между които пространството се запълва допълнително със зидария. Такъв типичен пример е куполът над Пантеона в Рим. Една особеност на римското строителство в Сирия при изграждане на сводове и изключителната употреба на камъка. Големи монументални каменни дъги понякога образуват арки от по два блока (две полуарки). Върху билата над такива арки поставят дълги каменни архитрави – греди, които служат вече за основи на стени, подове и т. н. Пренасянето и балансирането на тежестите в римските аркови и куполни конструкции вещае съвършенството на тая система в средновековното строителство.
Римските строежи са не само големи по обхват и тежки по пропорции конструкции. Те са качествено нови в сравнение с гръцките и различни по концепции и по реализации. Докато гръцката архитектура е архитектура на правите линии – колони и архитрави, римската е архитектура на кривите. В линии, плоскости и обеми римските сгради са съчетание на прави и криви хоризонтали и вертикали. Римските архитекти умело използват техниката на своето време, за да надстрояват и покриват пространства с най-различна форма: ротонди, полигонални, кубични, бъчовидни, пирамидални, конусовдни.
Но сгради, съставени от помещения с подобни форми, имат конструкции с груба фактура, които трябва да бъдат скрити. Древногръцките конструкции са лицеви, т. е. те се виждат, защото са открити. Римската архитектура използва масово облицовките от друг материал на вътрешните пространства. До наше време в повечето случаи са дошли само масите за зидовете на римските сгради, лишени от тяхната често богата облицовка. Запазили са се по-често хоросанените мазилки, правени понякога смесени с мраморен прах, който придава на мазилката блясък на мрамор. По-богатите обществени строежи обикновено имат облицовка от мраморни плочи, дебели 2 – 3 см, закрепвани към зидарията с помощта на скоби и гвоздеи. Хоросанената или гипсова мазила у богатите домове се покрива с багри или със стенописи, заемащи големи площи. Римските декоратори използват също щуковата мазилка, за да създават релефни декорации с растителни мотиви.
Строителната техника в римската архитектура е била на голяма висота. Използвали са се различни технически средства за обработка, пренасяне и сглобяване на материалите и частите. Широка употреба са имали макарите.
Римските архитектурни редове са значително по-разнообразни от гръцките. Употребата на колоната е масова, но не само като конструктивен елемент, а и като дкеоративен. Големите обществени сгради откриват широки плоскости, които трябва да се скрият и разнообразят. Големите храмове също са загърнати с колонади които поддържат конструктивно антаблеманите. Често обаче колоните нямат никаква конструктивна роля. Те или се вграждат в стените, и се превръщат в полуколони, или са разположени съвсем близо до стените само за да скрият монотонните плоскости и да създадат впечатление за колонада.
В римската архитектура дорийският ордер, наследен в т. нар. Тоскански вариант, остава непопулярен поради неговата праволинейност и строгост. Базата на тосканската колона е проста, а колоната – гладка или с канелюри, не предлага особени възможности. Капителът е обикновен и скучен. Йонийският ордер в неговия чист вид е твърде нежен, непригоден за вкуса на римлянина. Най-големи предпочитания римските граждани имат към коринтския ордер. Със своята богата разстителна декорация той давал големи възможности и за нововъведения. Базата на коринтската колона има повече торуси и скоции в нейния римски вариант. Главното внимание на декораторите обаче е насочено към капитела, който лесно се поддава на промени, без да измени на своя характер. Той е украсен с акантови листа и с волути, превръща се в композитен, като в горната си част запазва йонийския си вид, а в долната остава напълно коринтски. В декоративния състав на капитела ваятелите включват, особено през по-късната епоха, животински елементи (протомета), орли, овни, делфини, грифони, крилати коне, митологични герои (Херкулес). По колоната се появяват повити канелюри, които създават особено жив характер на стълба. Повиване се прави дори в акантовите редове на капитела. Антаблеманите на римските монументални сгради са обикновено богато и претрупано украсени с всякакъв род елементи – архитектурни, растителни, животински и растителни мотиви в свободни съчетания. Римската архитектура със своите арки предлага на архитекти и декоратори нови места за украса.

Градостроителство

Човечеството дължи твърде много на римския урбанизъм. Римляните не само наследяват постиженията на елинизма в това отношение, но както и в други области, ги доразвиват. Римското градоустройство става основа на новото европейско градоустройство от Възраждането насетне и неговите принципи остават валидни до наши дни.
Основаването на нов град у римляните е съпроводено с установен религиозен ритуал, какъвто е бил зароден още в Месопотамия и през Етрусия е наследен от латините.
На избраното място за град идва жрецът авгур, държавен молител пред боговете за здраве и сполука, и обърнат към слънцето, определя мястото на т. нар. Templum. Това е бъдещото средищно място на града, общественият площад, т. нар. форум, където се пресичат двете главни улици на града с посока север – юг и посока изток – запад. По принцип всички улици на града са ореантирани по тези две посоки в мрежа, която образува правилни еднакви квартали, разположени между четири улици. Територията на бъдещия град се очертава с бразда, оставена от рало с бронзов палешник, запрегнато в чифт волове. Тази бразда очертава трасето на бъдещите крепостни стени. Градът по правило има квадратен или близък до квадрат план.
Същите правила важат при основаването на траен военен лагер за войските на римските завоеватели вън от италия. Тези лагери постепенно прерастват в градове и тяхното устройство се превръща в устройство на града. Вместо форум лагерите имат своя център преториум., т. е сграда за претора, командвщия легиона.

Римската материална култура и Бит

Римската материална култура е много богата и разнообразна във всички области на производството, домашния бит и духовния живот. Тя е наследница на богати културни и производствени традиции и обслужва разнородно по произход и пъстро по социален състав население освен с традиционни и елементарни по своето предназначение вещи още и с разнообразен специален инвентар във всички области на личния и обществения живот.

Мебелировка:
Един от най-важните елементи на домашната мебелировка е леглото. В живота на римлянина то играе същата роля както в Гърция. То служи както за спане, така и за яден, за четене и т. н. Най-простия тип легло през римско време е дървената рамка с каиши, които поддържат дюшека и всичко на леглото. Често четирите високи крака, както и самите рамки са оформени в архитектурен стил. Помещенията с по три легла стават присъщи на типично римския живот на богатата класа.
Обикновеният стол има облегало и леко извити крака, но няма подпори за ръцете. В римският бит липсва тапицираният стол. Както на леглата, така и на столовете слагали отделни подвижни възглавници.
Обикновената дървена маса няма особености. Хубавите маси, направени от по-ценен материал, са били достояние на по-заможни стопани и са употребявани под влияние на богатата етническа култура. В запустелите къщи на Помпей са открити луксозни мобили от бронз и мрамор.
За съхраняване на дрехи в използват ракли. Специални ракли-долапи служат за пазене на храни. Те се разполагат край стените. Често дървените сандъци са обковани с желязо. Има обаче и изцяло желязни, бронзови или медни сандъчета.
Кухненски предмети и съдове:
Широко използвани са подвижните огнища-мангали. С тях не само са отоплявали помещенията, но също така са и готвели. Специалните мангали за готвене са били снабдени над разгорената жарава със специални капаци, в които са се поставяли метални съдове с ястията.
Между разнообразните кухненски съдове на богатия римски дом фигурират тигани, тенджери, ведра и дървени съдове, скари, прибори и т. н. Много рядко се срещат през римско време вилиците. Затова пък от трапезните прибори често се срещат лъжици и ножове. На масата сътрапезните най-често са пиели от обща чаша, глинена, рядко сребърна с релефна украса.
Осветявали са домовете си с лампички. Това са малки кръгли съдчета с по едно или повече гнезда за фитилчета. Направени са от глина или от бронз.
Керамика:
Навсякъде, където е имало живот през римската епоха или строеж на каквато и да е сграда и съоръжения, културните пластове са наситени с останки от глинени съдове. Големи производствени центрове на керамика по цялата империя задоволяват обилно нуждите на дома и търговията.
Най-интензивните производствени центрове през късната републиканска и ранната императорска епоха в Италия са били в Кампания. Там са произвеждани най-вече трапезни съдове, както купи и чаши с релефен медалион в средата. Керамиката в Кампания се отличава със своя черен и червенокорален цвят. Той се получава от различната степен на окисляване или възстановяване на желязото в глината.
Но най-широко разпространение през класическата римска епоха из цялата империя имат съдовете, покрити с червен фирнис, който е общ белег за керамиката от епохата. Фирнисът се е полагал като рядка маса над повърхността на готовия съд. В тая маса е имало концентрирано съдържание на желязо, което в пещта придава хубав блестящ червен цвят на съда.
В керамичното производство се е проявявал винаги стремеж да се подражава на металните съдове.
Оръжието:
Важен дял от римската материална култура е оръжието. В това няма нищо чудно, като се има предвид, че римската робовладелска държава се е простирала над целия културен свят благодарение на здравата организация на оръжието и се е крепяла благодарение на силата на това оръжие.
Основното оръжие на римския войник е широкият, заострен масивен меч, дълъг около 50 см. Той има дръжка, обложена с кост, в която са направени специални гнезда за пръстите. Накрая дръжката завършва с топка, улесняваща задържането на меча в ръка.
От I век насетне в римската войска пораства значението на конницата. Тогава се появява дългият меч, който достига до 70 см. Дължина и е удобен при действията на конницата.
Обикновенното копие, с което си служи конницата е дълго около 1,5 м. То се нарича хаста.
Защитното въоръжение на римския войник се е състояло от шлем, ризница и щит.
Накитите:
Скъпоценните камъни имат широко приложение в златарството на римската епоха. Типично римски стават т. нар. геми и камеи, възприети от Изтока. Това са полублагородни камъни, шлифовани, гравирани и обикновено монтирани в пръстени, медалиони, печати и т. н.
През късната императорска епоха (III – IV век) в римската бижутерия се проявява вкус към тежки и претрупани накити. Към обеците, към огърлиците, към фибулите започват да прибавят висулки от най-различен вид. По стара традиция това са малки амфорки, но се явяват и монети, и медалиони в тежки обрамки. Все по-често започват да се окачват всякакъв вид амулети.
Използвана Литература:
Станчо Ваклинов – Археология, 1973 г.

Етикети: реферат за античността, реферат за Европа, реферат за Италия, реферат за Рим, реферат за Римската култура, реферат по археология