Реферати

І. Понятието Социология. Възникване на науката и особености в нейното развитие.

Социологията е сравнително млада наука за обществото. Тя възниква като строга система от научни знания свързани със същността на развитието на социалната действителност през първата половина на ХІХ в. Ако търсим произхода или етимологията на думата или на понятието Социология то можем да посочим, че произхожда от лат. дума “социос”, което означава съединение, сдружение, съвместен живот и гр. дума “логос”, която означава знание или наука. Или самата същност на понятието Социология означава, че става дума за наука, която изучава сдруженията, обединенията, съвместния живот на хората в обществото.
Пръв който въвежда понятието Социология е френския философ-позитивист Огюст Конт (1798 – 1857 г.). В четвъртият том на своето основно произведение “Курс по позитивна социология” издадено през 1839 г. той за пръв път използва понятието Социология.
Върху оформянето на Конт като позитивист, като човек, който изгражда своята теория основана на опита и на експеримента влияние оказват две групи фактори:
- влиянието на революционните идеи на френската буржоазна революция, което коренно променя научния, обществено-политическия и икономическия живот в Европа;
- сътрудничеството на Конт с един от големите френски мислители Сен Симон.
Контовата социология е свързана с развитието на две концепции:
- концепцията за социалната статика;
- концепцията за социалната динамика.
Социалната статика разглежда обществото на определен стадий от неговото развитие и по-конкретно взаимовръзките и взаимоотношенията между отделните индивиди, социални групи и институции. А социалната динамика е свързана с еволюцията, с приемствеността, с непрекъснатото движение (развитие) на обществото.
Освен въпросите за статиката и динамиката Конт разглежда цялостната еволюция (развитие) както в рамките на науката, така и в рамките на обществото, и посочва че както науката, така и обществото в своето развитие преминава през три етапа:
- технологичен
- метафизичен
- позитивен
Технологичният етап е свързан със съществуването на фикции без доказателства /фикция озн. измислица/. При метафизичният етап се създават абстрактни форми на мислене (или измислени форми), които нямат материално, реално съдържание.
Позитивен период – това е точна оценка на реалността, което означава, че човешкото мислене е основано на базата на наблюдението на практическия опит, на експеримента. Практиката се превръща в основен критерий на истината. Когато говорим за позитивен или в своите разсъждения под позитивен Конт е разбирал нещото, което съществува реално в действителността, което е полезно, което е сигурно, което е точно, което е относително. Относителното създава предпоставки за движение, за промяна.
Той е един от първите социални мислители, които класифицират (подреждат) общозначимите, съдържателните научни направления. В основата на това подреждане (йерархия) той поставя математиката, след нея астрономията, след нея физиката, химията, биологията. На върха на тази йерархия той поставя социалната физика или социологията. Според него социологията е общозначимата наука, чиито идеи господствуват във всички научни направления и затова той я нарича “майка на всички науки”.
Към родоначалниците на социологията може да се причисли и английският учен Хърбърт Спенсър (1820 – 1905 г.). Той също е противник на метафизиката и привърженик на позитивизма. Разглежда обществото като социален организъм, който еволюира непрекъснато в резултат на взаимодействието между съставните му части. Конкретната задача на социологията той вижда в начина на организация на хората в обществото.
Към родоначалниците на социологията можем да отнесем и човекът, който е продължител на Контовата традиция, и който разработва най-общите условия за превръщането на социологията в модерна наука. Това е френският социолог Емил Дюркем (1858 – 1917 г.). Той е първият, който стига до извода, че социологията не може да изучава цялата социална реалност. Той посочва, че тя изучава само тази страна от него, която не е обект на изследване на нито една от съществуващите обществени науки. Тази част от социалната реалност, която формира периметъра или предмета на изследванията според него са социалните факти. Според него социалните факти се делят на две групи: морфологични и духовни.
Към морфологичните социални факти, които социологията трябва да изучава се отнасят:
- плътността на населението по територия;
- интензивността на общуване;
- характера и значимостта на населените места;
- наличието на съобщителни средства.
Към духовните той отнася всички колективни форми на обществено съзнание: религия, морал, право, политика.
Дюркем също разглежда обществото в неговата еволюция и посочва, че обществото преминава през два крупни периода на развитие: период на механична и период на органична солидарност.
Механичната солидарност се отнася за древните, за античните общества, където индивидуализацията, самостоятелната форма на съществуване на отделния субект е била невъзможна и той е бил представян от различни социални общности, но преди всичко от семейството, от рода, от племето. За съвременните общества е присъща органичната солидарност, която той свързва с общественото разделение на труда, което прави хората взаимнозависими, защото общественото разделение на труда е единство от два момента: момент на обособяване на социализация на различните видове дейности и от друга страна момент на обвързване между специализиралите се дейности. И затова общественото разделение на труда трябва да се разглежда като основна социална връзка между субектите и социалните групи в обществото.
Органичната солидарност съвместно с общественото разделение на труда създава предпоставки за развитието на индивидуализацията и води до персонализиране на на неговата производствена дейност. Но с развитието на органичната солидарност в обществото се наблюдава една аномалия. Тази аномалия е свързана с отчуждаването от социалната действителност. Единственият начин според него обществото да реши проблема с отчуждаването е то да мобилизира всички свои морални сили.

ІІ. Основни социологически парадигми.

По съдържанието на понятието парадигма в научната литература няма единно мнение. Едни го разглеждат като теория, други като няколко теории, а трети като една обща, глобална (цялостна) теория, която има за задача да обясни цялостното развитие на обществото изобщо в планетарен мащаб.
Пръв който въвежда понятието парадигма в научния живот е американският учен Томас Кун. Според него всяка парадигма е обикновената наука, с която си служим постоянно всеки ден. С течение на времето обаче се стига до определени аномалии, които произтичат от факта, че науката или теорията като отражение в съзнанието, в определен период от време започва да изостава от по-бързо развиващата се реална действителност, която се изучава от нея. В определен период от време настъпва противоречие между тези две страни. И това противоречие според Кун единствено може да се разреши чрез смяната на една парадигма с друга. Тази смяна е свързана с естественият ход, с ествественото развитие на научното познание, но трябва да се има предвид, че всички положителни страни на старата парадигма трябва да бъдат запазени. По този начин се осигурява приемственост в научното развитие.
1. Структурно-функционална парадигма.
Родоначалникът й е американският учен Талкът Парсенд (1902 – 1989 г.). Ключово значение за разбиране съдържанието на тази парадигма са понятията система, структура и взаимодействие. Понятието система изразява съвкупност, комплекс от елементи, които се намират във взаимодействие. Структурата е свойство на системата, което разглежда подреждането на нейните елементи във вертикален или хоризонтален порядък. Взаимодействието е свързано с поведението на елементите на системата. Чрез взаимодействието на елементите цялостната система функционира.
Особено внимание тази парадигма обръща на понятието ценности. Според нея ценностите представляват всичко онова, което е значимо за човека. Вярванията и убежденията в единството и сътрудничеството между хората, в едно или друго поведение на човека, във формирането на представи в хората за справедливост и несправедливост, за определяне на целите на отделните индивиди, социални групи и обществото като цяло, и действията предприемане за реализирането на тези цели. В зависимост от съществуващите ценности всяко общество формира свои собствени норми на поведение, които определят и регулират действията на индивидите и социалните групи при една или друга ситуация. За спазването на нормите на поводение, всяко общество изгражда своя система от санкции и стимули. Процеса на усвояването на ценностите и на нормите на поведение, процеса на тяхното унаследяване и предаване от поколение на поколение се нарича социализация. Тази парадигма разглежда и особено важната категория социална роля, защото всеки индивид или социална група изпълнява не една, а множество социални роли.
Социалната роля е факторът, който организира и регулира човешкото поведение. Чрез социалните роли се постига ред и предсказуемост в социалния живот. За да бъде реализирана определена социална роля е необходимо наличието на няколко условия: на първо място наличието на определена социална структура; реализирането на определена социална роля, която от своя страна е свързана със защита на определена социална позиция.
Регулирането е свързано и с наличието на определени знания, с наличието на определени очаквания от останалите за нашата дейност, с наличието на спазването на определени правила, с наличието на определени практически знания и практически действия. Ние хората сме авторите, режисьорите в драмите и комедиите, които се разиграват вътре, между и около нас.

2. Марксическа парадигма.
В основата на тази парадигма стои разбирането, че производството на материални блага е основата за съществуването на човешкото общество. За да се осъществи произвоството на материални блага според тази парадигма е необходимо наличието на три елемента:
- средства на труда;
- предмети на труда;
- работна сила.
Работната сила е потенциалната способност на човека да се труди. Реалното реализиране на работната сила е самият труд. Единството между средствата за произвоство и работната сила формира производствените сили на обществото. Човекът в своято дейност влиза в два вида отношения: отношение човек-природа, които са представени от производствените сили на обществото и отношенията между хората в производствения процес, представени от производствените отношения.
Производствените отношения имат своя вътрешна структура. Тя е представена от формата на собственост, т.е. от това, кой е носителят на собственост. Това производствено отношение играе определяща роля сред останалите производствени отношения, а именно формата на собственост. От формата на собственост зависи и обособяването на основните социални групи в обществото. И преди всичко групата на собственици и несобственици. Като отношенията между тези групи са винаги антагонистични. Единственият начин за тяхното разрешаване е пътят на социалната революция. Съвкупността от производствените отношения формира икономическата база на обществото, върху която база всяко общетсво изгражда своя собствена правна и политическа настройка. Единственото между производителните сили и производствените отношения формира начина на производство на всяко общество, а начинът на производство и правната и политическата настройка формират обществено-икономическата формация.
Според тази парадигма човешкото общество в своето развитие преминава през различни обществено-икономически формации, като преходът се осъществява единствено по революционен път до постигането на безкласово общество.
3. Субективно-хуманистична.
Авторът на тази парадигма е известния немския философ Макс Вебер (1864 – 1920 г.). Той не признава наличието на никакви обективни фактори (обективни, означава нещо или фактор, който съществува вън и независимо от волята и съзнанието на хората, а хората могат само да се съобразяват с тези факти), а зависи от собствената им субективна реалност. Според него това развитие се осъществява в съответствие с целите, задачите и мотивите на поведение на отделната личност.
Централна тема в тази парадигма, която се разработва това е проблема за рационалността. Веберовото разбиране е, че всяко действие на човека трябва да има положителен резултат или то трябва да бъде рационален носител на нещо, което е осезаемо. Но рационалността може да се постигне единствено при наличието на следните условия:
- наличие на обособени частни собственици;
- наличие на свободен пазар на труда;
- наличие на рационално образование;
- наличие на рационална техника, която се внедрява в промишлеността, транспорта и търговията
- наличието на рационално право, прилагано от легитимни съдилища и легитимна държавна администрация.
4. Символен интеракционизъм.
Автор е американският социолог Джордж Хърбърт Мийд. Символен интеракционизъм означава взаимно влияние, взаимодействие. Изследва елементарните човешки взаимодействия между членовете на социалните групи в условията на пряка комуникация чрез символи. Пряк продължител на делото на Мийд е неговият ученик Хърбърт Блумар. Той е човекът, който формулира трите основни теретико-методологични предпоставки за символния интеракционизъм.
• Предпоставки на символния интеракционизъм
- хората действат по отношение на нещата на базата на смисъла, който те влагат в тях;
- смисълът на всички неща възниква в процеса на социалното взаимодействие. /Смисълът сам по себе си несъществува. Смисълът се проявява единствено тогава, когато се споделя, т.е. в процеса на социалната връзка между субектите/;
- смисълът на всяко нещо се преобразува в резултат на личната, индивидуалната интерпретация.
Извод: хората и ситуациите се разглеждат като взаимнооказващи си влияние. Обикновено се приема, че ситуациите оказват влияние върху хората, но чрез тази парадигма значението се разширява и се доказва, че и хората могат да оказват влияние върху ситуациите чрез използването на различни символи и чрез избора на това, в кои ситуации да участват или не.

Етикети: доклад по социология, реферат по социология