Реферати

С географския ареал (географската зона и условия) мнозина представители на политическата мисъл са се опитвали да обясняват „националния характер“, да обосновават съществуващите или желани национални и международни общности или международни конфликти. Както се знае географското положение не се избира (поне след Великото преселение на народите) и затова всяка държава е принудена да се съобразява с него и да го приема такова, каквото е. На тази основа се строят макросхеми, обосноваващи едно или друго дългосрочно поведение в международната политика. Класическият геополитически подход желае да служи за основа на рационално политическо поведение, което оптимално използва благоприятните страни на „географския фактор“, или ограничава, доколкото е възможно, последиците от неблагоприятните му страни. С други думи, вътрешната и външна политика па дадената страна и регион зависи преди всичко от физикогеографските условия, в които тя е обречена да съществува.

С „геополитически“ съображения мнозина изявени политици днес се опитват да обясняват една или друга външнополитическа идея. Зад термина „геополитика“ те поставят днешното временно разположение на силите в света като му се придава необходимата „геополитическа“ вечност. Както посочва Антоний Тодоров (в. 1000 дни от 25.12. 1991 г.) за днешния Запад „геополитическото мислене“ се свежда до супероценностяване на Западната цивилизация, на богатия Север, които се нужда от защита срещу бедния Юг и обедняващия Изток. Но зад тази доктрина отново стоят интересите, а не географията.

В края на XX век принципите на геополитиката служат за обяснение на динамичните процеси, които протичат навсякъде по света и особено в Европа. Новата геополитика на Евразия се свежда до възприемане принципа на съединяване чрез обособяване. Този принцип контактува с въпроса да съществуват или да се премахнат границите между държавите. От къде и до къде да се обособи новото геополитическо пространство: от Атлантика до Урал или от Ванкувър до Владивосток? На каква основа ще се интегрират различните народи – дали върху прин¬ципите на християнската цивилизация, дали върху повсеместното господство на законите на демокрацията, пазарната икономика и формулираните от Хартата на основните права и свободи на гражданите? Става въпрос как да се осъществяват разводите на различните народи, живели в рамките на многонационални държави и как ще се осъществяват нови¬те „бракосъчетания“ там, където е желан този процес – дали по мирен или по силов път? Трябва да се дадат отговори на много и разнообразни въпроси като:

- Как и доколко съвместните усилия на държавите-участници в Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа и НАТО ще бъдат в състояние; да изградят надеждни механизми за предотвратяване на съ¬ществуващите все още противоречия и военни конфликти не само в Европа, но и в света?

- Какви са политическите гаранции за равнопоставеността на различните народи, па тяхната национална сигурност и стопански просперитет?

- Как екологическите проблеми ще бъдат вместени в интеграционните процеси?

-Ще може ли сътрудничеството да вземе връх над конкуренцията между държавите и народите?

- Няма ли да се появи носталгия по несъвършената и по безопасната, но затова пък стабилна двуполюсна система за сигурност каквато беше по времето на противостоенето на НАТО и Организацията на Варшавския договор. Каква е вероятността от създаването на нов биполярен модел НАТО – Организация на независимите държави (ОНД), в който ще има хаотична и нестабилна маса от държави с неуредени във времето етнически, икономически, религиозни, погранични и т.н. проблеми?

Изобщо създаването на новото географско-политическо понятие Обединена Европа кореспондира на първо място със създаването на Европейска система за сигурност. Специалистите в тази насока очертават два алтернативни варианта за създаването на такава система за сигурност – децентрализиран и централизиран.

Децентрализираният вариант изисква създаването на мрежа от регионални и субрегионални системи за сигурност от страни със сходно икономическо и социалнополитическо устройство и развитие, както и със съвместими международни интереси. Главният проблем на този модел е, че той неминуемо ще поражда недоверие в останалите извън системата страни. Неговото създаване ще породи като верижна реакция възникването на други съюзи, които най-малкото кодирано ще се изграждат на основата на определена доза противопоставяне. Освен това при наличието на развит такъв модел, трудно би се извършила адаптацията му към бъдещата неизбежна единна система за общоевропейска сигурност.

Централизираният вариант е свързан с нарастването на членската маса около съществуващото военнополитическо ядро – НАТО. Днес само НАТО разполага с възможността да дава съществен политически и военен принос в защита на мира и сигурността на континента. Затова на пръв поглед този вариант е най-приемлив, особено за държавите бивши участници във Варшавския договор, които изпаднаха във вакуум на външни гаранции за своята национална сигурност след неговото разпускане в началото на 90-те години на ХХ век. Тук обаче има най-малкото два геополитически въпроса:

Първо. Къде са границите на Европа, която трябва да се обединява и какво е мястото на Русия, САЩ и Канада в този процес?

Второ. До каква степен със създаването на военнополитическия съюз в рамките на тези граници проблемът за сигурността може да бъде решен?

Отговорът на тези въпроси не е маловажен, защото той е свързан с определена насоченост на интересите, с нов център на техния баланс, както в регионално, така и на континентално и световно ниво. Различията, които съществуват в степента на обществено-историческото развитие между различните географски зони на Европа ще затрудни много този процес. Нещо повече. Говори се за възраждането на „ново средновековие“ на стария континент. Неговите теоретици твърдят, че след „краха“ на комунизма не се е достигнало до тържество на демокрацията и хуманизма. Забелязва се нарастване па хаоса в международните отношения. Задълбочи се икономическата, политическата и морална криза. На мястото на ясно очертаното съперничество на двете противостоящи си суперсили, всяка от които поддържаше ред в своя лагер, а рискът от взаимно унищожение в случай на пряк конфликт правеше почти нереална възможността от неговото възникване, днес в различни точки на континента и в света се оформят своеобразни „черни дупки“ и зони за анархия, етнически и религиозни конфликти. Политическият елит в повечето държави както на Изток, така и на Запад е отчайващо неспособен да реагира на настъпващите промени. В тази връзка френският политолог Ален Милк твърдейки, че Европа навлиза в ново Средновековие посочва, че на мястото на рухналите закони и порядки се появяват временни структури, които често функционират в зависимост от случая. Съвременна Европа, а следователно и съставящите я държави все още не е способна да открие основополагащият принцип на посткомунистическия свят. От 1989 г. са се появили 18 нови държави на континента. Расте дезинтеграцията на Запад – Белгия, Италия, Испания, Франция и Великобритания. Това ще тласне процесът на създаването на „Свещена римска империя на германските народи“. Само така би се създал единния континентален център на ръководство на континента; би се преодоляла нелоялната конкуренция както и несигурността.

Според Милк светът еволюира в две посоки. Първата е свързана с възникването на нови градове – държави или райони – държави, а втората – с възникването на нови империи. Върху тези посоки съществено влияние ще оказват внезапни революции от типа на т.н. „Чисти ръце“ в Италия. Новото геополитическо пространство ще се характеризира с неуправляеми хомогенни нации. Лишено от Бог, това пространство трудно ще достигне до политическо, икономическо и социално сцепление. И тъй като последните са залог за просперитет, сигурност и равновесие, тяхната липса вещае за Европа и света нерадостно бъдеще.

Без да сме такива песимисти, истината изисква да се отбележи, че бъдещето на континента е твърде неясно. Разпада се Версайската система за мир, която победителите в Първата световна война бяха наложили за Европа. Тя бе несправедлива, защото придаде територии и народи от победените страни на победителите. Това генерираше непрекъснато желание за исторически реванш и тласкани; страните към нови конфликти и войни. Все още не е ясно на какви основи трябва да се изгражда новата система за национална, регионална и глобална сигурност. Единствено, което се знае, че народите отново трябва да се върнат в своя външнополитически анализ към основните принципи на ГЕОПОЛИТИКАТА

ГЕОПОЛИТИКАТА е научна теория, положена в основата на политическа концепция, която използва природогеографските подходи и данни( конфигурация на територията, размери на акваторията, положение на страната, климат, материалните ресурси; расов и национален състав на населението и др. ), за обосноваване на националните. и коалиционни интереси на държавите и ВП съюзи( с.18 ГП и сигурност С., 1996

В САЩ : ГЕОПОЛИТИКАТА: “ Обществено научна дисциплина, която се занимава с ефективността на етническите, демографските и икономическите аспекти върху политиката на държавата( т.е. тя е съставна част от политиката природните, икономически, социални и демографски особености на една страна ( с. 48)

Политическата география – за пространствените отношения в света за определен период от време и контрастност на държавно политическите отношения.

ГЕОПОЛИТИКАТА- разработване на концепции и планове за влиянието на определени географско политически и икономически фактори върху сигурността( с.18 ГП и сигурност С., 1996)

От проблемите в пространствените параметри на политиката. Да се подчертае деликатната граница, която разделя междудържавните ( външнополитическите ) противоречия от териториалните спорове и претенции

Проблематиката “ нацията –територии “ е в основата на геополитическите спорове след ВСВ – беше обгърната с плътна идеологическа мъгла

Обща теза – за първостепенната важност в политиката на фактора материално производство. Под предлог, че твърдо напомнят хитлеристките начинания , още през 1945 г.руснаците и американците “ забраниха “ употребата на понятията Геополитиката и Геостратегията

Промяната на геостратегическата ситуация в глобален и регионален план ( мащаб ) даде силно отражение на международната и национална сигурност

Това наложи да се познават развиващите се процеси; да се дава правилната оценка; правдоподобното прогнозиране на тенденциите, за еволюцията им от ръководните държавни и военни кадри – едни от най-важните фактори за падежно гарантиране на националната сигурност на отделните държави.

Необходимост от теоретична разработка и методология за оценка на Геополитическата и геостратегическите обосновка от различни мащаби, но подчинени на националната сигурност на страната

ГЕОПОЛИТИКАТА се ражда като се търсят факторите, определящи развитието на обществото. Един от тези фактори определящи развитието на обществото е географската среда. ДЕТЕРМИНИСТИТЕ търсят органичната връзка на човешкото общество с природата

Според Шарл Монтескьо ( 1689 – 1755 г) под влиянието на климата, народите са или смели, оптимисти или безволеви песимисти. Той свързва дори и робството с климата

По време на капитализма доктрината на географския детерминизъм за правото на силния се трансформира в доктрина на жизненото пространство.

Концепциите за жизненото пространство служат не само като идейна обосновка на териториалните граници на отделните страни, но се превръщат в държавна политика, довела до много агресивни войни.

Успоредно и в тясно взаимодействие с географския детерминизъм се развива и широко разпространява и ДОКТРИНАТА НА ЕСТЕСТВЕНИТЕ ГРАНИЦИ – най-широко разпространение при борбата на Прусия за обединяване на Германия. Тази доктрина се развива в две направления

- на естествените езикови граници

- на естествените релефни граници

Независимо на кое направление се дава приоритет на даден исторически етап от развитието на човечеството геополитиката е служила да обоснове необходимостта при завладяване на територии с население от нисшата раса – варварско изтребване, ограбване , експлоатиране С географското положение на елинската народност Аристотел обяснява нейното превъзходство и най-добрата държавна организация. Той пише: “ Елинската народност заемаща в географско отношение почти средищно положение между жителите на северните райони на Европа и Азия, обединява в себе си природните свойства на едните и на другите; тя притежава жив и мъжествен характер и развит интелект и затова запазва своята свобода, ползвайки се от най-добрата държавна организация, която е способна да властва над всички

Расизмът и расовите концепции получават голямо развитие още в древността.

През 16 век колониалните държави расовите теории се използват за оправдание на масовото изтребление , ограбване и агресивните войни

Расизмът е една от най-реакционните елементи на ГП. Расовите различия се преодоляват с премахване на затвореността и с развитие на производителните сили и образованието

Основателят на Берлинския университет Ф.Ф.Хумболд непрекъснато доказвал че : „Народите се отличават по национално-расов признак”

Хегел доказва че “ германският дух е дух на новия свят, цели на който е осъществяване на абсолютните истини – много учени създават идеята за германизма. Свръх националната идея се дължи на гениалността, мъжеството и мъдростта на германския народ.

Историческите корени на геополитиката се раждат в борбата на научната мисъл да разкрие факторите, определящи развитието на обществото. Един от тези фактори е географската среда. Детерминизмът като направление във философията възниква в робовладелческото общество. Той утвърждава, че географската среда е определящо материално условие за обществения живот. Представителите на детерминизма, като търсят органичната връзка на човешкото общество с природата, не виждат характерните принципни различия между тях. Те дори установяват пряка връзка между отделни компоненти на природната среда (най-често климата) и явленията на обществения живот. Според Шарл Монтескьо (1689—1755) под влиянието на климата народите са или смели оптимисти, или безволеви песимисти. Той свързва дори и робството с климата.

През годините на великите географски открития географският детерминизъм е използван за обосноваване и оправдаване на колониалната политика в.новооткритите земи, населени с по- слабо развити народи.

За родовачалник на ГП се смята Германия, а за нейни създатели : Фр. Ратцел( 1804 – 1904.

В края на ХІХ и началото на ХХ век, когато борбата за завоюване на нови земи придобива крайно ожесточен характер, доктрина¬та на географския детерминизъм за правото на силния се трансформира в доктрината за жизнено. пространство. Концепциите за жизнено пространство служат не само като идейна обосновка на териториалните граници на отделни страни, но се превръщат в държавна политика, довела до много агресивни войни.

Успоредно и в тясно взаимодействие с географския детерми¬низъм се развива и широко се разпространява и доктрината за естествените граници. Тя получава най-голяма теоретична обосновка и практическа реализация в периода на борбите на Прусия за обединяване на Германия. Тази доктрина се развива в две направления: естествени езикови граници и, естествени релефни граници. Според първата теория трябва всички територии, населени с лица, говорещи немски език, да се обединят,, в една. държава, а според втората — да се създаде Велика Германия., в състава на която освен Австрия да влязат и територии на Прусия, Франция, Белгия, Холандия, Люксембург, Швейцария и др. страни.

Завръщането на понятията геополитика и геостратегия е продиктувано от настъпилите през последните години измене¬ния в глобален, европейски и регионален мащаб.

Концепцията за национална сигурност на Република България се основава на убеждението, че геополитическите фактори са обективна основа на международните военнополитически отношения. Те имат определящо влияние върху формирането на взаимните връзки, влияния и зависимости между различните силови центрове и региони в света. Република България отчита и се ръководи от възгледа, че катализатор за запазването и нарастването на геополитическото противопоставяне ще бъде борбата за влияние в районите с важно военностратегическо положение, с източници на евтини суровини, основни производствени фондове, квалифицирана работна сила и пазари за собствените технологии и продукция. Във военностратегически план нараства значението и интересът на различните сили към територията на България като плацдарм — със създаването в нейните рамки и в районите в близост до нея на икономическа, комуникационна и военна инфраструктура и потенциал на подстъпите към трите континента — Европа, Азия и Африка,

От взаимодействието на различни геополитически фактори в света, Европа и на Балканите се формират сериозни източници на нестабилност, напрежение, рискове и заплахи за националната сигурност на България на глобално, европейско и регионално равнище.

В наше време най-далновидните учени се обявяват за по-задълбочено и всестранно изучаване на геополитиката, но това да става във взаимодействие с историята, политологията, психологията и военната наука, като при това се имат предвид неотменните изисквания към геополитиката в практическата държавна дейност.

Следователно Геополитиката е научна теория, положена в основите на политическа концепция, която използва природогеографски подходи и данни (конфигурация на територията, размери на акваторията, положение на страната, климат, материални ресурси, расов и национален състав на населението и др.) за обосноваване на националните и коалиционните интереси на държавите и военнополитическите съюзи.

Традиционно в САЩ на геополитиката и геостратегията се отдава изключително голямо внимание. Те се разглеждат като част от политическата география или по-точно като нейни приложни направления. Създадени са специални научноизследователски институти за геостратегически изследвания. Ако се направи опит да се установят различията между политическата география и геополитиката, то първата се приема като наука за пространствената структура и контрастност на държавно-политическата организация в света за определен период от време, а Геополитиката — за разработването на концепции и планове за влиянието на определени държави в световното стопанство и конкретната им икономическа, социална, екологична и военна политика.

Геополитиката има непосредствено отношение към предимствата на местоположението (географското положение), географското разпределение на ресурсите и усвояването им, структурата на военните сили и т. н.

Известният от по-ново време американски геополитик К. Грей в последната си книга „Геополитиката на свръхмощта“ се стреми да докаже теоретичните основи на политическата и военната стратегия на САЩ. Според него същността на геополитиката се свежда до разкриване на връзките между международната политическа мощ и географските условия, а също териториалната статистика, ландшафта, икономическите ресурси, разстановката на политическите обединения и съюзи.

Геополитическите фактори винаги оказват влияние върху политическата, икономическата и военната стратегия на държа¬вите. Ако тяхното значение се надценява и абсолютизира, както това е направено в изследването на К. Грей, то действително се преминава границата на обективния хоризонт, зад който следват идеите и принципите на вулгарната и политизирана геополитика.

Съществуват и редица други определения. Така например според Н. Каледин тя е метод в политическата география, а спо¬ред Аксьонов — дейност, насочена към изменение на парамет¬рите на политико-географското пространство.

Заслужава внимание определението за геополитика, формулирано от С. Карастоянов като приложение в политиката на природните, икономическите, социалните и демографските особености на дадена страна. Интересна дефиниция предлагат Христов и Димов. Според тях геополитиката анализира глобалните и регионалните, предимства и недостатъци на географското пространство. Може да се обобщи, че в по-широк научен план главната същност на геополитиката се дефинира чрез географията и по-конкретно чрез някои нейни основни направления, представляващи своеобразни проекции на контактните зони между географията, от една страна, и естествените и обществените науки, от друга. В този смисъл геополитиката трябва да се разглежда като един от важните аспекти в географията и в политическата география в частност.

Най-общо казано, обект на геополитиката е взаимодействието между човешкото общество и природата. Основните компоненти на човешкото общество са хората и материалните условия за тяхното съществуване, към които преди всичко се отнасят средствата за производство.

Ако се разгледа многообразието от държавни формирования в света, ще се установи, че икономогеографската среда на цялото човечество на планетата Земя е разпределена между отделните държави или обединения от държави, които създават икономически пространства. В епохата на научно-техническата революция, когато производителните сили се развиват с много високи темпове, материалните условия за съществуване на дадена държава или икономическо пространство се оказват недостатъчни за нарасналите потребности на хората. Ето защо по силата на историческата необходимост за удовлетворяване потребностите на хората възниква и се развива международното разделение на труда.

Геополитиката е тясно свързана с материалния живот на хората. Условно тя има две страни — вътрешна и външна.

Вътрешната страна е свързана с взаимодействието между хората и географската среда на дадена държава или дадено икономическо пространство, а външната страна — с взаимодействието между държавите и икономическите пространства при използването на принадлежащите им икономо-географски части от географската среда на планетата.

Може да се отбележи също, че геополитиката и като теория, и като част от политическа доктрина има право на съществуване като наука с обективно съдържание и прагматичен смисъл. Във връзка с протичащите фундаментални изменения в световен мащаб вниманието към концептуалните положения в геополитиката се засилва на базата на теоретични обобщения на богат исторически материал и използването на нови съвременни методи на изследване. Заедно с това трябва да се отбележи, че от всички присъщи на дадена научна дисциплина компоненти, методологията за провеждане на геополитически изследвания е най-слабо развита. Повечето изследователи в тази област не си поставят за цел формирането на методически основи на научна дисциплина, а се задоволяват с използването на налични знания и методи за определяне на съотношението между политическите и икономическите сили в света. Във връзка с това трябва да се подчертае неприемливо ниската степен на използване на един универсален научен метод, корените на който трябва да се търсят в географията и който може да бъде наречен геометод. Чрез него много по-достъпно могат да се изучават процесите и принципите на развитие на държавите, регионите и света като цяло, като се отчитат системното влияние на природните, политическите, икономическите, военните, екологичните и други геополитически фактори. Разбира се, това трябва да става в съзвучие с методите на изследване, използвани от историята, политологията, икономиката, социологията, военната и другите науки.

Посочените определения ясно очертават предмета на геопо¬литиката и нейното СЪДЪРЖАНИЕ.

Геополитиката изучава законите, закономерностите и принципите, свързани с влиянието на географските фактори върху развитието на обществото. При това се отчита влиянието не само на обкръжаващата човека среда, но и природата на човека в дадена държава или коалиция. Като изхожда от достигнатата степен на развитие на обществото, от факторите, определящи това развитие, и от интересите на държавата (коалицията), геополитиката е призвана да определи силите и средствата за постигане на поставените пред нея цели,, а следователно и общата насока за развитие на обществото (държавата, коалицията) и осигуряването на неговата сигурност.

Като наука и практика геополитиката се ръководи от общите закони за взаимодействието между обществото и природата, които се основават на диалектическите закони за развитие на природата там, където присъства човекът.

Геополитиката изучава основно законите, свързани с материалния живот на обществото, които от своя страна намират относително самостоятелно проявление в структурните компоненти на обществото. От една страна, геополитиката изучава законите, свързани с производството на материални блага, а от друга — законите, свързани с развитието на икономогеографската среда.

Условно производствената дейност на хората може да се раздели на две части — създаване на материално-техническата база на обществото и на отношенията, в които влизат хората в процеса на производството. Геополитиката е призвана да изучава законите за изграждане на материално-техническата база на обществото, свързани с икономогеографската среда на държавата (икономическото пространство). От това може да се направи и изводът, че от всички социални закони, геополитиката изучава само тези, които са пряко свързани с изграждането на материално-техническата база на обществото.

Икономогеографската среда съществува там, където съществува човекът. Законите за развитие на икономогеографската среда носят отпечатъка на социалните закони, характерни за хората в процеса на производството на материални блага. В това отношение геополитиката широко се опира на различните географски науки.

Целта на геополитиката е тясно свързана с политическите це¬ли на държавата за създаване на материални и духовни предпоставки за развитие на обществото. Характерът на геополитиката на дадена държава (коалиция или геоикономическо пространство) съответства на характера на провежданата от нея цялостна политика.

Често като геополитически се дефинират явления и процеси, нямащи нищо общо със същността на геополитиката. Според Лакост понятието геополитика се употребява далеч по-разумно и подходящо в сравнение с особено привлекателното понятие геостратегия. Той предлага разграничаване на тези две понятия, като се запази терминът геополитика на национално равнище, а геостратегия да се използва при съперничество и антагонизъм между държави или политически сили, враждебни едни спрямо други. Очевидно е обаче, че разликата между геополитика и геостратегия не трябва да бъде определяна само според мащаба на политическото мислене. От методологична гледна точка много по-сполучливо е разграничаването на геополитически пространствени закономерности и геостратегически интереси на отделните геопространства в глобален или регионален мащаб.

Впрочем повеите, дошли в геополитиката „отстрани“, говорят съвсем за друго. Имаме предвид новата поява на цивилизационния подход В труд на С. Хънтингтън от 90-те години на XX Век.20 Наистина този подход не е негоВо откритие, тъй като за това пише А. Тойнби, а преди

него – Н. Данилевски. Но значението на трудовете на Хънтингтън за геополитиката е в обособяването на два абсолютно нови момента, без които Геополитическият ана¬лиз на съвременно равнище би останал непродуктивен.

Първо, това е динамиката на цивилизациите, откриваща такъв фон на анализа, който може да изглежда неочакван. Ако през 1900 г. – преди един век, частта на западната цивилизация от населението е била 44,3 %, през 1995 г. тя вече е само 13,1 %, а според прогнозите до 2025 г. ще бъде 10,1 %. В същото време населението на ислямския свят за разглеждания период е нараснало от 4,2 % до 17,9 %, потенциално (през 2025 г.) – до 19,2 %. Стремителен ръст е характерен и за африканската цивилизация (обособена условно) – от 0,4 % (1900 г.) до 11,7 % (1995 г.) и 14,4 % (2025 г.). Първа по „тежест“ стана китайската цивилизация – 22,3 % през 1995 г.21 Съществено е намаляването на ролята на Запада и в световната промишлена продукция – от 77,4 % (1900 г.) на 57,8 % (1980 г.), както и в световния БВП – от 64 % (1950 г.) на 48,9 % (1992 г.).22

Второ, В геополитическия анализ неизбежно ще Влезе ново определение за някои страни – разделени, т. е. такива, В които няма съгласие към каква цивилизация принадлежат. Хънтингтън смята, че най-ярък пример В това отношение е Турция, и събитията от януари 2000 г. потвърждават тази позиция: в Истанбул се провеждаше демонстрация в подкрепа на чеченските терористи, полицията я разгонваше, а участниците в нея скандираха „Еджевит в Русия!“.

Един от най-важните методи при изучаване феномените на световната цивилизация е хронологичният. Научната му значимост и универсалност са безспорни. Това дава основание на историята да претендира за лидерски позиции В общественото познание. Същевременно основателни претенции за методологична универсалност има и географската наука, тъй като всяко явление или процес се характеризира и с хронологична, и с пространствена динамика. И докато хронологичен анализ на развитието е в основата на историческото познание, неговите пространствени (хорологич-ни) измерения са приоритет на географския анализ. Не случайно успоредно с първите апокалиптични предупреждения за „край на историята“ (Фукуяма, 1989) много учени и общественици поставят и въпроса за „край на географията“, акцентирайки върху процесите на уплътняване и „съкращаване“ на географското пространство (Лавров и Сдасюк, 1985; Бауман, 1999; Кондратиев, 1999; Стоянов, 2001).

Географията възниква още в зората на научното познание и е един от най-важните му фундаменти. Поради това тя осъществява тесни методологични връзки с философията, историята, политологията, икономиката, правото, психологията, екологията, биологията, химията, физиката, геологията, математиката и много други. Универсален знаменател за обединяването им е пространството на ГЕОВЕРСУМА (географската обвивка на Земята) като арена на конкретно взаимодействие между природни и обществени феномени. Недвусмислено потвърждение за това намираме в аксиоматичното определение на Кант (1802): „Нашите знания могат да бъдат систематизи¬рани или по понятия, или по Време, или по пространство“.

Уникалната роля на географията за развитието на научната мисъл е в използването на универсална методология на изследване, проектираща природни и (или) социални явления върху пространствена основа. В страните, чиито национални школи са водещи в развитието на световната география (Русия, Германия, франция, Великобритания и САЩ), научнообоснованата пространствена организация на обществената дейност е широко разпространена и намира разнообразно практическо приложение. Върху пространствения анализ се основават редица научни постижения и положителен управленски практически опит в много от високоразвитите страни, независимо от големината на техния природно ресурсен, демографски и стопански потенциал.

В България общественият имидж на географията е нисък най-вече по субективни причини. Сред обективните причини за непризнатия теоретичен и приложен потенциал на географията у нас през последните десетилетия изпъква нейното изкуствено разделяне на природна (физическа) и обществена (социално-икономическа). При това общественият интерес наивно я оприличава предимно на природна наука, чиито най-атрактивни акценти се свеждат до механично представяне на тримерна статистическа информация. Що се отнася до обществената география, на нея й е отредено да битува като научно направление с априорно безспорен пространствено дефиниран обект на изследване, но с оспорван от много други науки предмет на изследване. Главни нейни „конкуренти“ в борбата й за признание сред обществените науки са историята, икономиката, политологията, демографията, социологията, психологията, правото, военното дело и др. Всяка от тях е успяла да докаже своята частна изследователска методология. Но едновременно всички те използват и универсален пространствен (географски) метод на изследване. Този факт не би трябвало да се разглежда като противоречие в науката. Важно условие за това обаче е взаимното признаване на общата методологична база между обществените науки, включително обществената география.

В зависимост от пространствения обхват на обекта на изследване географията (в т.ч. обществената) условно може да се раздели на глобална и регионална. От гледна точка на голямото разнообразие при дефинирането на нейния конкретен предмет обществената география се диференцира в многобройни клонове и направления – културна, социална, политическа, икономическа и други.

Политическата география изследва взаимодействието между политическите процеси и географското пространство. Чрез нея се отчита комплексното влияние на природни, демографски, стопански и екологични фактори на общественото развитие. Теоретичното възникване на класическата политическа география и геополитиката, в частност, е в края на XIX и началото на XX век, като синтез от редица обществено-научни познания. Тяхна философска основа става структурализмът, чрез който се разкрива логиката на от¬ношенията и връзките между елементите на зададена система (Павлов, 1999). До Първата световна война политическата география и геополитиката се разглеждат като синоними, но след това започва постепенното им разграничаване. Политическата география се утвърждава като част от развитието на географските науки, а геополитиката използва все повече методи за изследване от политологията, социологията, историята, военната наука и други. Различията между политическата география и геополитиката стават най-забележими в Германия в началото на XX век, където политическата география се тълкува като наука за пространствените условия на държавата, а геополитиката – като наука за пространствените изисквания на държавата.

В най-широк смисъл геополитиката се развива като наука за влиянието на пространствените природни и обществени фактори върху културно-политически процеси в световен мащаб. В по-тесен смисъл геополитиката разглежда пространственото поведение на държавите, а в най-тесен се възприема като един от методите на изследване в политическата география, т.е. като част от нея. Класическата геополитика възниква и като научна теория, и като политическа практика за обосноваване на държавни или коалиционни интереси. От тази гледна точка вече над един век тя има претенции за научно-приложно направление с обективно съдържание и прагматичен смисъл. Киелен (1905, 1917) смята, че най-общо геополитиката е осветляване на политически въпроси от географска гледна точка. Според него „държавата се стреми към хармония във всички области на своята дейност, а мярката на тази хармония е обект на изследване… Обектът на геополитиката не е „земята“, а изпълнената с политическа организация държава“.

Съвременните динамични трансформации на планетарното политическо пространство активизират научните изследвания В областта на много обществени науки. Това води до модернииране на научната методология като цяло. Едновременно обаче все по-често се игнорират класическите постановки на политико-географския и геополитическия анализ. Техният фундамент често се дефинира като остарял, неефективен, ненужен, а при геополитиката – дори като ненаучен.

Независимо от богатия арсенал от методи на изследване, съвременните обществени науки невинаги успяват да формулират убедителни обяснения за много от протичащите социално-икономически и културно-политически трансформации на планетарното пространство. Често стандартното научно обяснение на философи, историци, културолози, политолози, социолози и икономисти не задоволява обществения интерес при анализа на значими за световното развитие явления. В това отношение мгат да се зададат редица конкретни въпроси, на които трудно може да се отговори еднозначно. Например:

Какво е общото между известни в историята противопоставяния и конфликти като Елада срещу Персия, Карта ген срещу Рим, италианските градове-републики срещу Турция, франция срещу Австрия, Великобритания срещу Германия, САЩ срещу СССР?

Защо няма нито една религия, в която Западът да се отъждествява с

положителни от нравствено-етична гледна точка качества, а Изтокът – с

отрицателни?

Защо след разпадането на Чехословакия по-високо развита се оказа нейната западна част – Чехия (а не Словакия),

на Югославия – по западно разположената Словения (а не Сърбия или Македония), на СССР – при балтийските държави (а не Грузия или Казахстан)?

Защо Франция и Великобритания винаги лобират за силна полска държавност, а след Първата световна война създават т.нар. Малка Антанта?

Защо през XX век САЩ винаги са защитавали интересите на мюсюлманска Турция, а не на християнска Гърция при честите външнополитически спорове между тях, както и интересите на албанците и босненските мюсюлмани В най-новите конфликти на Балканите?

Защо по време на двете световни войни България е в съюз с Германия (и дори с „поробителката“ –мюсюлманска Турция) и под една или друга форма е срещу „освободителката“ Русия (както и срещу славянска, православна Сърбия)?

Само като идеологическо ли трябва да се разглежда противопоставянето между хитлеристка Германия и болшевишка Русия по време на Втората световна война, между САЩ и СССР по време на т.нар. студена Война?

Защо България, а не Гърция става комунистическа държава след Втората световна война, независимо че левите партизански сили в нашата южна съседка се проявяват много по-силно?

Защо съвременните руски въоръжени сили не залагат в своята Военноморска стратегия на самолетоносачи?

Защо В постсъветското пространство Русия възприема за стратегически съюзник континентален Казахстан, а не прибалтийските държави.

ОСНОВИ НА ГЕОПОЛИТИЧЕСКИЯ АНАЛИЗ

Класическите постановки на политическата география и геополитиката, като едно от нейните основни научни направления, крият огромен потенциал при анализа на съвременните пространствени политически отношения в глобален и регионален мащаб, формулирането на теоретични обобщения В това отношение на базата на богат исторически материал и днес може да се окаже важно средство за постигането на обективни научни резултати. Особено ефективни при разкриване същността на междудържавните отношения и отношенията между отделните геопространства от по-висок ранг са възможностите на геополитическия анализ.

Геополитическият анализ е все още недостатъчно добре познат (или достатъчно добре забравен) у нас изследователски подход. В основата му са пространствените закономерности и фактори на общественото развитие. Относително нестандартно за политическата традиция в страните от бившия „източен блок“ определение за геополитика дава Сорокин (1996). Спо¬ред него марксизмът е икономическото направление в материалистическото обяснение на историята, а геополитиката трябва да се приеме като алтернатива на марксизма. Може да се допълни, че от тази гледна точка геополитиката е пространственото обяснение на историята, което се отличава от утвърдилите се у нас класически материалистически възгледи и идеологеми. Геополитическият анализ може да се разглежда като алтернатива на редица съвременни социални, икономически и попито логически концепции.

Често като геополитически се дефинират явления и процеси, нямащи нищо общо със същността на геополитиката. Според Лакост (1993) например понятието геополитика се употребява далеч по-разумно и подходящо в сравнение с особено привлекателното понятие геостратегия. Той предлага разграничаването им – чрез геополитика да се изразяват споровете и дискусиите между граждани от една и съща нация, а чрез геостратегия – антагонизмът между враждебни държави или политически сили.

Възникването на класическия геополитически анализ е свързано преди всичко с използването на фундаментални принципи, заимствани от т.нар. сакрална география, чиято методология се основава на крайния географски детерминизъм. Сакралната география обикновено се разглежда като псевдонаучно направление, при което социалните феномени се тълкуват чрез пространствени характеристики на антагонистични категории като Суша-Вода, Изток-Запад и Север-Юг. На тази база се формулират основните културно-политически и социално-икономически мотиви за пространствено поведение в световната история (вж. Русев, 2005). Чрез пространствения географски антагонизъм се създава солидна основа за извеждането на обективни изводи и закономерности за главните вектори на глобалното противоборство – между континенталния традиционализъм на Изтока и морския мондиализъм на Запада, между богатия Север и бедния Юг. Геополитическите трансформации на планетарното пространство след Великите географски открития са обусловени в значителна степен от това противоборство, което се проявява в различни обществено-идеологически и пространствени форми.

Друг фундаментален геополитически принцип е разкриването на съподчинените елементи в пространствената структура на света. Този принцип се основава на строго определен аналитико-синтетичен подход и алгоритъм, чрез който последователно да се разкриват глобалните и регионалните аспекти на пространствено-политическите отношения. С най-голяма устойчивост в пространствено-понятийното развитие на геополитиката през Х1Х-ХХ век са т.нар. Големи пространства (панрегиони), санитарни кордони, диагонали, възли, ключови пространства, конфликтни зони и др.

Използването на посочения алгоритъм създава условия за обективност при оценяването на геополитическото положение на Балканите и България в Европа, Евразия и света като цяло. Познаването на обективно съществуващите геополитически реалности е важно предимство при прогнозиране трансформациите на политическото пространство в перспектива. Дори и за малки страни като България геополитическата грамотност на обществото и неговия интелектуален елит е от решаващо значение при формулирането на верни външнополитически ориентири

Етикети: доклад по география, доклад по история, реферат по география, Реферат по история

Този материал съдържа 5,618 думи.
Ако ще ти свърши работа, може да помогнеш на друг, като качиш нещо твое :)