Реферати

Градинарството е специфичен и особено важен отрасъл на българското селско стопанство, отличаващ се със редица характерни особености, всяка от които подчертава неговия по-интензивен характер .
За разлика от останалите форми на земеделие, градинарството обръща внимание на ограничена група растения, а не върху цялата съвкупност от всички земеделски растения. Докато земеделските произведения служат за хората и за добитъка, градинарските растения се консумират само от хората, а ако биват използвани и за добитъка , то е само във форма на остатъци и отпадъци. Докато в земеделието водеща е животинската и механична сила, в градинарството от значение е ръчния труд на човека, което значение не отслабва дори и в наши дни, когато в градинарството проникват все повече и различни видове механични сили за обработка на земята.
От посоченото по горе става ясно , че е невъзможно да се прекара рязка граница между градинарството и останалото земеделско стопанство, тъй като и едното и другото са съзнателна и планомерна човешка дейност, имаща за цел производство на културни растения. Паралелно с това ,обаче на преден план излиза и по интензивния характер на градинарството. При по-голяма част от културните народи, този земеделски отрасъл се диференцира от останалото земеделско стопанство, чрез своето специфично наименование, което подчертава необходимостта от предпазливо отнасяне към тази част на земеделското стопанство ,като към дейност, която изисква и поглъща големи количества човешки труд.
Самото понятието ‘градина’ подчертава , че определени участъци от земеделската площ се ограждат, за да се опазват ценните култури от възможно опропастяване от страна на домашните животни, на зверовете или в някои случаи и на хората.
В недалечното минало, когато домашният добитък пасял в неожънатите ниви, неограждането на участъците с градинарски култури неизбежно би довеждало до унищожаването им, поради което и самите култури са получили характеристика от името на опазващите ги огради. Впоследствие когато добитъка бива настанен в постоянни обори, необходимостта от ограждане на по-ценните земеделски култури вече не е наложително условие , но интензивността на градинарството не се загубва.Напротив. Именно вследствие по-интензивния му характер, благодарение на поглъщаните от него значителни запаси човешка енергия, която само в малка степен се заменя с от механична сила, градинарството, придобива особено значение, в райони където паралелно с голямото количество човешки труд и има малка земеделска площ. От една страна тази енергия е използвана особено целесъобразно , тъй като заместването на човешкия труд с енергията на животните или с механическите двигатели се явява трудно, дори невъзможно. От друга страна разноските по тази скъпа човешка трудова енергия се възвръщат с получаването на по-високоценни продукти.

Така отбелязаните по-горе особености на градинарството правят от него особено важна част от националното земеделско стопанство.

С приемането на християнството и въвеждането на постите зеленчуците получават широко разпространение. Проучените извори от Средновековието говорят за обработването на големи градини в манастирските и феодалните имоти. Обикновените стопани също са имали в своите земи , участъци засаждани със зеленчуци, които са използвали предимно за свои нужди. Със завладяването и опустошаването на страната от османците в началния период запада и градинарството като стоков стопански отрасъл. Въпреки това то продължава да съществува и запазва в основни линии традиционните си произведения и начин на обработване в малките стопанства на населението. В развитието на българското градинарство през 18 и 19век настъпва преломен етап, по време на който то придобива свои характерни особености , както в начина на производство , така и в организацията на труда. Отглеждането на зеленчуци до този момент става на дребно и задоволява само нуждите на производителя. Широкото отглеждане на зеленчуци за пазара започва към средата на 18век в Търновския край. С течение на времето то се разпространява и в останалите райони на страната, пренасяно от търновски и лясковски градинари, а също така и извън пределите на България.

Производството на зеленчуци е широко разпространено у българите. Зеленчуци се отглеждат и в непригодените планински места, покрай потоци, реки. В равнините зеленчуковите градини са локализирани предимно в близост до воден източник. В градините обикновено работят членове на семейството, предимно жени. Традиционните градински зеленчуци са: фасул, зеле, лук-кромид и чесън, пипер, домати, краставици, патладжан морков и т. н. Садят се и различни видове подправки-джоджен, копър, чубрица, магданоз и др. В някои градини се срещат и лапад, лобода, коприва.
Оръдията за обработване при традиционното зеленчукова градинарство са почти изключително копачките. Мотичното земеделие намира тук своето най-точно приложение. С мотиките и копачите обикновено с обработва почвата,докато стане годна за посяване и разсаждане. С тях се оформят и браздите и лехите. Плевенето и окопаването става с по-малки копачи- тесла, копачле, мутиче. От изброените по-характерно е копачлето- със стеснено към върха острие, а от другата страна вилест издатък, с който се плеви и копае по-лесно между коренчетата.
Най-важното условие за произвеждане на зеленчуци е напояването. Ето защо по-голямата част от реките за разположени в близост до реки потоци, около извори, или там където се знае , че има плитка подпочвена вода, в който случай водата се вади от кладенци.
При избора за място на градина под внимание се взима наличието или не на известен наклон, за да тече водата лесно и равномерно да напоява и най-отдалечените места. Когато напояването става направо от реките, водата се отвежда по вада и се разпределя между лехите и фатариите. Спирането и пускането на водата става чрез савак (дъсчена преграда, която затваря водата), или чрез заравяне със земя. При този начин на напояване се спазва определен ред, фиксиран от стопаните, за да може всяка градина да получи достатъчно и навреме вода.
Когато напояването се осъществява чрез кладенци-геран, бунар- не се спазва ред, тъй като всяка градина притежава свой водоизточник. Кладенците са кръгли или четвъртити, иззидани с камъни. Отворът им е около метър-метър и половина, а дълбочината 2-3 метра. Изваждането на водата от кладенеца става или на ръка или със сирен, чунгур.
Интензивното обработване на градината започва през пролетта. През март-април се изорава, изравнява и разпределя на кое място какъв зеленчук ще се сади. Засаждането и разсада в градината става последователно и в зависимост от времето. В повечето случаи първият разсад се сади през април.
Някои зеленчуци се разсаждат в по-широки лехи, обикновено подправиките, когато пораснат към 10-15см., се разсаждат отново на други лехи или бразди. Други пък се засяват нарядко: фасулът, чесънът, краставиците. Брегчетата между лехите или браздите се наричат тирове, коренчетата-разсад. Засаждането на разсада става като се прави в земята малка дупка с пръст, с пръчка или шило, наричано садило, и в нея се поставя стръкчето. След това се полива.
Прекопаването на зеленчуците се нарича- копаене или прашене.

Към първата половина на 19век в България се създава промишленото градинарство за зеленчуци, с което се занимават предимно мъжете, докато с домашното- жените. Възниква най-напред в Горна Оряховица, Елховско. С течение на времето се разпространява във всички градове на страната. Този тип градинарство се различава по своята техника- прилагане на съоръжения за производство на разсад, на парници- плитки ями с дебел пласт тор, който с гниенето си създава достатъчно топлина за засятото семе, запазвана в студеното време от стъклена облицовка . Асортиментът на мотиките и калистрите и другите копачки, гребла, поливачки е много богат.Производствената техника постепенно се механизира, внедрява се отглеждането на нови сортове. Съоръженията за вода се усъвършенстват.
В зависимост от благоприятните почвени и климатични условия в България се очертават изявени зеленчукопроизводителни райони- Великотърновски, Варненски, Видински, Софийски. Особено характерни са някои по-малки райони, специализирани в производството на определен вид зеленчук, като Самоковско, с картофи, Тополовградско , с бамя. Кричимско , с домати и червен пипер, и д.р.
Големите зеленчукови градини за разположени винаги извън селищата, в близост до водоизточник. Обикновено размера на тези градини е от 10 дка на горе, често по 25-40дка. Те не се ограждат, а само разграничават с широки ивици- синури, бразди, около метър-метър и половина необработваема земя, която се използва и за пътища. Напояването на тези градини става посредством вади, прекарани направо от водоизточника , или дулапи ( специални съоръжения за извеждане на водата от резервоари, за да може да се преведе на далечни разстояния , както и на места с по-високо ниво от това на водоизточника) . Дулапите биват два вида- ниски и високи. При ниските дулапи водата се извежда на височина най-много 2-3 метра от нивото на резервоара –куфия, бент и по вади се отвеждат в градината. Кофите , с които се загребва водата, са заключени направо на голямото колело, което при въртене се потапя в резервоара. При високите асма дулапи кофите са прикачени на дълъг синджир, закачени на голямото колело, което се върти високо над бента, поставено на скеле от дебели дървета. При това въртене кофите се спускат, загребват вода, изкачват я на равнището на градината и я изсипват в корито, тава или хулук, откъдето започва да тече по вадите.
Определените за различни зеленчуци площи носят съответното наименование- лучево място, пиперно място и т.н.

При разсаждането на зеленчуци се следи определена последователност : през есента се сади чесън, лук , спанак ; през март- маруля, салата, моркови, картофи, бакла, зелен боб, през април-краставици, тиквички,; през май-пипер, домати, патладжани, бамя; през юни-целина , зимни моркови, боб ; през юли- зимно зеле, праз лук.
След разсаждането грижите за зеленчуците се свеждат до редовно поливане, прекопаване и гърлене.

Зеленчуците се събират последователно , по ред на засаждането.

Обикновено зеленчуците не се складират за продължително време , а се продават пресни. При брането се сортират и се подготвят за пазара. Лък и чесън, целина , магданоз, репички, млади моркови се правят на връзки, китки, плитки, венци.

Задружната организирана работа в зеленчуковите градини е
специфично явление за българското градинарство. От края на 18век стоковото производство на зеленчуци се извършва именно от такива организирани групи мъже –тайфи, компании. При тях съществува строго разпределение на работата в зависимост от уменията на работниците. Всяка градинарска група се състои от командир, наредник-който има практика и познания и нарежда кое как да се върши в градината; продавач-двама или трима , които продават зеленчука ; ахчия- готвач, който приготвя храната ; копачи-общи работници и зимовници. Всички тези категории работници вземат активно участие в производството.
С течение на времето към трудово-кооперативните стопанства се формират градинарски бригади, заети специално с обработка на зеленчукови култури.

Етикети: доклад за градинарството, доклад по география, доклад по етнология, курсова за градинарството, реферат по география, реферат по етнология, реферат по икономика