Реферати

Безспорно нравственото отношение е специфично човешко отношение към света. Човек може да се отнася поне по два начина към своя свят. Тази два начина са непосредствен израз на неговото съществуване, на неговия живот и бележат степени в ставането на морала. Най-напред, той може да бъде потопен, „претопен“ в заварената ситуация. Тогава животът му не излиза извън границите на непосредствените, регламентирани от традицията, връзки – в семейството, в училището, в работата. Човек живее като че ли „слят“ със света, без да е в състояние да се отграничи, отдалечи от него и да обозре, да обхване света и своя живот в него в тяхната цялост. За него това, което е едновременно е и това, което трабва да бъде. Затова той живее в едно измерение, синтезиращо тук и сега. Отвъд това тук и това сега човек не отива и не може да отиде. Този начин на съществуване е нравствен, на нравствеността се проявява „като невинност, като незнание на злото, като естествено, природно състояние на човека, състояние на неговите нрави, на неговото битие“ . Това е par exellence нормативна нравственост. Човек знае това, което му се предписва и го следва, без да стига до въпроса дали може да бъде и по друг начин. Моралното отношение на човека към света, към живота, което внася смисъл както в едното, така и в другото се регламентира и по същество се припокрива с нормата. Това е морал, лишен от своя най-съществен елемент – свободата на избора, защото няма какво да се избира и човек, лишен от своята най-фундаментална характеристика – перманентно трансцендиране на собствената същност.
Изграждащ момент на втория начин на човешко съществуване и човешко отнасяне към света е рефлексията. Тя е тази способност, благодарение на която човек може да се отдиференцира от своето налично битие, да „излезе“ извън него, да го обхване в цялостта му и да се съотнесе с него. Рефлексията извежда човека в позиция, позволяваща му да съди за света. Тук „съзнанието се проявява като разрив, като излизане извън пълната погълнатост от непосредствения процес на живота за изработване на съответно отношение към него“. Човек едва сега може да избира. Той може отново да се приобщи към света или да го отхвърли. „Или – или“ – това е алтернативата, пред която рефлексията изправя човека. И в нея е отразено раздвоеното човешко битие, различаващо вече е и трабва. Като че ли два са възможните изхода за рефлектиращия човек – отказ от или ново приемане на света, истинно приобщаване към него. От гледна точка на развитата нравственост дори първият изход има по-висока морална стойност от нормативната нравственост, защото за него е „платена“ висока цена. Човек е надзърнал в бездната, зейнала след разрива с наличното битие. Рискувал е да се отдръпне от всичко ясно, от всичко определено, от всичко устойчиво. Преживял е възможността да остане завинаги в хаоса и страха, който я съпровожда. Той е избрал да се самоунищожи като нравствено същество и от този момент носи пълната отговорност и цялото страдание за своя избор. Избрал е самоунищожението, но след като вече поне веднъж е реализирал същностно човешкото – свободно е избрал какъв да
бъде.

Разбира се, тази постановка на проблема прави равноценни двата възможни пътя, откриващи се пред човека. В границите на ненормативната нравственост, същностна характеристика на която е свободният избор, конституиращ ценности, не може да се намери критерий, даващ предимство на един от двата изхода. Но това не е „порок“ само на този тип нравственост. Нормативният морал, който предпоставя строга йерархия на ценностите, също не включва в себе си критерия, въз основа на който се гради тази йерархия. Критерият за оценка на нравствената система винаги стои извън нейните граници. В случая е очевидно, че приемането на нравственото самоунищожение като изход от алтернативата обезсмисля свободния избор и от тук цялата морална позиция. Ценност за човека не може да бъде изчезването на човека. Разбирането на свободата, израз на която е изборът, в този случай се явява и критерий за стойността на избраното. От схващането на свободата като отдръпване от битието с цел ново осмислено приобщаване към него4 еднозначно следва, че носител на ценността е новото осмислено приемане на света. Разкриването на характеристиките на втория изход от алтернативата „или – или“ по същество е и разкриване същността на ненормативната нравственост. Човекът е началният пункт в изясняването на морала, защото моралното отношение е единствено и само човешко отношение. Човекът е съзнателно, заинтересовано, творчески действащо същество.

Тези характеристики гарантират уникалността на неговото битие. Благодарение на тях човек живее като че ли в две измерения. В плана на съществуващото „тук и сега“ и на това, което трябва да бъде „тук и утре“. Сред всички земни същества човекът единствен може да обхване битието в неговата безкрайност, да проникне в него и да предусети посоката на неговото самодвижение. По този начин той единствен може да надникне и в собственото си бъдеще. Антици-паторността на съзнанието, заедно с изконния стремеж към пълнота, към завършеност на битието, конституират човека като самотрансцендиращо се същество. Човек донася със себе си в света две неща – смисъл и цел. Те, заедно с каузалността, на която той е подчинен като телесно същество, са детерминиращите човешкото битие фактори. Човек самополага смисъла на собственото си съществуване и постигането на този смисъл като цел на това съществуване. По този начин той сочи границата, вечно трансцендираща, на собственото си битие. Чрез сътворяването на смисъла и целта човек се освобождава (относително) от властта на каузалността. Той не е само телесно същество, изцяло подчинено на и определяно от каузалните закони на този свят. Като внася нов тип детерминация в битието – телеологичната – човекът получава възможността да се самоопределя. Трябва да се подчертае, че по-значим, по-същностен за човека е именно вторият тип детерминация. Затова и в неговия живот това, което трябва да бъде „тук и утре“ има по-голяма тежест. Както пише В.Франкъл, „човекът не е обусловен и не е детерминирай изцяло от обстоятелствата, той сам определя да се издигне над тях… Човек не просто съществува, но винаги решава какво ще бъде неговото съществуване, какво той ще стане в следващия момент“. С възможността за самоопределение е свързан най-човешкият от всички човешки проблеми – изборът на това, което човек ще бъде. Това не е само индивидуален, само личен въпрос. Изборът на определен тип човешко битие е същевременно акт на конституиране на ценността на този тип битие, на отличаването му от всички останали, на извеждането му пред тях. Още Платон е знаел, че крайна цел, предел на човешкото желание и стремеж може да бъде само съвършеното, само Благото6. Всъщност, човек би могъл да желае и нещо, което по своята природа не е благо, но само ако вярва, че то е такова, защото по-дълбокият обект на неговото желание винаги е това, което е благо. Когато избира човек живее с увереността за правотата, за истинността на своя избор. Той знае, че избира най-доброто, защото човек е битие-при-ценността7. Извън тази увереност изборът е невъзможен. Оттук идва претенцията за всеобща валидност на избраното. Отличеното в индивидуалния избор придобива всеобща значимост, защото то е възможно най-доброто, най-съвършеното, което човек може да иска за себе си и със самото това, за всички останали хора. Избирайки себе си, аз избирам човека, или както пише Сартр „аз конструирам всеобщото като избирам себе си“. Решението на човека относно начина на собствения му живот е по най-дълбоката си същност решение относно типа човешко битие. Защото избирайки себе си, той избира не само човека, но и ситуацията, в която този човек трябва да живее, типа действия, чрез които този човек може да се самоосъществява. Всъщност, избирайки себе си, човек избира бъдещето на света. Три са елементите, които конституират това бъдеще: представата за съвършен човек, представата за идеална социална ситуация и представата за идеално човешко поведение. Тъкмо те изграждат съдържанието на желаната картина на света. Като в нейното постигане човекът вижда целта на своето съществуване. В нея той открива, намира смисъл на своя живот. Като този смисъл не е само и просто излизане извън рамките на всекидневното, емпирично човешко съществуване, не е нещо, различаващо се от него само темпорално, само по това, че още не е постигнато. Смисълът противостои на това съществуване. Като при това противостои не само времево, не само пространствено, а по своите най-същностни характеристики, противостои като нов, по-висш тип човешко битие. Този тип човешко битие „включва“ в себе си всички онези елементи, които не достигат, които отсъстват в наличното битие на човека. Той концентрира в себе си всичко, което липсва на човека в реалния процес на неговия живот. По този начин той бележи нова степен в развитието на битието. Конституиращата сила на тази нова степен е нуждата. Своята нужда, своята потребност човек проецира като едно по-висше състояние на света.
Тази различеност, тази противопоставеност на смисъл и съществуване откриваме в цялата човешка история. Тя има своите конкретни експликации. Намираме я както в митологичните представи на древните народи за отминалия Златен век или в християнското учение за въздаянието в задгробния живот, така и в различните представи за обществен идеал. Установката, върху която се градят тези митологеми е една и съща – съвършено, щастливо човешко съществуване, противопоставено на наличния несъвършен, нещастен живот. Различна е локализацията – темпорална или спатиална. Съществена за настоящия анализ обаче е именно противопоставеността, която е преди всичко съдържателна. Времевата и простраствена локализация идват, за да направят по-осезаема тъкмо нея, да я подсилят, да я подкрепят.

Противопоставеността на смисъл и съществуване е изразена и в прастарата истина за човека като принадлежащ на два свята: светът на съществуващото и светът на дължимото. В случая е без значение както конкретният начин, по който се о съществува срещата на двата свята в човека, така и конкретният начин, по който се разбира дължимото. Дали ще бъде Логос, Благо, Summum Bonum, обществена хармония или свят на ноумени – това е различно, по-същностно измерение на битието. То се асоциира с подредеността, с космоса, със законността и се противопоставя на хаоса на съществуващото. Доколкото в наличното все пак има нещо подредено, нещо значимо, то идва от дължимото. В история на философията, което ще рече в история на етиката, доколкото тя е неотменна част на всяка философска система, дължимото винаги се е разбирало като имащо принципно по-висок ценностен статус от съществуващото. То се мисли като „тъждествено на същностната основа на света, свежда се към кардиналните и всеобщи характеристики на битието, съвпада с основните тенденции на закономерното развитие на действителността. В човека то е представено като някаква
дълбинна характеристика, на която противостои непосредственият опит, своеобразието на неговото индивидуално битие“9.
В процеса на историческото развитие на етиката винаги една от нейните основни задачи е била да намери съотношението между дължимо и съществуващо, на общо и конкретно. Или казано с други думи, да открие на човека мярата на всеобщото и индивидуалното в неговия живот, да му покаже в каква степен и по какъв начин неговата индивидуалност може и трябва да стане изразител на човешкото изобщо10. Етиката сочи на, води човека към определен начин на живот. Смисълът й е в обосноваване на типа съществуване, който най-пълно съответства на човешката същност и едновременно с това в убеждаването на човека да живее по този начин. Или казано по друг начин, оправдаността на етиката е в разкриването на нравствеността като начин на организация на човешката жизнена дейност, като тип, като висш вид човешко битие. Две са основанията, върху които почива това твърдение. Първо, старата истина, че етиката е учение за нравствеността. И, второ, все по-често забравяната още по-стара истина, че нравствеността е определен начин на живот

Вярно е, че самоопределянето, самозадължаването са diferencia specifica на морала. Но те са негова същностна характеристика именно като начин на живот. Нравствеността като висш (за всеки конкретен исторически момент) тип човешко битие имплицира самоподчинението. Или казано другояче, то е момент на нейното понятие. Но важно е да се покаже не само как човек се самоподчинява, но защо и как той се самоподчинява. Необходимо е да се разгледа нравствеността като перманентно самопреодоляване на ограничеността на индивидуалното съществуване, за да бъде реализирана частица от всеобщата човешка същност.
Човек е съзнателно, заинтересовано, творчески действащо същество. Той е същество самотрансцендиращо се. Изконният негов стремеж е постигане пълнота на битието, ко­ято съвпада с посоката на самодвижение на света. Картината на това саморазвитие се представя през човека като дължимо, като състояние, което трябва да бъде постигнато. Но всичко това е валидно за човека като такъв и именно поради това далечно, чуждо за индивидуалния човек. Твърде абстрактно, за да въвлече в това развитие живия човек. То ни описва уникалността на човешкото съществуване в света, уникалността на човека като род. Но малко казва за неповторимостта на отделния човек. Един възможен ракурс при определянето същността на морала е от гледна точака на съотношението „общо“ – „единично“. Нравствеността може да се мисли като своеобразен механизъм за подвеждане на единичното под общото, за реализиране на общото чрез единичното. Затова е необходимо да се изясне как уникалността на човека като род се проявява в уникалността на човешкия индивид. Един от основните проблеми на етиката е как знанието за същността на човека, за неговите фундаментални интереси, за конкретното историческо съдържание на дължимото помагат на живия човек да живее и дали само знанието е достатъчно за това.

Нормативното съдържание на понятието за човешка същност, конкретното историческо съдържание на дължимото могат да определят и определят индивидуалния човешки живот само след като бъдат избрани, след като бъдат приети. Единствено преживяването им, правещо ги свои, може да накара човека перманетно да се самопреодолява, да се отказва от това, което вече има, за да ги следва. Или първото условие за нравствеността, разбрана като начин на живот, е изборът, свободният избор на човешка същност. Изборът е константният момент. Това, което се променя е конкретното разбиране на избираната човешка същност. В цялата история на етиката може да се проследи обвързаността на представата за природата или същността на човека със съдържанието на представата за нравствения начин на живот. Типи-
чен пример в това отношение може да бъде представата за калокагатийния човек и античния нравствен идеал.
Второто условие за наличието на нравственост е превръщането на дължимото изобщо в морално дължимо. Отново това става посредством избора, в срещата на дължимото с човека, чрез отличаването, чрез приемането на неговото определено историческо съдържание. Тогава това съдържание придобива една особено важна характеристика – става указание за действие, за поведение. От в една или друга степен индиферентно за индивидуалния човек то се превръща в ценност за него. Именно чрез придобиването на индивидуална значимост това, което в обществен план трябва да бъде, става морално дължимо. Метаморфозата, която то претьрпява обогатява негото съдържание с една същностна черта – моралната принуда. То става закон за живота на човека. Но закон, чието следване не е резултат от страха от санкция. Въздаянието е движещ мотив за изпълнението само на онзи закон, който остава чужд на човека. Страхът и въздаянието са двете установки, върху които почива регулативността на нормативната нравственост. А тук става въпрос за закон самозададен, подчинанието на който носи удовлетворение, защото е самоподчинение. С поразяваща яснота самозадължаването на човека като същностна характеристика на моралния начин на живот е разкрито от Кант в акта на самозадаването. На категоричния императив от чистата воля. Именно свобод- ният индивидуален избор на съдържание на дължимото, неговото доброволно приемане гарантират автономността на нравствеността. А от своя страна, тази автономност е непременно условие на всяка нравственост.

И така, свободният индивидуален избор на определено съдържание на човешка същност и на конкретно историческо съдържание на дължимото е конституиращият елемент на нравствеността. Животът на човека – това са неговите отношения, неговите връзки с всичко, което го заобикаля. Тяхното многообразие е поразително. Три са обаче като че ли основните човешки отношения, около които гравитират всички останали: първо, отношението на човека към света като цяло; второ, отношението на човека към самия себе си и трето, отношението на човека към другия човек. Те ни представят една друга основа за изграждането на нравствеността като начин на човешко съществуване, лежат в основата на всички възможни морални отношения. Тяхното проециране в нравственото съзнание е изразено във фундаментални морални понятия – нравствен идеал, смисъл на човешкия живот и любов.
Същностна характеристика на всяко нравствено отно­шение, на всеки нравствен акт е уникалността. Уникалност не на съдържанието, а на преживяването, на осъществяването. Тази неповторимост отново произтича от индивидуалната, от личната ангажираност на свободния избор. Всеки човек избира. И в крайна сметка, вариантите, измежду които той избира, са ограничени. Но той осъществява своя избор по различен начин, това е негов избор. Стойността на избраното зависи от вложеното в акта на избора. Затова и съдържанието на отличеното, на изведеното на преден план придобива винаги нова, индивидуална значимост. От ценност само по себе си то става нечия индивидуална ценност.

Казано по друг начин, нравствената ценност на човешкото отношение се сътворява в индивидуалния акт на преживяване на това отношение. Моралът като начин на човешко съществуване се конституира от индивидуалното преживяване на споменатите вече три фундаментални отношения – към света като цяло, към себе си и към другия. Отношението на човека към света като цяло се изразява в и регламентира от нравствения идеал. Нравственият идеал е предусетеният модел на човешките отношения, той прояснява единствеността на това, което трябва да бъде, на ценното, на правилното“ . По своето съдържание той съвпада с моралното дължимо. Включва в себе си представата за една съвършена обществена ситуация, за съвършена човешка личност и образцово поведение, чрез което идеалът може да бъде реализиран. Той представлява описание на онзи тип обществено и човешко битие, които съответстват най-пълно на степента на развитие на същностните сили на човека в определена историческа ситуация. Показва какъв човекът трябва да бъде, как да живее и какви са условията, в които това може да се осъществи.

Отношението на човека към самия себе си се проецира в смисъла на собствения живот. Не може и не бива да се говори за смисъл на живота изобщо. Откриването на някакъв универсален смисъл на човешкото съществуване (една от най-старите амбиции на етиката) би било без значение за отделния индивид. Защото всеки човек има свое собствено предназначение, своя собствена мисия в света. И той сам трябва да изстрада, сам трябва да намери това свое предназначение. „Затова важен е не смисълът на живота изобщо, а специфичният смисъл на живота на дадена личност в дадено време“12. Предопределението на етиката е да подкрепи човека в неговата борба за смисъл – както в света, така и в собствения си живот. Да му покаже, че общовалидни рецепти няма или по-точно – доколкото ги има – са без стойност, докато не са се превърнали в собствени на човека. А актът на приемането на чуждото като свое е равностоен на сътворяването на свое. Нравствената философия е тази, която .трябва да каже на човека, че той сам трябва да открива смисъла на своя живот във всеки конкретен негов момент. А това ще рече, да го научи, че той перманетно ще трябва да упражнява правото си на избор. Да му помогне да приеме факта, че животът е верига от избори. И че това са избори без гаранция, открити в еднаква степен за успеха и неуспеха. Че те носят в себе си възможността да се сгреши, но заедно с това и възможността да се изкупи и поправи грешката. Отношението на човека към другия е така значимо, че често нравствеността се редуцира до него и се определя като регулация на междуличностните отношения. Очевидно е обаче, че взаимоотношенията с ближния зависят от цялостната жизнена позиция, от приемането на определен тип морален идеал, от смисъла на живота. Патосът на всичко казано досега е насочен към защита на правото на отделния човек сам да избира и да постига възможната пълнота на своето съществуване, да актуализира всички свои потенции и да реализира онова, в което той вижда смисъла на живота си. Моето право е и право на човека до мен. Затова най-добре смисълът на нравственото отношение към другия се изразява чрез понятието любов. Само в нея човек се докосва до най-съкровеното, до най-дълбокото в личността на другия. В нея той вижда много повече от това, което му е дадено като наличност. Вижда възможностите, неразкритите потенции на човека до себе си. И със своята вяра в него му дава сили да ги превърне в действителност. По този начин в любовта се разкрива и утвърждава пълнотата на човешкото съществуване на обвързаните чрез нея. Тя е издигане на индивидуалното битие на една по-висока степен и със самото това, издигане на човешкото в човека. Тя е благоразположеността, благожеланието, уважението, съчувствието, доверието, великодушието, готовността за саможертва, искреността, честността, които имплицира и чрез които всъщност се материализира в човешкия живот.
Всичко казано би трабвало, поне схематично, да е разкрило нравствеността като начин на живот, като висшето за дадена конкретна ситуация битие на човека. Етиката е призвана да обоснове, да разкрие измеренията на този начин на човешко съществуване. Справедливо С.Л.Рубинщайн нарича етиката „диференциална онтология“и. Защото тя наистина се занимава със съдържанието и основанията на нравствения начин на живот. Смисълът и задачата на тази диференциална онтология е в издигането на човешкото битие на ново равнище, в обосноваването на неговата ценност, както и на оправдаността на човешките усилия за неговото постигане. Затова етика е практическа философия, тя е била и трабва да си остане философия на морала.

Етикети: доклад по етика и право, доклад по философия, курсова по философия, реферат по етика и право, реферат по философия