Реферати

Историческа поява. Корени на парламентаризма. Държавата- възникване и понятия. Разделение на властите – законодателна, изпълнителна и съдебна власт.

1    Историческа поява.
1.1    Понятието „държава”
Държава (разговорно страна) е политическа общност, заемаща дадена територия, имаща организирано правителство и притежаваща вътрешен и външен суверенитет. Тя е основен институт на политическата система на обществото. Възниква в резултат на общественото разделение на труда, появата на частната собственост и на класите. Чрез система от държавни и контролни органи държавата осъществява управлението на обществото и обществените отношения. Основните функции на държавата са вътрешни (в пределите на нейната територия и по отношение на нейните граждани) и външни (свързани с междудържавните отношения).Социологът Макс Вебер дефинира понятието държава като „човешка общност, която на една определена територия претендира успешно да притежава монопола върху легитимното физическо насилие“
1.2    Понятието  „правова държава”
Явлението “правова държава” се обозначава на различните езици и правни култури по различен начин. Така например в Германия се говори за “Rechtsstaat”, във Франция – за “L’Etat de Droit”, в САЩ – за “Government under Law” или пък за “Rule of Law”, в Англия – също за “Rule of Law”, както и “Supremacy of Law”, в Италия – “Stato di diritto”, в ОНД (Русия) – за “правовое государство” и т. н. Във всяко едно от тези понятия присъства думата „право”  на съответния език. Това еднозначно показва от къде изхожда правовата държава. Тя се насочва към човешките права, съдебната власт, престъпността. Очевидна е връзката между тези неща.
1.3    Правовата държава и България
За правова държава усилено  започва да се говори от скоро. Макар и да съществуваше като формулировка в новата българска Конституция от 1991 г., рядко можеше да се срещне в публично обръщение терминът “правова държава”.
При преминаването от тоталитаризъм към демокрация основният дебат сред обществото беше насочен в посока на постигане на основните права и свободи, създаването на демократични институции, трансформирането на държавната собственост в частна, приспособяването на хората към новия обществен ред. Болезнено започна да се усеща, че нещо в случващото се не е наред, че в механизмите на регулиране на държавата и отношенията й с гражданите има проблем.
Основните ценности, на които се основава едно демократично общество – свобода, солидарност и справедливост са дълбоко вкоренено светоусещане у хората, както определянето на добро и лошо. Необходимостта от изпълването със съдържание и действия на тези основни понятия възбуди дебата за правовата държава.
Основавайки се на общочовешките ценности, не може да не стигнем и до християнската вяра. От нея не може да бъде извадена определена политическа програма; тя обаче задава определено разбиране за човека. Върху нея се основава политиката. Тя задава етическата основа на политическата отговорност и на съвместните действия между християни и нехристияни – нещо, което политиката не само допуска, но и изисква.

2    Корени на парламентаризма.
За предшественик на съвременния парламентаризъм обикновено се приемат варварските народни събрания от ранното средновековие. Същинската родина на парламентаризма е Великобритания, защото там той престава да бъде традиционна корпоративна структура и се превръща в модерна институция. Историята на възникването и укрепването на английския парламент е история на ограничаването на кралската власт в полза на парламента като представител на народа. Във Великата харта на свободите от 1215г. се приема, че кралят няма право да налага и събира особени данъци, без предварително да вземе съгласието на Великия съвет, който се състои от висши духовници и барони, избрани като представители на общините.
Закони се изготвяли в канцеларията на краля и понякога били преиначавани, била въведена практиката петициите да се внасят в камарите във вид на готов законопроект – bill. През XVв., при царуването на Хенри III, се установява пряката законодателна инициатива. Процедурата била следната: петицията се внася, двете камари я приемат, след което кралят я одобрявал или не. Одобреният bill добива силата на закон. Така се е създала и институцията на монархическата санкция: одобрение или вето. Всъщност кралят продължавал да е законодателят. По времето на Тюдорите се развива новото социално групиране. Създава се средното съсловие, което в Камарата на общините вижда своето политико-правно изражение. Абсолютизмът подтиква и лордовете да обединят усилията си със средното съсловие. Това е времето, в което се проявява прецедентът с министърската отговорност. Решаващ момент в развитието на парламента намираме по време на Пуританската революция. Това е битка между парламента и краля. Войната е спечелена от парламента. По времето на крал Джордж I възниква и институтът на министър-председателя. Отначало кабинетът е председателстван от краля, но постепенно започнал да заседава сам и се наложило някой да замества краля и да ръководи заседанията. Този заместник на краля се превръща в министър-председател. Парламентарното управление добива своя окончателен вид през 1782г., когато пада целия кабинет на лорд Норд в резултат на вот на камарата на общините. Всъщност това се случва след гласуване в парламента, което не дава подкрепа на предложението на правителството и вследствие това неблагоприятно за него решение то бива сменено от краля. Думите в писмото на краля до министър-председателя са исторически: „Настъпи фаталният час, когато несгодите на времената и внезапният обрат в чувствата на Камарата на общините ме принудиха да променя министрите си.” От този момент настъпва една от най-характерните черти на парламентаризма, а именно, политическата отговорност на кабинета пред парламента.

3    Държавата – възникване и понятия.
3.1    Възникване
3.1.1    Исторически аспект
За древността държавата е „общо дело”; това разбиране се съдържа и в гръцкото polis, и в римското res publica. За държавното мислене през Средновековието държавата е societas perfecta, т.е. една съвършена и самозадоволяваща се общност. Едва индивидуализмът и рационализмът на Възраждането и Просвещението извеждат държавата като общо явление, което във всички свои конкретни форми трябва да е обосновано от човешкия разум. От религиозните войни през XVI и XVII в. насам в Европа се налага едно неутрално разбиране за държавата като за ред и организация, които са независими от религия, както и възприемани и признавани от народа. Приема се,че едва през XVII в. понятието „държава” придобива собствено политическо значение. През XIX в. в Европа се формира разбирането за държавата като самостоятелен субект на отношения, най-вече на правомощия, със свои функции и организация, закрепени в конституция.
3.1.2    България
В  България първоначално за обозначаване на българската държава са се използвали термини като “земя”, “хора”, “краище”. После държавата се схваща като територия, подвластна на владетеля, и започва да се обозначава с неговата титла – ханство, канство, княжество, царство и пр.
Първите български владетели (хан Тервел) са получили от Византия титлата “кесар”. В българския език думата “кесар” постепенно преминава в “цар” и държавата започва да се обозначава като “Царство”. След цар Симеон българските владетели (цар Иван Асен ІІ) започват да се наричат и “самодържец”, а цар Калоян дори обозначава себе си като император. На базата на думата “самодържец” възниква и термина “държава” (от “държа”). Понастоящем с него изразяваме родовото понятие за държава.

3.2    Понятия
3.2.1    Държавна власт
Държавната власт е организирано ръководство на държавата. В България има разделение на държавната власт на законодателна, изпълнителна и съдебна. Осъществява се чрез система от държавни органи въз основа на Конституцията и законите. Властта на държавата е задължителна за всички, които се намират на нейна територия, и за всички нейни граждани, включително намиращи се извън пределите и?.
3.2.2    Държавно управление
В широк смисъл цялостното ръководене на процесите в държавната система, субект на управлението е държавата, в тесен смисъл изпълнително-разпоредителната държавна дейност, която се състои в ръководство и непосредствено решаване на задачите в областта на икономическия, политическия, социалния и културния живот на държавата, осъществявано от изпълнително-разпоредителните държавни органи.
3.2.3    Държавен апарат
Държавният апарат е системата от държавни органи в една страна. Обхваща органите на държавната власт и държавното управление, органите на правосъдието и прокуратурата.

3.2.4    Дипломация
Всяка държава изгражда и поддържа официални взаимоотношения с други държави, за целта се съставят съвкупности от методи, средства, действия и правни форми, с които си служат държавните органи и техните представители при провеждането на тези връзки – външна политика на държавата.
3.2.5    Форми на държавно управление
3.2.5.1    Република – представлява форма на държавно управление (както и всяка страна, управлявана по този начин), при която на чело стои избран от народа (пряко или непряко) орган, а не монарх. При републиката управлението е обща отговорност, поета от гражданите заради общото благо. Републиката може да бъде Президентска, Полупрезидентска или Парламентарна.
3.2.5.2    Монархия е форма на държавно управление, при която върховната държавна власт принадлежи на едно лице – монархът (крал, цар, султан, емир, падишах). Обикновено се предава по наследство. Монархията може да бъде Абсолютна, Теократична, Конституционна,  Дуалистична или Парламентарна.
3.2.6    Форми на държавно устройство
3.2.6.1    Унитарна държава – форма на държавно устройство: държава, която е населена от един народ. Евентуалното наличие на етнически малцинства не се отразява върху еднонационалния характер на държавата. В унитарната държава действат единна за цялата страна конституция, система от държавни органи и правна система. Унитарни държави са Франция, България, Турция, Гърция, Италия, Япония и др.

3.2.6.2    Федерация-  държава, съставена от самоуправляващи се звена, обединени от централно правителство. Целта на една такава форма на управление е да бъде дадена относително голяма независимост на звената, като в същото време има единодействие в области от стратегическо значение.
3.2.7    Държавни символи – Това са гербът, знамето, държавният печат, химнът и столицата.

4    Разделение на властите-законодателна, изпълнителна и съдебна власт.
Разделението на властите е доктрина, според която трите функции на държавното управление – законодателна, изпълнителна и съдебна – трябва да бъдат разделени и изпълнявани от различни органи, определени от конституцията. Изпълнителната, законодателната и съдебната власт се осъществяват от независими институции, но в своите отговорности те взаимно се контролират. Тези клонове на държавното управление са автономни, но все пак са взаимообвързани, без да са подчинени един на друг. Разделението на правомощията е такова, че не може единият клон на властта да упражнява власт, която влиза в отговорностите на друг клон. Съдебната власт не е зависима от политическо влияние при осъществяване на функциите си и е с осигурена мандатност.

4.1    Законодателна власт
Народното събрание притежава законодателната власт и властта да упражнява парламентарен контрол. То се избира за мандат от четири години.
4.2    Изпълнителна власт
Изпълнителната власт е част от управлението на държавата, натоварено с въвеждането (или изпълнението) на законите, както и на ежедневните дела на правителствено ниво. Начело на изпълнителната власт е президентът (при президентска или полупрезидентска република) или министър-председателят (при парламентарна република или конституционна монархия).
4.3    Съдебна власт
Съдебната власт е система от съдилища, които налагат справедливост в името на владетел или държава и дават механизъм за решаване на спорове. Според доктрината за разделение на властите, съдебната власт е властта основно отговорна за интерпретиране на законите и е независима от другите две власти – законодателна и изпълнителна.

Етикети: Реферат по история, Реферат по политология