Реферати

Противопоставени на своето време т.нар. „ средни векове”, последователите на Възраждането идентифицират собствената си епоха. Епоха, която се характеризира с преклонението пред културното наследство на Античността, критика на схоластичните традиции на предшестващите векове и опора на авторитета на разума, интереса към науката, антропоцентризъм и селекция на човешкия опит. По степен на развитие и разпространение на хуманистични идеи всички претендирали за национална автономия. Те се обръщали към родното минало, като го митологизирали.
Важно място в немския Ренесанс принадлежи на световната история. Немските писатели – хуманисти отделят внимание основно на публикации и пропагандни сведения на антични автори за родното минало. Те отново откриват много от вече известните съчинения на класици, чиито подход към интерпретация и идейни приоритети принципно се различава от този на средновековните хронисти. Пример за това е Тацит. Под девиза “ ad fontes” те привлекли нови комплекси носители на информация / различни видове документи, епиграфика, нумизматика и др./ съпоставяйки ги , и им посвещавали своите разсъждения.
За информация хуманистите се обърнали най-напред към манастирските библиотеки. В дадени статии се говори как един от тях Йоан Авентин, работи с ръкописи намерени в книгохранилищата и как реагират на неговите занимания. Съответно как самия той се отнася към тях, как и защо ги използва.
Баварецът Авентин е един от най-големите рененсансови историци на Германия, ученик на Конрад Целтис и Лефевр д’ Етанлъ, Филип Калимах и Алберт Брудзев, приятел на Беата Ренан и Филип Меланхтън. От 1509г. е възпиател на децата на баварския херцог Албрехт IV Мъдри, а от 1517г. – първи официален историограф на династията Вителсбах.
Една от всепризнатите в литературата, а може би и най-главната заслуга на Авентин пред науката са неговите знаменити ” Анализи за князете на Бавария” и „ Баварски хроники”. Никой от историците преди него, а дори и столетия след това не е изследвал библиотеките / на първо място манастирскит / по родните земи. Единствен от историците успява да обедини и разгледа толкова голямо количество, различни по характер поколения учени. Въз основа на неговия труд редица учени са изградили своя мироглед за средновековието. Авентин започнал да се занимава със събиране на данни за немските древности до тогава, докато получил предложение да стане придворен историограф. От този период до нас са стигнали неговия „Adversarien”, сборници, коментари за находки в различните анали. Само по тях можем да преценим мащабите и основните направления на желанието на бъдещия летописец.
В началото на 1516г. в първия университет на Бавария било създадено литературно сдружение – “ Sodalitas literaria Angi lostadiensis”. Това сдружение било призовано да спомогне за осъществяването на идеята на живота на Авентин – обединяване на хуманистите. Една от важните задачи на сдружението била да се публикуват неизвестните дотогава хроники и съчинения от различни региони. Авентин предлагал да се описва миналото, географското разположение, обичаи и нрави на Бавария, разчитайки че други автори ще поемат задачата да разкажат за своите земи. Иначе казано с общи усилия да представят Германия изцяло като единна самобитна култура.
През август 1518г. В Аугсбург излязло от печат „ Животописание на Хенрих IV”, баварското продължение на Саксонски световни хроникки. Това била първата крачка от реализацията на публицистичния план на Дружеството.
С получаване на назначението си на длъжността придворен историограф и писец на княжеската кореспонденция се отворили вратите на всички библиотеки в княжеството. Когато навършил четиридесет години Авентин се отправил на пътешествие из Бавария. Благодарение на поддръжката от страна на властите пред него се открили великолепни изследователски перспективи. Той се възползвал в голяма степен от тях, за което узнаваме от предисловието към „ Баварски хроники”. Хуманиста описва своето време така: „ работех според силите си, денем и нощем, лято и зима нямах покой. Често пътувах из цяла Бавария уморен, гладен и жаден. Обходих всички обители, манастири, изследвах прилежно всички хранилища и сандъци с книги. Прочетох и преписах всевъзможни хроники, притчи, песни, деяния, сказания, молитвеници, календари, свитъци, жития, регистри. Посетих и огледах свети места, образи, кръстове, реликви, древни камъни, погребения, живописни платна, сводове, фрески, църкви, надписи, прочитах и преработвах църковно и светско право, латински, немски, гръцки, славянски, унгарски, италиански, френски, датски и английски истории. Което е „важно за делото”. Своята главна задача Авентин виждал в разглеждането на възможно максимално разнообразен комплекс от източници ( “ omnia denique antiquitatis monumenta”).
В периода от 1517г. до 1519г. историка пребивавал в 90 различни места отбелязани на картата на княжеството – всичко акурантно написано в дневника му. Незнаещ умора, той разисквал и анализирал материали за „ Анали за княжество Бавария”. В хода на непрекъснатите обиколки из абатствата хуманиста обещал да поддържа много настоятелства, което му дало възможност да работи плодотворно в големите манастирски книгохранилища в Регенсбург, Пасау, Отинг, Шейен, Фрайзинг, Ландсхут, родният му Абенсбърг, Рур и др.
По молба на високопоставени личности той създава през 1517г. поредица практически незаменими историографии, неголеми трудове посветени на манастирите в Бавария. Тези негови работи остават забележителна следа и в неговия живот. Тези съчинения – „ Анали за бенедектинските манастири Шейен”, „ Хроника на августинската капела Рансхофен”, „ История Ал.” са създадени в периода предшестващ творческата му зрялост. В тях няма характерните за Авентин широко застъпени материали и новия подход към източниците; единство между библейско и немско минало; паралела между миналото и съвременното. Всичко, което го прави един от родоначалниците на немската историческа наука, а също и средновековен хронист.
В писмо към приятеля си всемогъщия канцлер на Вителбах, Леонард фон Еку /1517/ , Авентин не скрива ентусиазма си: „ Не мога да опиша с какви сълзи на радост и душевен трепет ме изпълниха забележителните автори, които спасих от молци и червеи.” Сред тях са „божествения Киприян”, сборник с папски укази, самочески закони с допълнения от Карл Велики, Людовик I Благочестиви; ръкопис на Витрувий, автора на трактатите
„ Десет книги за архитектурата” и „ За металите”- немския философ, схоластик и теолог Алберт Велики; съчинения на готския историк Йордан; граматика на Евтихия и Аспера; безименни гръцки граматики и др. Тогава както е известно от изследвания посветени на хуманистите той снабдява библиотеката Сент Еммер в Регенсбург с хроники на Касиодор – късно издание на приятел на Авентин – ректора на Виенския университет; „ книга за запазването на единството на църквата”; Волтер и съчиненията на абат Херман от Холандия. С някои оригинални ръкописи на автори прославени благодарение на него ние вече не можем да се запознаем . Ръкописи, които никой освен него не е използвал. Авентин съхранявал до края на живота си ръкописи и апокрифи, намерени в 1517-1519г. Не е изключено да е мислел, че умишлено се унищожават безценни литературни паметници.
Ренесансовия историк не задавал въпроси като защо, с каква цел, свещенослужители събирали книги на знаменити езичници! Християнството израснало в недрата на Римската империя, която, в съответствие с разбирането “ translation imperi” в трудовете на отците на църквата, като четвърта и последна империя на земята, съгласно пророчеството на старозаветния Данаил, била длъжна да съществува до края на света, преобразуващ се в „ Град Божи” . Самата църква е представена като посредник в предаването на високата духовна традиция и знания на римляните. При това в главния проводник на културната политика, чрез латинския език и грамотност. Монаси, преписващи антични кодекси стават гаранти на приемствеността в историята, независимо от принудителните различия основи на нехристиянския мироглед.
Авентин с неособен пиетет пише за знаменитите през VIIв. просветени клирици на бенедектинския манастир Сент Еммер в Регенсбург. В неговите представи от средата на века, те са с чисти сърца, благонравни, алчни за знания, вярващи. И колкото повече католическата курия се отделяла , толкова по –критически се отнасял той към нея. Основната сила – неговото негодувание е адресирано към съвременната църква, притежаваща светско могъщество, развращение и невежество.
Обект на възмущение на хуманистите станали свещеници и монаси, познаващи Библията и пълнещи своите редици с неуки и пренебрегващи образованието следовници ( последователи ) , виновни за загубата и пропадането на много уникални паметници. Загубили били най-ценните книги на учени езичници и християни заради глупавите измислици на ордена. Теолози съкрушавали последователи на Еразъм, „ извратили със своите измишлъотини и фалшификации даже светото писание, самата вяра, наука и цялата философия, седемте свободни изкуства до граматиката на Донат, както и добре свидетелстват техните книги”.
Може би е имало изключения, колкото да потвърдят правилото. Историка с благодарност си спомня за някои от тях, които срещнал работейки в манастирските кнгохранилища на Бавария. Част от тях били негови предишни познати от минали посещения. Важните и определящи критерии в дадения случай станали стремежите на свещенослужители към знания и човешки достойнства като цялост.
Откритата неприязън на Авентин към духовенството станала повод за ареста му в 1528г. по обвинение в ерес. Благодарение на застъпничеството на Леонард фон Есек скоро бил освободен, но неговите книги били иззети от школата му, а самият той обвинен в кражба на манастирски ръкописи. Всичко написано и събрано от Авентин след неговата смърт сменило собствениците си нееднократно, докато някои от писанията му не се загубили. Например като „ анали за Алтай”, дневник на Таген от „ Азиатската експедиция”, записки на Алберт Бехем , фюрстенберски ежегодници и т.н. Като се има предвид колко много, и с какво въодушевление работел хуманиста в манастирските билиботеки, с каква радост разказвал за този период в писма към приятелите си за своите открития се очаквало да си спомня за тях. Уви безчисленните средновековни хроники станали за Авентин само информативни източници. Той не ги назовавал, единствено анализът на изследователи от XIX-XXвек ни позволява да ги разпознаем.
В „ Аналите на княза на Бавария” и в „ Баварски хроники” те присъстват като използван исторически материал. Но самият Авентин не съобщава нищо за тези находки.
Въпросът разбира се, не е в това, че хуманиста често не знае имената на авторите, и дори не е в това, че своята просветена епоха той преднамерено бърка с друга, т.нар. „тъмна”. Съвършено съзнателно той омаловажава средновековната латинска традиция на историописания. Като й отрежда второстепенно и подчинено място в йерархията на източниците, лишавайки я от полагащия й се авторитет.
По повод средновековните хронисти ренесансовия автор се изказва пренебрежително : „…в това време хората бяха неприлежни, неусърдни и не са записали нещо значително”. По негово мнение, невежите свещеници и монаси въобще „правят от всичко голяма тайна и добавят в нея много лъжи” ; „ винаги внасят в своите приказки и легенди безпътие”. Затова отбелязва Авентин, те постоянно не са съгласни един със друг, не желаят да се разберат и чуят един друг: „ Никой от тях не би могъл да напише голям труд…” Хуманиста постоянно и категорично противопоставя „ ненаучната” средновековна традиция на античната съща.
Ключът към неговите убеждения – признание на следата на Тацит в народните немски предания в качеството на анали, особени по език и форма. Това позволява на Авентин да развие идеите за самобитната култура на германците. Корените на германския етнос, държава и език търси в дохристиянската епоха и обявява германците за носители на традиции родствени на древногръцките / които били по-стари и високи от древногръцките /. Той иска и успява в манастирски библиотеки да открие книги „ написани с необичаен шрифт приличащ на гръцкия” датиращи от 700г. преди основаването на Троя. В самата Троя открива следи за първите аристократични баварски родове. На това основание той представя германските народи в древността не като варвари, а преки наследници на властта и културата на Древна Гърция. Представяйки ги за богоизбрани за свое благочестие и упълномощени да обявят моралното разложение на Римската империя . Като свързващо звено между немското езичество и християнската история, символ на принадлежността на „древногерманската” култура представя друидите, маговете – мъдреци на келтската митология.
Авентин създава собствена антично – германска митология, която включва в себе си едновременно библейски и антични герои и персонажи на псевдо – хроникьора Бероз, немски предания, а също и единен и неизменен по своята същност германски етнос, благодарение на който първите и всички следващи векове немската същност и държавност логически да се утвърждава с „ истинската” история на немците. Началото е поставено от Карл Велики, който със собствените си очи се възприема като основател на империята на германската нация.
В тази транслация на империята разбирането за „естествено” пренасочване от древните гърци и римляните към немците е нагласено пренаписване с историческа и културна мисия. Не като елементарно название , а като част от цялостната концепция за построяването на последната, четвърта империя на Земята. А именно благоденстващата свещена Римска империя с водеща германска нация. „ Римския период” от живота на германските народи, съвпада по негово мнение с „ естествената” еволюция.
За Авентин , като немец за предпочитане е да намери следи /сходства/ с културата на Древна Гърция, прародителката на всички науки, отколкото с културата на упадъка на Римската империя. За него като хуманист по-значими в древността са не материалните следи на висока култура, а моралните й ценности. И в това отношение Древна Гърция е с по-одухотворена цивилизация. Идейния багаж на античността има гръцки корени: „ Гърците усърдно превели книги от други езици и за деянията на други народи. Всичко, което имаме на латински , произхожда от гърците – открили и описали науки; не разполагаме с нито една здрава книга на латински език”.
Средновековната хронистика продължава латинската линия на историописание. Авентин предпочита най-вече героичните предания на първите германци. На тях хуманиста се доверява по-вече, защото те изразяват общото мнение : “ horum ego autoritatem”.
Историите, биографиите, хрониките от V-XVв. представляват преходното, чуждестранното те са недостойни за голямо внимание. Етап в родното летописание, който Авентин упорито и демонстративно игнорира / с редки изключения/. Формално в своите йерархични източници той не отдава предпочитания на някои от тях, като ги разглежда като взаимодопълващ се комплекс.
В осмисляне на минало и настояще, в търсенето на някои общи черти в националния характер, в утвърждаване на различията в оригиналносттта на германската култура, хуманиста се обръща към източниците чиято работа счита за основоположна. Авентин се стреми да събере и ги прочете на оригиналният им език, критически да съпостави / давайки право на мнението на болшинството/; да допълни собствените си наблюдения и изводи, а после да обсъди с колегите си резултата от работата си.
Без манастирските библиотеки труда на хуманиста би бил немислим. Неговият път “ ad fontes” преминава през църковните книгохранилища, станали свързващо звено между възпявания Ренесанс, античността и критикуваното съвремие. Избирателно се обръща към свидетелства от миналото, съчинения на близки предшественици и средновековни хронисти. Латинската традиция на историописания става за него главен опонент в сблъсъка на мнения и епоха в стълкновения , които го подтикват към сформиране на собствена позиция и определяне на своята национална принадлежност. Накрая осъзнава себе си и своето време.

Етикети: доклад по история, доклад по средновековна история, курсова по история, курсова по средновековна история, Реферат по история, реферат по средновековна история