Реферати

Възприемането на смъртта от хората, през времето, се е определяло от духовните и материалните нагласи и дадености в съответния период. Те са варирали в рамките на един и същи период, и са си влияели взаимно, предизвиквайки промени в нещо, което много хора определят като „последната истина“. Различните отношения се променят, дори времето на настъпване на смъртта е отложено за много хора, но нейната неотменимост остава. Това ни кара все още да преосмисляме нейното значение, значението на термина „естествен цикъл“ на живота, и доколко той важи за нас като индивиди и като цяло.
Един кратък поглед върху основните факти за смъртта е желателен, за да можем по-ясно да разберем и човешкото отношение към нея. Необратимостта е най-често споменавана като фактор за смъртта. По дефиниция не е възможно да бъде съживен един организъм, ако той е жив, то се приема, че той не е бил мъртъв преди това, дори и така да е изглеждало. Въпреки това много хора не смятат, че смъртта е задължително необратима и може да кажем, че в тази категория спадат два много различни типа хора. Едните имат религиозен поглед на този въпрос и вярват в телесно или духовно прераждане, докато другите разчитат на прогреса на науките и технологиите, за да избегнат смъртта си. И действително в модерната епоха са постигнати много начини за отлагане или преодоляване на критични моменти, които преди са водили до смърт. Дори самото медицинско определение за „смърт“ се е променило от спиране на сърцебиенето (или клинична смърт) и/или спиране на на дишането до днешната широко използвана дефиниция „мозъчна смърт“, която се дефинира като спиране на електрическата активност в мозъка (която определя наличието на съзнателност).
Ако можем да наречем гореспоменатите два типа „избягващи“ смъртта, или страхуващи се от нея до степен, в която искат да я отрекат, то трябва да споменем и тези, които я приемат като нещо естествено, като част от жизнения цикъл, който ние и всички живи същества имат. Някои биолози смятат, че функцията на смъртта основно е да позволи действието на еволюцията, тоест тя не може да се определи като нещо „отрицателно“ или нещо, което трябва да се избягва (най-малкото защото не може да се избегне). В някои религии смъртта се приема като поредна стъпка от пътя на душата към съвършенството (или към липсата на живот и смърт). Казано накратко- във всеки един момент от появата на човешките цивилизации тези мнения са съществували успоредно и са си влияели едно на друго, като в един момент едното е доминирало (като споделяно от повече хора), а в следващия другото.
Франц Боркенау ни предлага провокативна теория в своята статия „Понятието за Смъртта“ от 1955г., че промяната на отношението (нагласите) към смъртта е проследимо и свързано с протичоречивите чувства за смъртта преживявани от нашето несъзнавано. Неговата теза е, че човек е поставен пред едно взаимноизключващо се преживяване на смъртта, което е вкоренено дълбоко в неговата същност. Несъзнаваното на човек е убедено в неговата безсмъртност, но в същото време намира, че една от движещите мотивационни сили в него е преследването на самата смърт.
Успоредното съществуване на тези два несъвместими елемента в несъзнаваното е наследствено противоречие в човешкия живот. Въпреки борбата на човек да разреши конфликта като приема едната мотивационна сила, противоположната нужда кара нейният първичен опонент отново да се появи. По този начин човекът е хванат в един вечен дебат, който според Боркенау е основен елемент при формирането на посоката на човешката история.
Противоположните атитюди към смъртта валидни за индивида, се разбира, че важат и за културата, като така накрая се появяват периоди от време когато културата може да бъде определена като „Отричаща смъртта“, “ Противопоставяща се на смъртта “ и “ Приемаща смъртта „. Промяната на популярното отношение към смъртта от една от тези култури към друга се смята за маркиращо края на една епоха в нашето историческо развитие. Нашето време, смята Боркенау, преживява такава промяна- от противопостяване на смъртта, което е било традиционното отношение, към едно което отрича смъртта.
Историческият преглед на Боркенау започва от средния палеолит, когато се появяват първите гробове, които имат две функции- погребаните в тях да остават по някакъв начин „живи“, сред нас, и да ги поставя в някакви граници, далеч от нас. Появата им се тълкува като ранно доказателство за мислите за смъртта и като доминираща в този период се определя отричането на смъртта.
В древен Египет, първоначално фараонът е бил смятан за безсмъртен, докато всички останали не. Късният Египет се характеризира като „Противопостяващ се на смъртта“, тогава ритуалът за обезсмъртяване не е бил резервиран само за фараона, смъртта е била приемана, но същевременно като цел е било и нейното преодоляване.
Следващият период, на който се обръща внимание е по-особен с това, че в него има две култури, които се разгелждат успоредно и се налага известно заглаждане на ръбовете на техните различни, за да бъдат описани като „Приемащи смъртта“. Елада и Еврейската култура имат общи белези- и двете имат „подземен свят“, или свят на сенките, и двете приемат, че когато времето им изтече това е краят. При елините безсмъртието остава само за героите и прославените.
В ранното християнство се формулира ясно и концепцията за рая (докато преди това едно подобно място е било само за малцина, сега то става достъпно за всички). Ранните християни са вярвали в оня свят, където хората са щели да бъдат освободени от страданията и болката. Възнаграждението е било в рая и ако много сме страдали тук, на земята, след смъртта ние ще бъдем възнаградеи в зависимост от смелостта, благоприличието, търпението и достойнството, с които сме си носили товара. В страданието е имало смисъл и бъдеща отплата. Тоест тогава е имало „Противопоставяне на смъртта“ по терминологията на Боркенау, защото тя не се разглежда нито като финална спирка, нито като нещо изключително лошо, защото има възможност след нея да има вечно блаженство.
Д. Вал в своята статия „Страхът от Смъртта“ прави опит да обясни съвременните нагласи и реакции към смъртта по един различен начин. Той отрича психоаналитичния редукционизъм, който в крайна сметка подчинява човека на несъзнателното, което е въвлечено в една безкрайна битка между живота и смъртта, в себе си .
За Вал, като психиатър, страхът от смъртта е пряко свързан с развитието на символи в детето и съпътстващото ги развитие на реакции на вина. Той смята, че източникът на този страх се намира в шоковете на живота и интрафамилните стресове, на които всички сме подложени. Това, че някои от нас могат да преминат през детството си без някакъв очевиден страх от смъртта, а други не, Вал отдава на чувството на адекватност и сигурност, резултат от семейния живот, който се развива различно според обстоятелствата. Въпреки, че и двамата автори са съгласни, че нашето време се характеризира с отричане и подтискане на смъртта, те го правят от два много различни „прочита“ на модерната кутлура. Боркенау, например, отдава това, което нарича нашия „днешен нихилистичен секуларизъм“ на разпадането на християнската вяра в западното общество и неговата вяра в безсмъртието. Вал не се обръща към тази историческа промяна, смятайки че в сферата на смъртта нашите съвременни реакции едва ли са различни от тези на нашите примитивни предци. Боркенау, наблягайки на историята, предполага, че синтезът между „приемането на смъртта“ на Еврейската и Елинистичната религии и Християнството за много е означавал изоставяне на вярването за задгробен живот. Но християнската мисъл ни учи, че живот без безсмъртие е безсмислен. Още повече, че западната идея за личността е силно зависима от християнската вяра за безсмъртната душа. За Боркенау, съвременният секуларизъм, отчаян от собствената си суха философия, а поел по един нихилистичен път, в който нулифицирането на Аз-а е неговата крайна цел, и нейното постигане ще обяви победата на човек над неговата смърт.
С малко редукционизъм и циркулярност и Вал намира източникът на нашите сложни социални техники, религиозни и философски системи, които ни служат за да прикрием факта за смъртта в нашите междуличностни и интрапсихични парадокси, на които индивидите са наследници. За Вал същите фактори на любовта и сигурността, които карат индивида да се чувства лично недосегаем от смъртта и му дават магични усещания за всесилност, го карат да поема отговорност за неговите смъртни желания спрямо своите значими други. Вал твърди, че след като децата разсъждават на магичен принцип, тоест- да измислиш нещо е да направиш нещо и разсъждават по закона на Талион- да направиш нещо и после да накажеш Аз-а по същия начин, враждебните им смъртни желания към другите по време на детството се връщат да ги притенсяват по-късно, индиректно или символично през живота им на възрастни.
Фултън и Гайс потвърждават мнението на Боркенау, че нагласите към смъртта се променят в западното общество, и за тях по-конкретно в САЩ, но те се различават от него и Вал относно причините в основата на тази промяна. Те смятат, че забелязваното обръщане на смъртните нагласи е резултат на разместванията и промените в самата култура, а не следствие на несъзнаваните пориви или интрапсихични парадокси. Откритията на медицинската наука, технологичните изобретения, „Високата критичност“ и други социални и културни фактори са послужили за разчупването на религиозната вяра и сегашното състояние.
Един интересен поглед върху съвременното влияние на религията и върху възприемането на самия акт на умиране ни дават изследванията проведени от Фултън. За изследваните лица в тях религията има двойнствена роля в личностните нагласи към смъртта. За дълбоко отдадения човек тя може да бъде „функционална“ и поддържаща, или може да бъде „дисфункционална“ като заплахата от „деня на страшния съд“ и вечното заточение да преобладават над надеждата му за рая и вечното щастие. Може да се твърди, на основата на изследванията, че на вербално и съзнавано ниво малко хора се страхуват от смъртта, мислят за нея или сънуват за нея. На невербално и несъзнавано ниво, доказателствата сочат, че мисълта за смъртта или опити с думи и картини свързвани с идеята за смъртта може да предизвикат силна реакция на страх. Други изследвания показват, че на смъртта се гледа по-скоро като на „нещастен случай“, нещо което трябва да се избегне или предотврати, отколкото на „естествена“ в религиозен смисъл.
От изследванията се изяснява, че актът на умирането, а не самата смърт, е от по-голямо значение за много хора в това общество. Отговорите на въпроси отнасящи се до къде и как, при какви обстоятелства предпочита да умре, предполагат, че човек иска да умре бързо, безболезнено и с колкото е възможно по-малко неразбории или неудобства за техните семейства и приятели. По тази линия е интересно да се отбележи, че отделни изследвания на Фейфел и Фултън показват дома като предпочитано място за умиране и желание на умиращите пациенти да бъдат заобиколени от семейството и приятели.
Тези резултати и концепцията за „подходяща смърт“ показват несъответствието между желанията и нуждите на хората за достойнство в тяхната смърт, и практиките на медицинските институции. Това несъответсвие предполага един критичен преглед на нашето мислене и поведение в тази сфера.
Друг поглед върху тази тема е този на Елизабет Кюблър-Рос, описан в нейната книга „За смъртта и умирането“. Там тя представя 5 фази на „умирането“, които се преживяват от пациенти наближаващи смъртта (на които им е съобщена диагнозата). Тези стъпки, както и самата авторка пояснява, не се случват задължително в описания ред, нито са изживявани от всички пациенти, но според Кюблър-Рос поне две от тях ще бъдат изпитани. Първта фаза е „Отрицание“- описвано с усещането, че това не може да се случва на мен, че диагнозата е сгрешена, шок и изолация. Втората фаза е „Гняв“- защо аз, защо на мен, гняв насочен във всички посоки, загуба на контрол. Фаза три е „Договаряне“ и се описва с фраза като „ако може само да доживея до…“, търси се възнаграждение, или отърваване от смъртта чрез добро поведение, по същество се прави опит да се отложи смъртта. Четвъртата фаза е „Депресия“- „Какво значение има всичко“, гневът и агресията са заменени от чувство за загуба и неизбежност. Тази фаза има две разновидности- реактивна депресия, при която има загуба на самочувствието, изпитване на вина и „подготвителна“ депресия- приемане на предстоящата загуба, поощренията към тях нямат резултат и са мълчаливи. Петата фаза е „Приемането“- „живях добър живот“, „“готов съм да си тръгвам“. Ако пациентът има достатъчно време, той/тя няма да бъде нито депресиран и гневен, нито щастлив или весел, а по-скоро с липса на чувства. Умиращите пациенти, които са в тази фаза намират вътрешен мир и приемане на това, което идва, предпочитат по-малко посещения и разсейвания.
Критиците обвиняват модела на Кюблър-Рос, че е прекалено опростен, тъй като човешките емоции са твърде сложни и вариращи и не могат да бъдат поставени в такива тесни рамки. Моделът също не може да бъде приложен към всички умиращи, а само на тези, които са наясно с това положение.
Според някои от тези критици петте фази описвани от нея като „Фазите на скърбенето“ могат да бъдат формулирани и като „Петте фази на получаване на катастрофални новини“. Като насочващи за промяната на научното възприемане на скърбенето и неговите определения можем да разгледаме следните три дефиниции през последните тридесет години- в „Наръчник по Психиатрия“ от 1974г.- “ …скърбенето е нормалната реакция към смъртта и загубата на някой обичан човек“, през 1984г. д-р Тереза Рандо- известен специалист в тази сфера определя скърбенето като „…процес на психологически, социални и соматични реакции на възприемането за загуба“ и през 1991г. Фондацията за изследване на скръбта в Далас формулира скърбенето като „общият отговор на организма към процеса на промяна“. Като най-често приемано определение се взима това от 1974г, но за едно по-съвременно определение се приема следното- „промяна= загуба= скърбене“. То означава, че промяната на обстоятелствата от всякакъв вид предизвиква някакъв вид загуба, която предизвиква реакция на скръб. Силата на тази реакция се определя от това в каква степен се възприема загубата от промяната, ако тя не се възприема като важна, реакцията ще бъде минимална. Но силните реакции на скръб, които останат нерешени могат да доведат до душевни, физически и социални проблеми. Възниква въпросът дали изобщо „Петте фази на скърбене“ имат някаква стойност и отговорът е все пак да, защото те всъщност са добро описание на споменатите вече „Пет фази на възприемане на катастрофални новини“, или дори на едни „Пет фази на справяне с травма или загуба“. Даже няма нужда от намесване на понятието за смърт.
Възприемането на смъртта се е променяло и се променя дори през последните години. Това възприемане определя нашия живот, предизвиква в нас вътрешния конфликт между заложеният ни стремеж да оцелеем и усещането за изтекло време, когато трябва да отстъпим място на идващите след нас. Когато този момент дойде смъртта ни пита за нашата идентичност. Когато се изправи срещу смъртта човек е подтикнат да даде някакъв отговор на въпроса: Кой съм аз ? Начинът, по който този въпрос е бил задаван и отговорите, които е получавал са се променяли през времето и са отразявали личните желания и социланият консенсус на времето и мястото. Само постоянното и предизвикателно присъствие на самата смърт остава непроменено.

Васил Велев Ф# 17897

курс „Психология и психопатология на стареенето“

Етикети: есе за смъртта, реферат за смъртта