Реферати

Философът, положил основите на редица клонове на познанието – и допринесъл за развитието на други, – Платон, не отделя особено внимание на структурата на литературната творба, на похватите, които биват използвани. И именно защото представите му за поезията са коренно различни от тези на най-известния му ученик, дискурсът, поет от двамата за същността на подражанието, за фигурата на автора и много други въпроси, полага и основите на литературоведския дискурс като практика.
В светлината на самото зараждане на литературнотеоретичния дискурс – от Платон и Аристотел, – погледът върху тези творби представлява особен интерес. Заслужава си, впрочем, още отначало да се отбележи, че една фундаментална от гледна точка на съвременната критика творба като „За поетическото изкуство” въобще не е имала такова влияние в древността, както от ренесансово време насам. Затова и един прочит на Омир през Аристотел би довел до интересни находки. И понеже рискуваме да се отклоним от темата, ще споменем само един пример – завръщането на Одисей и разпознаването му от Евриклея по белега на крака. Самият Аристотел дава ниска оценка на такъв сюжетен „инструмент”, за него разпознаването по външни белези не похват, който следва да бъде използван. И понеже у Платоновия ученик за пръв път се появява загатната фигурата на автора, бихме могли да заключим, че през призмата на известния с по-популярното заглавие „Поетика” труд този ключов за епоса момент е и слабост, извод, който не следва да бъде подценяван предвид фундаменталното значение на Омир за света на Античността.
Гореспоменатото следва да свидетелства за факта, че практиката на активно четене е била позната в гръцкия свят. Аристотел няма как да не е имал предвид Евриклеевото разпознаване като един от най-ярките примери за разпознаване по външен белег сред разказваните по негово време истории. Още оттук бихме могли да започнем паралелите с библейската кабалистика, със символотълкуването и неговото огромно значение за историята на християнството, със статута на Библията като свещена книга, описваща и обясняваща, обговаряща мирозданието. Популярността на Омир сред древните гърци – пък и сред римляните след това – е била огромна. За един образован грък е било въпрос на чест да познава епоса на великия слепец. Но положението, което Библията и „Одисея” и „Илиада” са заемали в съзнанията на своите реципиенти, е коренно различно.
Преди да продължим с по-подробно изследване на различията в двата текста, ще споменем, че в книгата „Мимезис” Ерик Ауербах разглежда именнот тези проблеми и изхожда от тях, проследявайки по-нататък изображението на действителността в европейската литература, достигайки до времето на Пруст и Вирджиния Улф. Авторът отчита как постепенно литературата става все по-обхватна, как се ангажира с все повече проблеми, как с течение на вековете е по-разнообразна. Ако в началото се говори за липсата на социална ангажираност и оттам – на безсилие да се предаде правдива картина на социума и на механизмите, които играят роля в промените у него, в края Ауербах анализира решаващото значение на френския реализъм от XIX в., и на човешката психика, на психологизма в литературата. Обществените и личностните механизми.
Първата глава на „Мимезис” въвежда изследването на европейската литература. И започва, разбира се, с двата фундамента. Съпоставянето на сцената с разпознаването на белега с разказа за жертвоприношението на Исаак идва да положи разграниченето между двата основни, по оценката на автора, типове изображение на действителността в литературата. В поемите на Омир наративът тече свободно и леко, с еднаква липса на напрежение са представени главните и второстепенните събития. Заден план не присъства, не присъства усещането за нещо скрито, за неизреченото. Това е напълно нормално, като се вземе предвид какви герои обрисува Омир – воини и богове. При него социалните низини не са обект на изображение. Впрочем, по-нататък в книгата си Ауербах, говорейки за „Сатирикон”, ще продължи тази насока на изследване – в литературата на Античността въобще традиция на описване положението на бедните слоеве от обществото – а историческото познание ни дава сигурна информация за това, че те са били огромно мнозинство – не съществува. И ако в отделни лирически произведения или земеделски трактати от Гърция все пак можем да открием повече или по-малко рефериращи към тези социални класи насоки, то за по-мащабните произведения това е напълно вярно. Диадата богове-герои, присъстваща в „Одисея” и „Илиада” създава впечатление за нещо едва ли не откъснато от света, за висша класа, изолирана от останалите, чиито драматични преживявания, свързани с определяне на съдбата на мирозданието, биват предадени с поразяващо спокойствие, даващо възможност на читателя/слушателя да се наслади на изброяването на бойните кораби и смелите воини, на техните истории за битки и слава.
Библията е навярно пълен антипод на Омировия начин на изобразяване. Вместо прозрачност на действия и помисли тук имаме мъглявост, неяснота. Зад едва произнесени реплики биват скрити чувствана и мислите на персонажите, тяхното мъжество и упорство далеч не е по-малко от това на Агамемнон или Ахил. Трагическият акцент на Библията е особено силен предвид факта, че тя е насочена към социалните низини. Разбира се, в нея има и царе, но фокусът е върху обикновените хора – пастири, земеделци. Чисто формалната сложност на изказа в Омировия епос е несравнимо по-висока, сложността на синтактичните конструкции е голяма.
Добър пример за лекотата, с която тече повествованието у Омир, бива даден от Ауербах именно чрез епизода с белега – разказът прекъсва на мястото, където слугинята го открива, за да ни поведе из перипетиите на младия Одисей и неговия родственик, знаменития хитрец и крадец Автоликон. Самият разказ е изключително подробен, нищо не остава скрито и с едно равномерно спокойствие реципиентът бива поведен по пътищата на Одисеевото минало.
И именно тук Ауербах прави много важното уточнение, че това у Омир не е похват, целящ да усили напрежението в творбата, посредством ретардационен ефект да засили интереса и нетърпението на възприемателя относно това, какво ще последва. Такива ефекти у Омир липсват. Разказът за лова, по време на който младият Одисей се е сдобил с белега си, е пълен с идилически образи, той е хармоничен. Липсата на всякакъв конфликт по-скоро може да накара читателя да забрави, че изобщо е съществувала сцената с миенето на краката, отколкото да повиши у него нетърпението да разбере какво се случва по-нататък с героя.
Отношението време-пространство в Библията и в Омировия епос е ключово не просто за разбирането на двата текста, но и за възприемането на културно-историческите пластове, втъкани в тях, то предава съответното светоусещане. Светът на класическата античност е свят на формите. Всеизвестното „Здрав дух в здраво тяло” е отражение именно на това – на представата за абсолютната хармония между телесното съвършенство и бистротата, чистотата на ума. Самият въпрос за вътрешния свят за душевните преживявания далеч не е най-актуалният, ако го положим в контекста на класическата античност – това е „територия” на Библията. На християнството с неговото издигане в култ на противопоставянето между телесно и душевно, между плътно-преходно и духовно-същинско-вечно – и в рамките на това противопоставяне можем да оценим и тази „асоциалност”, „аисторичност” на литературата на Античността. Ауербах изследва не само Омир и античните романи, неговите изводи, направени на базата на текстовете от римската и гръцката историография, са същите – стремеж към охудожествяване, към гротеска или мащабност, епичност на повествованието, но не и историческа пълнота, обхващане на социално-икономическите механизми, явяващи се ключови за разбирането на света и епохата, които биват описани. Разбира се, не бихме могли в никакъв случай да твърдим, че Библията описва детайлно въпросните механизми, но самият факт, че е фокусирана върху низшите слоеве от населението – както бе споменато по-горе – я прави контрастираща спрямо гръко-римския канон. Но тук би следвало все пак да се уточни, че значителна част от някои библейски истории несъмнено съдържат историческа истина, което ги прави особено ценни за изследователите на историята. Ауербах отбелязва, че историите за Авесалом или сцените от последните дни на Давидовия живот, например, са толкова заплетени като сюжет, че не биха могли просто да бъдат съчинена история. Доколко всичко в тях е тенденциозно (пре)разказано и доколко правдивостта в тях е налице, не е предмет на въпросното изследване, важното е, че тези събития най-вероятно имат своята реална основа. Понеже в подобни повествования стремежът винаги е към някаква простота на сюжетосложението, към опростяване на различните мотиви и свеждане на конфликтите до някаква приемлива сложност.
И така, описателността, невероятното многообразие от хармонични и красиви образи са характерни за Омир – и за текстовете на Античността въобще. Ауербаховият анализ на историята за жертвоприношението на Исаак ни кара да се убедим в това, колко различно е Светото писание.
„И рече <Бог:> Вземи сега единствения си син, когото любиш, сина си Исаака, та иди в местността Мория и принеси го там във всеизгаряне на един от хълмовете, за който ще ти кажа.”
Това, което читателят разбира за Исаак, не е много – „сина, когото любиш”. От библейския текст не бихме очаквали „истории в историите”, така характерни за други древни епоси – Омир, или, да кажем, „Панчатантра”. Нито обширни разкази за миналото на Авраамовия син, нито детайлни описания на пътя и преживелиците на героите. Интересно е, че можем да забележим една обща черта на двете творби, макар тя да е изразител на все същите различия – и при Омир, и при Библията е налице фактът, че помислите, чувствата на героите не биват предавани пряко. В първият случай самите герои са силни, воинствени, мъжествени – чувствата им няма защо да бъдат описвани, след като те самите са изразители на тях и не крият помислите си. Има едно много интересно виждане за културното превъзходство на ахейците над троянците – че плачът на Ахил над тялото на мъртвия Патрокъл именно за това – в ден, който е посветен на мирни дела, ахейските воини могат да дадат и такъв израз на своите душевни терзания, те са по-свободни в изразяването им, отколкото своите противници във войната. Библейските персонажи пък, от своя страна, таят чувствата в себе си – и тези чувства също не са изразени пряко в текста. И всичко това носи едно страхотно, огромно вътрешно напрежение: 7 Тогава Исаак продума на баща си Авраама, казвайки: Тате! А той рече: Ето ме, синко. И рече <Исаак>: Ето огъня и дървата, а где е агнето за всеизгарянето? 8 И Авраам каза: Синко, Бог ще си промисли агнето за всеизгаряне. И двамата вървяха заедно
Пространствеността като отсъстващ елемент в юдейския наратив и юдейския светоглед намира свой израз в Светото писание – от една страна, чрез липсата на подробности в наратива, и, от друга, чрез символната натовареност на текста. Елементи като „местността Мория”, „на сутринта”, „на третия ден” от разказа за Авраам и Исаак са плод на занимание на библейската символология, те далеч не са художественоописателните маркери, каквито срещаме в „Одисея” и „Илиада”.
Психологията на героите в Библията е наистина пространна тема. Ауербах възкликва: „Но колко тъмни са характерите на Саул и Давид, колко заплетени, колко сложни са човешките взаимоотношения – Давид и Авесалом, Давид и Йоав! Трудно е да си представим у Омир толкова тъмна непрогледност на психологическата ситуация, не толкова изказана, колкото загатната в разказа за гибелта на Авесалом и неговия епилог”.
Изследователите на митологиите отдавна са отбелязали като съществено различие между гръко-римския пантеон и християнството отношението бог-човек/герой. При гърците това отношение е на хоризонтално ниво – боговете са слаби, податливи на влияние, на манипулации характери. Те имат своите пристрастия към едни или други синове и дъщери на човешкия род, някои дори имат деца от хора. Боговете участват в човешките войни. В Библията това отношение е вертикално. Дори когато Бог присъства в наратива, явявайки се – както при Мойсей на планината в същността си, а не посредством свой пратеник ,- ние оставаме с впечатлението, че, да, това наистина е Бог, но някаква част от него, нещо неясно, смътно. Бог в Библията е всичко, което понятието за образ в литературата не е.
Както беше споменато, за разлика от „Илиада”, „Одисея” и останалите наративи на Античността, които, макар и да разказват велики и важни събития, все пак си остават фокусирани върху една определена историческа точка в по-далечното или по-близкото за разказващия минало, Библията претендира да обясни света, всичко в него. Това, което се случва извън Светото писание, е просто нещо, което е положено в неговия контекст. Библейските разкази са ключовите наративи, даващи основната информация за съществуването, за мирозданието и всичко останало е подчинено на тях. И макар че, за разлика от много други текстове на Античността, Библията да е крайно хетерогенна, макар в нея „Битие” и „Книга за царете” да съжителстват с „Йов” и „Песен на песните”, това не пречи на възприемането й като едно цялостно тълкуване на универсума.

Етикети: доклад по литература, доклад по философия, курсова по философия, Реферат по литература, реферат по философия