Реферати

„Един образ за страстно обожание,
една памет за дълбоко благоговение,
едно име за девиз на всяка праведна борба.”
П.К. Яворов

Възраждането и народоосвободителните борби издигат в условията на вековно робство, крупни личности, чиито имена ще красят за вечни времена нашата култура и борческа история. Сред тях Христо Ботев остава нашият най – велик, истински гениален народен поет, който, подобно на Пушкин, най – дълбоко отрази в поезията си характера, борбите, тенденциите и идеалите на нашия народ, като при това той сам е не само поет на нашата национална революция, но и неин непосредствен организатор и вожд, увенчавайки своята революционната дейност с безсмъртния си подвиг на връх Вола.
Христо Ботев е роден на 25 декември 1847 г. в град Калофер. Баща му Ботьо Петков, е неуморен педагогически деятел, книжовник, публицист и оратор, една от най – дейните фигури на нашето Възраждане. Роден е през 1815 г. в Карлово. През 1839 г. става учител в Калофер. Като педагог и организатор на училищата в Калофер Ботьо Петков заема видно място не само в града, но и в цялата страна. Направил известни нововъведения в Калоферското училище; той пръв разделил учениците на класове и започнал да преподава новобългарска граматика. През 1846 г. учителя се оженил за Иванка Дрянкова, калоферка, която пеела до 400 народни песни. Майката, родила и отгледала най – бележития българин, Иванка Ботьо Петкова има право да бъде поставена на много висок пиедестал в народното съзнание. Едра, висока, стройна „като калоферка”, пише Найден Геров, тя се омъжила 17- 18 годишна, като дала живот на девет деца. Животът и бил съпроводен с много тежки семейни грижи: недостатъчно средства, болести и смърт на децата и.
Христо Ботев учи първоначално в Карлово, а после в Калофер. Благодарение на влиянието и настойчивостта на баща си, с помощта на руския консул в Пловдив Найден Геров, Ботев заминава да учи в Русия. Той пристига в Одеса на 14 ноември 1863 г. Големият пристанищен град му разкрива остри социални конфликти. Гимназията не задоволява неговите нараснали духовни интереси. В Одеса Ботев е повече бунтовник, отколкото ученик и студент. Примерът на руските революционери постоянно вдъхновява поета в борбата му за освобождение на неговата родина от тежкото робство. Патриотическите чувства, съзнанието за дълг към родината особено остро се развиват у Ботев под влияние на руската литература и Одеските му революционни връзки. Впечатлителната и поетическа природа на Хр. Ботев, тогава едва 15 – 16 годишен, не е могла да отбегне всички тежнения на времето. Според свидетелството на българчетата в Одеса, както съобщава Захари Стоянов, Христо Ботев е „лягал и ставал” с революционно – демократичните писатели на времето: Белински, Добролюбов, Чернишевски. А всички тези автори са обичали и високо ценели Хайне. Сближаването с полските емигранти, участници в голямото полско въстание от 1863 г, го въвежда в героичната атмосфера на националноосвободителните движения. Още в Одеса Ботев набелязва пътя, от който той след това никога не се отклонява, път на борба за освобождение на родината.
Оскъдни са сведенията, които притежаваме за първите емигрантски години на Ботев в Румъния. Недобре изяснен е живота при учителствуването му в Александрия и Исмаил от 1869 до 1871 г. Първите сведения за този период от живота на поета дължим на Захари Стоянов, който през 1888 г. обнародва своята книга „Христо Ботев, опит за биография”. В Румъния Ботев разгръща всичките си сили, огромния си талант на поет и писател, на журналист и публицист – и всичко посвещава на освободителната борба. Настъпват най – драматичните моменти от неговата биография; общественият и личният живот се сливат напълно. Не е необходимо да посочваме отделни етапи в тази биография: от гладуването из браилските улици и изоставени букурещки мелници до редактирането на в. „Дума на българските емигранти” и възторжената телеграма до Парижката комуна, дружбата с хъшовете, всекидневната борба и лишенията, сътрудничеството в Каравеловите вестници, дейното участие в революционната организация, основаването на в. „Знаме”, въодушевлението след избухването на Априлското въстание. Тук не включваме творческите му търсения и огромни усилия да се издигне високо българската литература и да се постави в полза на борбата. Краткият живот на Ботев (умира едва на 28) по години ни поразява със страшното си напрежение, драматично развитие, огромни трудности и пречки, страдания и усилия, с надеждите и поривите, породени от вътрешното му богатство.
Със своята идеология и своето национално революционно дело Христо Ботев е най – високият връх в развитието на нашия народ до Освобождението. Великият наш национален герой – революционер и поет си остава най – възвишения пример за българския народ по патриотизъм и интернационализъм. Повечето изследователи на Ботев, изтъкват ясно и категорично утопичният социализъм като една от основните и характерни черти в идеологията на поета.
Той очевидно е добре ориентиран не само в руската, но и западноевропейската литература – Байрон, Ламартин, Хайне, Гьоте. Теология (Св. писание), наука (Кювие, Нютон, Дарвин), социология (Прудон, Фурие и други утопични социалисти), история (дълбоко познаване на историческите процеси), древна литература, митология – във всички тези области той показва достатъчна осведоменост, голяма широта на погледа. Едни са склонни да идентифицират социализма на Ботев с дребнобуржоазния утопичен социализъм в Западна Европа, респективно с Прудон; други пък се задоволяват само да посочат сходството на Ботевия утопичен социализъм с този на руските революционери – демократи Херцен, Чернишевски и Добролюбов, без да видят специфичната разлика, особеното в утопичния социализъм на поета, като отражение на обществено историческата действителност и на нашата националнореволюционна борба. За него националната революция е дело на целия народ, на всички честни и патриотични българи. В уводната си статия „Наместо Програма” във в. „Дума” той апелира към всеки емигрант, към всеки благороден ум, към всеки свестен българин да вземе участие в революционната борба срещу чуждия тиранин („Хр. Ботев” Съчинения т.ІІІ, стр. 59). Очевидна е органическата връзка между публицистиката и поезията на Ботев. Силата и величието на Ботев лежи в неговия възглед, че народната масова революция е единственият ефикасен път за решаването на нашия политически и национален въпрос. Ботев тясно свързва борбата за национална свобода с идеята за социално освобождение на народа. Последните две десетилетия на ХІХ век са времето на организирано революционно движение, на националноосвободителни борби. Ботевото творчество отразява жертвоготовността, свободолюбието, обричането пред олтара на свободата, копнежа за подвиг от онова славно и страшно време.
Силата на въздействие на Ботевата поезия е огромна, безспорна. Нейния чар, нейната мощ трябва да търсим в една революционна епоха, един рядък поетически талант, един безкомпромисен идеал, слял поезия и живот в патриотичен подвиг. Не можем да търсим измеренията на подвига в неговата поезия без да познаваме робската действителност, идеологията и стремленията на поета, неговия кратък и вихрен живот отдаден на свободата. Делото, на което служи поета – една революция, подготвяна още от 60-те години и избухнала през 1876 г. е колкото национална, толкова и социална революция. Поезията на Ботев е многозвучен отглас на една определена действителност, на всичко онова което поетът изживява в бурята на епохата, отзвук на трагизма и поривите на новото време, пълно с величие и низости, със стихийни полети и главоломни падения, със светла вяра и безпросветни отчаяния, с топла обич и безпощадна омраза. Още Захари Стоянов правилно е отбелязал неразривната връзка между песен и дело у Ботев: „Каквото и да е написал той, каквото и да е казал, душата му, всецяло е участвала в думите му, в плача му, в смеха му. Бъдещите негови биографи и историци, зад гърба на които ще остане епохата, в която е живял, само по едно негово стихотворение ще бъдат в състояние и него да характеризират, и епохата да определят, в която е живял”.
Като автор на лирически произведения, у Ботев се срещат интимни мотиви, разбира се с подчертан социален патос; преминаващ през цялата поезия прозира преди всичко образът на патриота, готов на всяка жертва за родината, на патриота – борец, които копнее и се бори за свободата на своя народ, готов да пролива кръвта си за него, страдащ поради страданията на родината, страдащ особено поради това, че неговите сънародници овчедушно понасят робството, страдащ най – сетне и поради личната си съдба – на интелигент – прокуденик от родината, без място в живота, бездомен. Робската действителност, изпълнила поезията му с трагични интонации, повече от отчаянието буди бурята на бунта у поета, прави от честният патриот борец за свобода. Борческите мотиви в поезията са израз на четническата борба и заедно с патриотизма правят поета певец за свобода. Народните врагове са негови лични врагове: турската феодална власт, царете, папите и патриарсите, турската администрация, кърджалиите и чорбаджиите, лъжепатриотите, глупавите и безпросветни честолюбци, користните хитреци, които се домогват да играят роля на народни водачи. Човекът трябва да преодолее роба в себе си, с юначество, чест и достойнство да се превърне в силна и горда личност. Свободата е естествената вътрешна нагласа, а борбата е пътя към тази единствена истинска стойност в един свят на вековно робство.
В диалогично отвореното стихотворение „Майце си” (1867 г.) поетът търси своя път. Лирическият герой е трагично сам, с изгубени надежди и желания. Елегията е пропита с неудовлетвореност от пътя, самотата, носталгията по дома, враждебното пространство. Конфликта със света, душевните терзания, неизживяната младост, са отправени в едно послание към майката търсещи утеха и просветление:

кого аз любя и в какво вярвам
мечти и мисли – от що страдая.

Мечтата на героя за щастие, слава са израз на стремежа на българина към личностно доказване, към излизане от тъмнината на робството, жажда за просветление и осмисляне съществуването на човека. Пред бавното умиране на душата, пред трагедията от изгубената младост единствената достойна алтернатива е смъртта.

пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба!

Лирическото пространство в стихотворението „Към брата си” (1868г. – в. „Дунавска зора”) е двойствено – открил истинските стойности на живота, енергията за действие е скована от робската действителност. Разпъван между любовта и омразата, лирическият герой е обзет от порива на юначеството. Прави впечатление връзката с „Майце си” – продължена е темата за страдащия лирически „Аз”. Изповедната форма този път е ориентирана към съратника – Ботев зачертава кръвно -родовата връзка и установява нова – по духовен и мирогледен избор. Въображаемият слушател следва да се идентифицира като съотечественик, който при това определено не споделя възгледите на лирическия герой. Тук Ботев конкретизира в пълна степен собствената ценностна система – своите любов, страдание, искреност, благородство, свобода. Социалният идеализъм, политическият радикализъм, нравственото начало очертават неговата безалтернативна позиция. „Отечество мило”, „свобода”, „плач из народа”, „глас искрен, благороден” – това е назованият кръг на идеално – духовни измерения, в който битува младежката душа. Налага се още една важна съпоставка – с героя от „Майце си”. Бунтуващият се млад човек знае какво обича, но още не се е научил да мрази. Той демонстрира своята ранимост, но все още е далеч от мъжествената позиция на саможертвата. Мъчителните въпроси затварят безизходния кръг между „скришом плача” и „отзив няма”. В следващите творби ще станем свидетели на съвършено други прояви на лирическото съзнание: убедеността в собствената правота ще доведе до язвителни и саркастични обръщения към обществото.
„Елегия” е сред най – разглежданите Ботеви стихотворения. Отпечатано е във в. „Свобода” през 1870 г. Тук за първи път в Ботевата поезия лирическият герой се обръща към подтиснатия народ, чийто обобщен образ е въведен в третата строфа „намръщен само с глава той сочи”. В текста проличава тежкото разделение и противопоставяне в обществото. В съответствие с българската националнореволюционна стратегия, както положителните, така и отрицателните герои притежават социални, а не расови, верски или етносни различия. Определени са обществените групи, които обслужват натрапената деспотична политическа система: чорбаджиите, духовенството, продажната интелигенция.
В „Елегия” навлиза библейска лексика. Както и по-нататък в поезията, целият този смислов пласт има двояка роля: от една страна се отхвърлят известни ценности, създали поведенчески модели:

Търпи и ще си спасиш душата?!

от друга – елементите му се използват за утвърждаването на новите мирогледни позиции. Извършената асоциация между страданието на обикновените хора и богочовека насочва читателя към необходимостта от саможертва, от подвиг в името на великия идеал.
Специално внимание трябва да се обърне върху активното въздействие от страна на естетиката на грозното. Надгробният камък, умъртвеното живо месо, разядените кости, студенокръвното влечуго, поглъщащо невинната си жертва – ето елементите на едно изображение, което трябва да вдъхва ужас, но и отвращение. Цялостното внушение се подкрепя и от христоматийно известния звукопис – учестената употреба на плавните “р”, “л” и жужащите “ж”, “з”.
В традициите на възрожденската поетика Ботев представя робството като смърт. Използваният общ термин между уподобените елементи е сънят – „робска люлка”. Вековете на робство са превърнали покорността и смирението в най – важния житейски закон. Обособява се цяла смислова парадигма, в която тъмнината е задължителната алегория на скотската незаинтересуваност, националното безпаметство. В противоположност – революцията, свободата започва да се обвързва със светлината.
Стихотворението „Делба” (в. „Свобода”, 1870 г.) е посветено на Любен Каравелов. На практика обаче тази кратка лирическа творба не е изповед на съкровените чувства и размисли пред така дълго търсения съмишленик. По-скоро текстът представя отказ от споделяне и се развива в декларативна посока, която предполага нов адресант – Ботевия съвременник. Лирическият герой е намерил своя път, има и съмишленик, с когото преживява несгоди и страдания. Робството и свободата са двата смислови полюса в творбата. Гледната точка на „Аз”-а разкрива способността за историческо дистанциране от събитията, тревожните предвиждания за неразбиране или отдаване на право от страна на бъдните поколения:

Добро ли сме, зло ли правили,
потомството нази ще съди;

На преден план са изведени неволите, страданията, мизерното съществуване, обидното отношение от страна на обществото. Очертано е пълното противоречие между пластовете на материално и идеално-духовното:

сърцето си вече казахме
с печалните наши две лири…

Налице е изградената антиномия: сърце – лири. Поетическото действие представя една умела структурна градация на споделеностите – от чувствата и мислите, през страданията и неразбирането към „последната дялба”: смъртта. Ботев за първи път в своята поезия набелязва образа на бореца за свобода, подчертавайки преди всичко неговата твърдост и преданост към идеала, вярата и готовността за саможертва:

Напред сега с чувства и мисли
последната делба да делим:
да изпълним дума заветна –
на смърт, братко на смърт да вървим!

Автобиографичната творба „До моето първо либе” (в. „Дума на българските емигранти”, 1871 г.) е свързана с първите трепети в сърцето на поета. „До моето първо либе” е между най – силните творби в българската поезия, образец на сливане на интимната и гражданска лирика. Самият текст възпроизвежда два съпоставими момента: първият – свързан с подвластността на интимния трепет, вторият – с неговото преодоляване. Очертан е един житейски преход на героя, който отразява собственото му социалнополитическо съзряване. Доколкото зрелостта е характерна за поета – революционер още в юношеските му години, става ясно, че художествената цел е отново (както и в „Майце си”) – сблъскването на двата свята: интимният и социалният. Художественият контраст се разгръща чрез опорния елемент „песен”. От една страна той обхваща интимното пространство на възрожденския българин и в този случай е определян отрицателно: любовната песен е приравнена към „думи отровни”; от друга страна – песента е алегория на социалните противоречия, на съществуващия дух на съпротива срещу тиранията и в този случай елементът е определян положително: песента на гората (алюзия за хайдушката мъст) се оказва в една смислова група с плача на сиромасите. Ненавистта към властващото зло е превърната в жизнеопределяща сила. Човешкото осъществяване се разбира много по-широко – амбицията обхваща проявите на историческия, обществения, творческия и т.н. индивид. Родният дом и социалното пространство разменят своите места. Балкана, гората – закрилница са местата, където бунтовникът може да съхрани същността си. Става дума за особеното отношение на лирическия „Аз” към смъртта. Това е именно едно съдбовно привличане, което има стойността на пълно освобождаване за личността. Страхът е подтиснат изцяло; духът е възвисен – саможертвата предизвиква опиянение от извършения правилен избор:

и смъртта й там мила усмивка,
а хладен гроб – сладка почивка!”

Свободата е изпълнила духовното пространство на лирическия герой. Служенето на революцията е върховно себепостигане за героя. Любовта е неспособна да проникне в опустошената, робска душа, носи само омерзение и презрение. Борбата е апокалипсис, неконкретизирано „там”, където човек намира себе и се врича на свободата. Смъртта е женитба за юнака. Чрез жертвен ритуал делото му се превръща в подвиг.
Първата редакция на стихотворението „Пристанала” е напечатана във в. „Дума на българските емигранти” (1871 г.) Посветено е на Мария Горанова. Тук за първи път поетът отрежда на любимата активна позиция – обикновено тя, заедно с майката, обитава дома, грижи се за възпитанието на децата, съхранява и пренася спомена за юнашките дела на съпруга, брата. Стояна, с акта на приставане, демонстрира духовно – мирогледно единство със своя избраник хайдутина Дойчин. Тя не само се бори за запазване на любовта си, но и споделя неговото пространство. Хайдушката волност побеждава традицията на робската действителност. Гората е представена като майка – закрилница и хранилница, тя е истинският дом за свободните люде. Текстът е интерпретация – размисъл за истинските ценности в човешкия бит и съществуване. Няма нищо по – свято от борбата и смъртта в нея, защото най – прекрасното е постигането на човешката свобода.
Стихотворението „Борба” е отпечатано без последните десет стиха за първи път във в. „Дума на българските емигранти” през 1871 г. Тази творба е отразила ярко социалните идеи на писателя и настроения от бурното време на Парижката комуна. Тя поставя и осмисля робството и свободата в контекста на хилядолетната човешка история. Робския свят е отнел най – съкровените опори в душата на човека. Ярката метафора „сън мъртвешки” разкрива апатията, бездействието мнимите стойности, парадоксалните закони на един лъжовен свят, в който честта и достойнството са забравени. Не само у нас „свестните считат за луди”, философията на смирението и търпението управляват света:

Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи;

Победните хоризонти на борбата се очертават в последните стихове,
кипи борбата и със стъпки бързи:

върви към своя свещен конец…
Ще викнем ние: „Хляб или свинец!”

Слял в едно минало, настояще и бъдеще, истина и лъжа, робство и свобода, Ботев посочва единствената алтернатива за роба. Това е и неговото послание към поколенията. Основният изобличителен патос е насочен към деформирания образ на света и към негови крепители. Във фокус попада религиозната институционализирана система, която служи като духовно – философско основание за съществуващата несправедливост и потисничество. Революционната идея изяснява необходимостта от преустройство на действителността, според съвършено нови принципи на хуманността и справедливостта. Читателят се сблъсква с необикновена поетика, чиито елементи отразяват механизма на разкриването на истинския облик на социалните сили. Разделението в общественото пространство придобива нови измерения: угнетители – инертна маса – изолирана нравствена интелигенция. Елегията интерпретира един традиционен проблем в българската възрожденска литература: водач – народ.
Стихотворението „Странник” (в. „Свобода”, 1872 г.) представя общия модел на робския живот през 19 в. Странникът олицетворява философията на роба. Поетът подвежда всички злини към едно специфично за неговите разбирания състояние на индивида и обществото – безчувствеността и безпаметството. Най-страшните събития в съдбата на човека – убийството на близките му и загубата на любовта му не предизвикват никаква достойна ответна реакция. Вместо това, читателят проследява поредица от обичайни, обредни действия, които заместват истинските чувства: самосъжалителния плач, църковната литургия, битовия помен и собствената сватба като начало на нов самостоятелен живот: „ти трябва род да въдиш”. Използван е реалният мотив на завръщането, пътуването към къщи, която посока се утвърждава като основна за Ботевата поезия. Очертават се два модела: на героичното и низкото завръщане. От романтично – революционна гледна точка се отхвърля убеждението, че животът е най-главната ценност. Същевременно се изтъква, че щастливият живот е право на всеки индивид.
Сатиричното стихотворение „Патриот” (в. „Будилник”, 187З г.) пресъздава отрицателния образ на съвременника, като го „демаскира” посредством система от авторски квалификации и градиране на изобличението. В реално – исторически план острия и жлъчен текстът е насочен към чорбаджийското съсловие, което има самочувствието, че е общественият водач на народните маси. По – конкретно – това са членовете на т.нар. партия на „старите” и техните привърженици: лица, които имат претенцията, че изпълняват историческа мисия и са се обявили за „патриоти”. Тяхното презрение към хъшовската среда предизвиква яростно отстояване на революционния идеал от страна на радикално настроената част от българската емиграция в Румъния.
Стихотворението „В механата” (в. „Независимост”, 1873 г.) е построено е под формата на изповед. Забележителна е силата, дълбочината и огнената страст на Ботевата сатира. То организира основните противопоставяния между положително и отрицателно, внасяйки във всяко от тях съответните социални, политически, морални и естетически характеристики. Заменянето на живота с вино, мнимото бягство от проблемите, съзнателното „убиване” на мисли и чувства разкрива ситуацията на скотското съществуване, като една от метафорите на небитието, на смъртта. Поетът е отразил действителни моменти от живота на българската емиграция. В атмосфера на страх, абсолютна несигурност по отношение на човешкия живот, виното одързостява, „вчовечава”. Тук проличава „преобръщането” на самата ситуация „пиянство”. Оказва се, че тя има две функции, коренно противоположни една на друга. Още от самото начало е ясно, че лирическият герой от „В механата” само имитира някои белези на социално аутсайдерство. Всъщност творбата започва с изграждането на един антонимен двучлен – позор или слава. Една от най-големите естетически провокации се състои в естетизиране на ниското. Така пиянството се оказва изведнъж мъжественост, просветление; механата – своеобразна изповедалня; пиянската забрава – болната съвест; цялото душевно състояние – знак за безпомощност, убеждение относно пропастта между думи и дела:

Да забравя край роден,
бащина си мила стряха
и тез, що в мен дух свободен,
дух за борда завещаха!

Недовършената поема „Хайдути” (1871 г.) е замислена като творба за прослава на българския хайдутин. Гениален майстор при създаване на жива, кръвна връзка между съдържание и форма, Ботев смело използва народната песен, там където съдържанието налага това. Тъкмо затова всичките му хайдушки поеми са вземали формата на народна песен, гениално индивидуализирани от поета – това е великата поука. Той внася нови, лични и обществени елементи в съдържанието на хайдушките песни, а оттук и в поетическата им форма, претопена през огъня на творческата личност. Той често си служи с повторения, възклицания, обращения характерни за всяка реч, която иска да влияе на широките човешки маси, да ентусиазира или пък изрази дълбоки състояния на една социално отзивчива душа. Ботев е гениален, защото е гениална и народната поезия – неговата учителка.
Бащата хайдутин обитава героичните места на Стара планина. Дългът определя избора на сина. Малкият аргатин Чавдар се превъплъщава от „едничко чедо на майка” в „синът на Петка Страшника”, в „страшен хайдутин”.

Юнакът тегло не търпи –
ала съм думал и думам:
Блазе му, който умее
за чест и воля да мъсти –

Отхвърлил покорността, Чавдар се дистанцира от робския живот и утвърждава собствените си цели, превръща се в достоен син на „българска майка юнашка”. Със „сърце мъжко, юнашко”, преливащ от енергия и сила, той приема призванието си. Нравствения максимализъм в себепостигането карат юнака да избере смъртта, като израз на мъжество пред родовата памет. Поемата е осъществена изцяло в духа и смисъла на народната песен. В това отношение Ботев набелязва тенденция в развитието на нашата млада поезия. По неговите стъпки ще тръгнат по – късно Вазов, П. Славейков, Яворов.
Стихотворението „На прощаване” е публикувано във в. „Дума” (1871г.), създадено е по времето, когато Ботев се готвел да премине Дунав с четата на дядо Жельо войвода през 1868 г. Походът не се осъществява, стихотворението обаче остава едно свидетелство за жертвоготовността на великия ни поет и обществен деец. Чрез него можем да съдим за измеренията на подвига, за същността на бунтовническия живот. Още преди освобождението било разпространено като песен сред революционната младеж. Намираме го преписано в джобния бележник на Васил Левски. Цялото революционно въодушевление трепти в тази Ботева творба. Съдба на син на поробен народ, борческо чувство, видения на измъченото отечество и на най – милите там: майка, братя и либе, много преживявания и мисли, предостатъчни за създаването на тази дивна творба. Лирическият герой е взел решението, избрал е своята съдба. Мотивът в творбата е искане на прошка, сбогуване с дома, който се осмисля с робското пространство. „Тиха бяла Дунава” е пространствената граница между робството и борбата, свободата и смъртта. Внушавайки ни силни чувства на любов и омраза ние възприемаме невъзможността за оставане в „бащиното огнище”. Само пътя на борбата ще възстанови хармонията в дома. Дори майката приема избора на сина си, защото тя го е закърмила с чест и достойнство. Юнашкото сърце на героя очаква съпричастие и духовна подкрепа от майката.

Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да загина,

Борбата естествено се свързва с подвига, със смъртта. Чрез пространствени и цветови контрасти поета ни внушава, че избраният път е правилен, защото безсмъртието е пътя към свободата. Въпреки гибелта на юнака неговото дело няма да умре, чрез майката ще намери последователи, ще бъде урок по чест и мъжество. Постигнатата свобода носи слава, удовлетворение, щастие, чувство за изпълнен дълг. Победното посрещане е изградено с фолклорна образност – „иглянки – пушки; саби – змии”. Тържественото ликуване е израз на приемственост между поколенията, защото песента ще носи завета за поколенията, подвига няма да бъде забравен. Сливане на личността с народа и едновременно изтъкване на героичната личност, служеща за пример, възпламеняваща за подвиг, кипящата млада кръв, благородството, чистотата на чувствата, емоционалната мощ – с тези качества „На прощаване” изпълва сърцата в епохата преди Освобождението, а сега буди възторг пред подвига на героите.

Но…стига ми тая награда –
да каже нявга народът:
умря, сиромах, за правда,
за правда и за свобода…

Борбата за свобода се интерпретира като върховна стойност, която се наследява с раждането и е мисия на личността. Жертвеността, подвига е урок по достойнство за поколенията. Баладично очертаният път на безсмъртието пренася юнака чрез подвига във вечността.
Баладата „Хаджи Димитър” е напечатана за първи път във в. „Независимост” през 1873 г. По думите на Захари Стоянов, Ботев я декламирал дълго преди публикацията. Тя възниква по реален повод: носи се слух, че Хаджи Димитър е жив и броди по Балкана. Най – съществения момент на своята концепция за смъртта Ботев ни е дал в стихотворението ”Хаджи Димитър”, където са слени във върховно единство всички мотиви на неговата поезия: робската неволя, копнежът за свобода, смъртта на Балкана. Наситена с елементи на свръхестественост, свръхдействителност, поемата носи дълбоките преживявания и идеи на поета, произтичащи от съвременната му действителност. Поетът рисува в баладични краски смъртта на буйния революционер, паднал на Балкана от куршума на врага, обкръжен от самодиви. Обстановката на смъртта е дадена с реалистични подробности – „на една страна захвърлил пушка, на друга сабя на две строшена” – и обкръжена с романтичната атмосфера, която подсилва революционното съдържание. Величествената картина на Балкана, изградена с най – дивните стихове на българската поезия, романтиката, в която е обгърнат падналия герой, участието на „земя и небе, звяр и природа” в страданието му, безсмъртието, което го очаква – това ще развълнува и последната струна в душата на хъша, на „народния поборник”. Тази романтика е една действителност за поета, с която мислено живее и която го крепи в тежкия му емигрантски живот. Баладата изразява светлата страна в душата на хъша: мечтите, копнежите, смисъла на жалкото му съществуване в емиграция. Балканът и боят в него е мечтата му; хайдушката песен е копнежа му, смисъла на съществуването му е борбата за свобода. „Потънал в кърви”, юнакът умира самотен на Балкана. Робска е земята, робините пеят тъжните си тесни, юнакът ще загине, неподкрепен в героичния си подвиг от народа. Тази обстановка е тъкмо в духа на народната идея за Балкана – „закрилник на хайдути и бунтовници”. Та кой друг наш поет ни е дал прекрасната идея – лозунг за безсмъртието на оня „който падне в бой за свобода” и за когото „жалеят земя и небе, звяр и природа”, а певците – „песни пеят”? Кой друг поет ни е оставил несравнимото, изумително, непостигнато дори от най – великите световни поети четиристишие:

Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!

Наситена с дълбока идейност, тази метафора представлява най- високата поетична точка в тази изключителна по съвършенство строфа. Идеализацията на обстановката е сякаш необходима, за да подчертае значението на подвига, безсмъртието на героя в знаменателните думи: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”. Веднъж произнесени тези думи стават лозунг за борба, превръщат се в средство за организиране на чувствата и волята на борците, пламенен импулс и заряд за действие срещу всяка обществена реакция, робство, насилие.
Мисълта за безсмъртието на борците от освободителната борба е важна идея в цялото творчество и дело на поета, като я изтъква пред съвременниците си за да призове към работа за осъществяването на великия блян на освобождението, да активизира към жертвоготовност, да вдъхновява за борба и подвиг.
Апотеоза на героя, паднал в борбата за свобода, идеята за безсмъртието, за подвига са необходимост за епохата, когато всеки българин е трябвало да стане борец, когато свободата на народа се е нуждаела от саможертва. Великата саможертва има огромно значение за промяната на робската действителност. Баладата е произведение, което по своето въздействие в епохата не би могло да има равно на себе си. В драматичният сблъсък между живота и смъртта юнакът мъжествено понася страданията, защото е спокоен, че ще възкръсне чрез хайдушката песен. В баладата поетът е изразил и дълбоката си скръб поради неучастието на народа в святото дело на борбата.
У Ботев думи и дела се сливат в едно. В своята поезия поетът – герой е прозрял величествения си край. За песента „Жив е той, жив е…” Пенчо Славейков пише: „Тя е не само ода за възхвала на Хаджи Димитра, а и пророческо проникване на поета в своята собствена участ, прозрение с вещ поглед в тъмните предопределения на съдбата. От тая страна песента добива особено значение, значение каквото имат твърде малко човешки песни. От българските поети досега само Ботев е проникнал с мощния си поглед зад мрежата на външните причинности в оная същност на нещата, която е достъпна за пророци.” Наистина имаме основания да вярваме в тези прозрения, защото редом с действителността на подвига, стоят стиховете му, написани по – рано:

Ах, утре като премина
през тиха бяла Дунава;

редом с действителността на героичната му смърт на Вола, звучат думите му изречени много по – рано:

Пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина…

Стихотворението „Моята молитва” е напечатано за първи път във в „Независимост” през 1873 г. Мотото е популярен евангелски израз, който присъства в християнските молитви. С него поета подчертава силната си вяра. Колко искрена е молитвата, колко чиста и силна е вярата му, показва неговия жизнен път – поетическата мечта е превърната в действителност. В неговото последно писмо изпратено от борда на кораба „Радецки”, четем: „…радостта ми няма граници, като си наумя, че „Моята молитва” се сбъдва”.
Творбата е подчертано диалогична. Лирическият герой води своеобразен разговор със себе си, с бог, със света. Философските и нравствени дилеми очертават собственото верую на поета. Интимната потребност на човека от вяра е съхранена в сърцето. Ботев призовава не бездушния и безнравствен бог, а онзи, който ще влезе в света на робите и ще ги подкрепи в борбата за истина. Чрез антитеза е изградена двойствена представа за бога.

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!

Така звучи най – съкровената Ботева молитва. В нея са вплетени ценности и категории: вяра, любов, борба, жертвеност, свобода. С най – искреният си глас поетът иска да бъде чут, а не гласът му да премине „тихо като през пустиня!..”, защото тишината е забвение, а свободата иска дело.
Песента в поезията на Ботев може да бъде и трагично – смразяваща, студена, безнадеждна. В „Обесването на Васил Левски” – едно от най – силните, покъртително трагични и завладяващи стихотворения в българската литература – Ботев дава широка картина на народната скръб, където всичко: и майката – родина, която плаче и гарванът, който грачи над гроба на нейният единствен син, увиснал на бесилото „със страшна сила” – говори за нещо исторически съдбовно. Стихотворението е напечатано от Ботев в „Календар за 1876 година”, под образа на В. Левски. Следи от продължителната работа върху него са запазени в едно тефтерче на Ботев – единствения ръкопис от Ботеви стихове, достигнал до нас. Поетът е ценял извънредно високо личността и революционната дейност на Васил Левски. Той е познавал добре Апостола, свързвал ги е искрена и проверена дружба. Личните си преживявания, заедно с верния исторически усет за значението и смисъла на делото, стават основа за изграждане на поетичната идея. Ботев оплаква в тази песен не само бореца и Апостола Левски, но и скъп другар, с когото е делил неволи и страдания.
В редица стихотворения на Ботев чрез образа на майката е даден израз на любовта към родината и копнежа по родното огнище. В творчеството на поета често се повтаря диалога с майката – родина. Същевременно майката е онази сила, която носи успокоение („Майце си”), подкрепя поривът на бореца („Хайдути”), вдъхва увереност в безсмъртието на революционния идеал („На прощаване”). Тук образът на майката има символичен смисъл: олицетворява страданието на родината. България е „черна робиня” – поробена и забравена, „с глас без помощ, глас в пустиня”. В третата строфа е разкрита и конкретната причина за скръбта и жалбите и:

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Нейният свиден син виси на бесилото със страшна сила. Той не е безпомощна жертва, а символ на борбата за свобода. Борецът за свобода е дарен с безкористната любов на родината и народа:

Старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Глаголите „стърчи” и „виси” създават внушението за разпънатост. Разкрива се пространството между студеното небе и грешната земя, символизиращо кръста на Апостола. За поробения народ и изстрадала родина образът на Левски се асоциира със Спасителя. Картината на скръб и печал е исторически съдбовна. Страданието на един малък народ е общочовешко.
Картината на смъртта е предадена изключително въздействащо със зловещите звуци на черната птица, злата песен на зимата. Чрез алитерация и естествена мелодичност на стиха:

Гарванът грачи грозно, зловещо,

Ботев остава ненадминат по пластична образност. Всичко това навежда на студ и печал в сърцата на поробените българи. Освен мрачната печал и горестни ридания смъртта поражда и възхищение пред силата и безстрашието на увисналия на бесилото герой.
Животът съществува като борба. Свободата е върховна потребност за човека. Пътят на поробеният българин е борбата, саможертвата, подвига. Лирическият герой намира своя дом и покой в жертвеното себеотдаване пред олтара на свободата. Свободната личност е достойна пред бъдещите поколения и затова е безсмъртна. Един от апостолите на свободата е увиснал на бесилото за да остане завинаги в сърцата на народа си; да се превърне в символ и знаме на борбата за освобождение.
В художествения свят на поета – революционер свободата е свръхстойност. Тя е основен критерий за добро и зло, любов и омраза, смърт, и окаян робски живот. Свободата е естествена вътрешна нагласа и борбата е пътят към нея – „път страшен, но славен”. В света на „глупаци неразбрани; безчетни тирани; лъжа и робство”, единствената истинска стойност е борбата за свобода.
Причината за необикновената жизненост, въздействие и популярност на Ботевата поезия е преди всичко свързана и с живота, времето, епохата, с нейната завладяваща емоционалност, дълбок реализъм, революционна романтика и висока идейна насоченост. Неговия език е естествен, реалистичен, ясен, стегнат и енергичен, дълбоко съгласуван с бурния му борчески темперамент. Неговият стих е изключително силен и красив, защото изразява вътрешното напрежение на един велик борец за възвишени идеали, защото носи заразяваща искреност и очароваща мисъл, защото говори със съвестта на народа, движи и възпитава поколенията. Творчеството на Ботев ни показва по твърде ясен начин, че велик майстор на езика може да бъде само поет велик по дух, и по дело.
В моменти на изпитания, национална гордост и преклонение пред героите загинали за народна свобода, застанали смирени у нас звучат Ботевите песни. Измеренията на подвига на неговата поезия търсим не в миналото, а в бъдещето, защото още от детството заедно с мечтите си през годините пазим най – чистите и пламенни слова изричани в нашата революционна поезия.
Историята е определила цената на нашата свобода, затова и думите:
Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира

винаги ще пазим и носим в сърцата си като наш завет към бъдещите поколения.

Използвана литература:

1. Мария Герджикова и авторски колектив, Литература за 11 клас
2. БАН, Сборник Христо Ботев под редакцията на Михаил Димитров и Петър Динеков
3. Христо Ботев, Избрани творби
4. Захари Стоянов, Христо Ботев, опит за биография

Ръководител: Цветелина Личева Изготвил: Стефан Йосифов
ХІІ „в” №20

София, 2005 г.

Етикети: есе по литература, реферат Ботев, реферат за Ботев, Реферат по литература