Реферати

Развитието на парично-кредитните сделки и операции води до утвърждаването на Централните банки, Като важна Институция за оформяне и осъществяване на стопанската политика. Те се “издигат” над останалите институции в банковата система и поемат ролята на координатори, ръководители и регулатори на тяхната дейност. Утвърждаването на една банка като централен емисионен статут в дадена страна се осъществява по два начина:
• Еволюционен
• Законодателен
Еволюционния начин представлява постепенно обсебване на правата, задълженията и стопанската отговорност от една банка спрямо другите банки по повод емисията на банкноти.
Законодателния начин се изразява в изричното регламентиране компетенциите на една банка, които я определят като централна и емисионна.
Централните банки обикновено са държавни банки и имат изключително право върху банкнотната емисия, регулирането на паричното обръщение, установяването на валутния курс, надзора върху останалите банки, върху цялата банкова система. За това те обикновено се класифицират като банки на банките. Съгласно чл.29 от Закона за БНБ, последната има право да извършва:
• Менителнично посредничество и сконтиране на чекове.
• Кредитни операции срещу обезпечение.
• Операции с ценни книжа включително собствени.
• Сделки с благородни метали.
• Сделки с чуждестранна валута.
• Сделки с депозити и финансови инвестиции.
• Операции свързани с платежния оборот.
• Комисионни сделки.
• Банкови сделки с чужбина.
Централната банка няма директни отношения със стопански и нестопански организации. Такива тя осъществява с търговските банки, държавата, респективно фиска и чужбина. Нейната цел не е реализирането на печалба, а изпълнението на възложените й със закона функции и задачи.
Националната банка изпълнява твърде важни функции и задачи в националното стопанство.
1.Емисионна функция – Именно на централната банка е предоставено от или чрез специален закон Изключителното право да пуска в обръщение банкноти и монети(чл.25(1) от ЗБНБ), които са официалното или законно платежно средство и всички задължително ги приемат и използват в разплащанията помежду си.
2.Съхраняване и управление на т.нар. международен резерв – Този резерв се състои от злато, чужда валута, международно признат резервен актив, търговски и държавни ценни книжа и други.
3.Установяване на националния валутен курс на националната спрямо другите валути, формиране и провеждане на девизно-златната политика на страната.
4.Функцията на официален депозитор или касиер на държавата – В изпълнение на тази своя функция Централна банка организира и осъществява чрез търговските и другите банки касовото изпълнение на държавния бюджет.
5.Функцията на кредитор на държавата и на кредитор на последна инстанция – Централната банка кредитира държавата, респективно бюджета и бюджетния дефицит по-конкретно чрез:
-Отпускане на пряк кредит, което по същество означава емисия на нови пари;
-Покупка или поемане на държавни ценни книжа, които националната банка може да пласира сред останалите банки и финансови институции.
6.Надзорни функции спрямо ТБ и финансовите не банкови институции, т.е. върху банковата система и кредитното дело като цяло.
7.Поддържането на вътрешната стабилност и/или покупателна сила на националната парична единица.
8.Посредничество при уреждане на финансово-кредитните, респективно на платежните отношения на държавата с чужбина.
9.Изграждане и поддържане на национален разплащателен механизъм.
10.Съхранително-депозитна функция.
11.Издава и управлява ценни книжа издадени или гарантирани от държавата.
Една от основните функции на Централната банка е обаче емисията на пари.
Както почти всички въпроси за парите, така и този за паричната емисия е претърпял значителна еволюция. При металическото парично обръщение правенето на пари от банките се е развивало и извършвало в буквалния смисъл на думите, защото банките по същество са превръщали златото(среброто) в монети, т.е. в пари. Известно е, че в началото банкнотите са имали пълно или 100% златно обезпечение. С течение навремето обаче обезпечението на пусканите в обръщение банкноти започнало да намалява и стигнало до 50 и под 50%.
Всички налични пари под формата на банкноти и монети се пускат в обръщение от Централната или емисионната банка, но те фактически функционират или циркулират извън нея. За това някои автори ги наричат външни пари. Те по същество представляват задължение на Централната банка, защото парите са дълг, те са нето – вземания на ТБ и реалния сектор, към емисионната банка. Масата на т.нар. външни пари, които представляват дълг на националната банка към ТБ, не банковите финансови институции, реалния сектор и населението, се нарича в съвременната литература парична база, която се дефинира така:
ПБ=МЗР+СР+НП, където:
МЗР – минимален задължителен резерв; СР – свръх резерви; НП – налични пари.
Националната банка осъществява парична емисия по следните начини или чрез следните канали:
-Кредитиране на финансовите организации в лицето на банките, а така също на другите учреждения, които не могат самостоятелно да осъществяват парична емисия;
-Кредитиране на държавата, респективно държавния бюджет за покриване на неговия дефицит;
-Покупка на валута от частни лица, срещу която се пускат в обръщение национални парични знаци.
Централна банка притежава законни права на единствен емисионен институт, който носи непосредствена икономическа отговорност за състоянието на паричния оборот на страната. Една от основните задачи на Централната банка е чрез паричната емисия да постигне приемлива степен на координация между икономическите решения на различни категории собственици. Централната банка носи непосредствена отговорност за обезпечението и стабилността на парите. Това става възможно благодарение използването на т.нар. инструменти за “грубо” и “фино” регулиране.
Инструментите за “грубо” регулиране това са:
• Сконтовия процент.
• Определение на ломбарден процент.
• Задължителните минимални резерви на ТБ.
• Определяне на лимити за реесконтиране.
• Установяване на т.нар. “ломбардни” линии при предоставянето на едноименните заеми.
• Операциите на открития пазар с дългосрочни ценни книжа.
Инструментите за “фино” регулиране, това са:
• Определяне на лихвени равнища по съкровищните бонове.
• Осъществяване на срочни сделки на фондовата борса с условия за компенсиране.
• Покупко-продажба на ликвидни ценни книжа.
• Сделки по предоставяне на банкови заеми срещу залог на полици.
• Валутни суап-операции и др. срочни валутни сделки.
• Трансферни сделки регламентирани в съответното банково законодателство и др.
Развитието на Централните банки е неотменимо свързано с “прилагането” на “класическите инструменти на паричния мениджмънт”. Тези инструменти са:
• Сконтовата политика.
• Операциите на “открит пазар”.
• Политика на “задължителни минимални резерви”.
Същността на сконтовата политика се изразява в покупко-продажбата(сконтирането) на търговските ценни книжа(полици) между търговските банки и централната банка. Полицата доказва наличието на търговски кредит. Тя може да бъде продадена на търговската банка, срещу което притежателят й получава своето вземане. Търговската банка от своя страна може да я сконтира в ЦБ. Това представлява повторно сконтиране на полиците, т.е. реесконтиране. ЦБ също удържа за себе си известна част от сумата на полиците. С течение на времето тя определя среден процент при реесконтовите операции, които имат значението на общ регулатор при сконтирането на полиците в търговските банки. Тъкмо това позволява на Централната банка по косвен път да регулира масата на парите в оборота, също така и условията на сделките по търговското кредитиране. Едно от важните направления на съвременната сконтова политика на Централните банки е установяването на лимити за реесконтиране на полици на търговските банки.
По-голямо значение за регулирането на количеството и качеството на банковите ресурси, обема и еластичността на кредита, имат операциите на “открит пазар”. По принцип този метод представлява покупко-продажба от ЦБ на правителствени или други ценни книжа, с което се цели да се окаже влияние на финансовия пазар. Дефинирането на “открития пазар” в банковите законодателства предполага задължението търговията с ценни книжа да се осъществява преди всичко между централната банка и останалите кредитни институти. Обекти на тази търговия са:
-Ценните книжа;
-Дългосрочни капиталови ценни книжа.
Ролята на ЦБ на този пазар се свежда до:
1.Осъществяване на емисията на нови правителствени ценни книжа. Функционирайки едновременно като емисионна къща и като гарант на съответните емисии.
2.Осигуряване на пласмент на пазара като купува и продава ценни книжа в зависимост от стопанската конюнктура.
Задължителните минимални резерви на търговските банки са средствата, които се държат като определен норматив в ЦБ. Операциите свързани с тяхната промяна, формират в своята съвкупност третата основна регулираща мярка на ЦБ спрямо състоянието на паричната маса и кредитната дейност в дадена страна.
Величината на съхраняваните в ЦБ минимални резерви зависи от два фактора:
-Нормата на резервите.
-Обема на вложенията (депозитите).
Установена е следната зависимост: От една страна, при неизменна норма, задължителните резерви се увеличават благодарение на влоговата “експанзия” на търговските банки. При безсрочните влогове нормата обикновено е по-висока, а по срочните по-ниска. Така търговските банки се принуждават да привличат предимно срочни влогове, с което се намалява вероятността от неоправдани влогове, с което се намалява вероятността от неоправдани рискове, респективно от загуба на банкова ликвидност и платежоспособност. От друга страна, централната банка може да повиши или намали нормата на резервите, при което конкретния процент се повишава или намалява. В някои страни специалистите считат, че задължителните резерви могат мислено да се разглобят на части:
-Средства обуславящи експанзионистичната промяна на необходимите резерви.
-Средства, които предизвикват промяна на необходимите резерви.
Освен върху обема на привлечените средства, нормата на задължителните минимални резерви може да се определя и спрямо:
-Величината на предоставените заеми.
-Сумата на активите на търговските банки.
Когато централната банка повиши нормата на резервите, потребността на търговските банки от кредитни ресурси също нараства. Те трябва да използват своите излишни ресурси, или да се снабдят със средства чрез продажба на ценни книжа на вторичния пазар. Възможно е търговските банки да “потърсят” част от ресурсите в собствени вложения зад граница, или просто да привличат вложения от клиенти в националната икономика, с цел да балансират осъществяването на активните операции. Когато централната банка намали процента на резервите, тогава се увеличават експанзионистичните възможности на търговските банки. Те си позволяват да разширят полето на кредитиране на стопанските агенти, а така също могат да инвестират средства в съвместни обекти, сдружения, да купуват ценни книжа на фондовите борси и т.н.
Задължителните минимални резерви не се олихвяват. Поради това всяко повишаване на тяхната норма “натоварва” банковата рентабилност, а така също може да увеличи лихвената тежест върху заемополучателите, или да не оправдае надеждите на вложителите от очакваната лихва в края на съответния период.
При нарушаване на определена норма на задължителните резерви централната банка начислява наказателна лихва върху сумата на недостига.
От гледна точка на приложимостта им в банковата практика, сконтовата политика, операциите на “открит пазар” и задължителните минимални резерви, могат да се определят като общи методи на Централната банка за парично-кредитно регулиране.