Реферати

Както видяхме от римско време до XVIIIв., който бил умел в литературата е считан за притежател на особена изтънченост и изящество и е принадлежал към висшите слоеве на обществото. Тези качества са били приписвани на филологията, вследствие на което термините литература и филология често са смесвани. Филологията, която на старогръцки означавала любов към думите, по – скоро обаче е запазила значението са на специална дисциплина. Филологоса или филологът (philologus, litterator) е считан не само компетентен в областта на историята, античността и поезията, но и личност ангажирана в провеждането на изследвания изискващи особена подготовка. С това той е поставен по – високо спрямо простия литератор. Петроний например (“Сатиркон на Петроний”) изтъква, че за да бъде изтъкнат човек, трябва да бъде бляскав във филологията, т.е. да владее изискания и остроумен разказ. Цицерон от своя страна определя Омир като водач на филологията.
Още в класическата античност започва съперничеството между философията и филологията. Сенека например е дълбоко покрусен, че онова което някога е било философия се е превърнало във филология (от любов към мъдростта се ограничило в любов към думите). Основната книга в областта на филологията от късната античност до края на Средновековието е една странна, т.нар. Менипова сатира наречена “Женитбата на Меркурий и филологията”. Творбата е създадена в късния IVв. на новата ера, а нейният автор е Марциан Капела. Най – същественото в този митологичен сюжет е , че в него е описана цялата сфера на знанието и средствата за неговото постигане. Иначе казано в продължение на повече от 15 века филологията се разглежда като една изключително широка сфера на знанието с множество подобрази. Златната епоха на филологията е между 1050 и 1230г. през този период първоначално в катедрални училища, а след това и в университетите се установяват програми по изкуствата. Основно за филологията е изучаването на т.нар. аукторес (лат. – автори). Аукторес изграждат един корпус от канонични автори от класическата латинска античност. Това са Вергилий, Стаций, Овидий, Хораций, Цицерон и т.н. самото изследване на филолога включва граматичен анализ, както и онова, което днес наричаме литературен анализ. Методът, който прилагат филолозите от тази епоха накратко е следният: целта му е да се изградят умения за подражаване на великите предходници от античността, като в това подражаване се стигне такова съвършенство, което да постави новите филолози редом до античните автори. Средновековният филолог първо чрез буквален превод ред по ред, а след това с коментар и по комплексен превод се стреми да имитира творба от миналото. Главното до което той се домогва е извличането на значения, които са скрити или по – друг начин замъглени в текста. Така се демонстрира важността на текста за новата читателска публика. В дейността на филолога има една особена двойственост. От една страна той не сътворява оригинален текст. Причина за това е убеждението, че античните автори са постигнали предела на съвършенството и в този смисъл всяка нова творба би била опорочаване на изкуството, защото би била по – слаба неминуемо. Онова което филологът от тази епоха е задължен да прави е да съхранява съвършенството на античните автори. Оттук следва втората страна на дейността му – той трябва да извлича значения на творбата, които авторът е ‘засекретил’ в произведението си. Предполага се, че когато е създавал творбата авторът се е изразил по – слабо или по – силно като неговите следходници филолози трябва да разкрият скритите ядра на смисъла. За филолога може да се каже, че не е създател на нова творба, но че е откривател на нови нейни значения.
С увеличаването на текстовете създадени на новоевропейски езици (английски, френски, немски) във филологията настъпва съществена промяна. Античните образци запазват своя възвишен статут, но към тях се прибавят и произведения на автори пишещи не на класическите езици (латински и старогръцки), а на народностните езици. Новите произведения съдържат граматични, композиционни и смислови модели, които създават една нова система от образци. Тук настъпва модификацията филология. Ако в началния период характеристиките на класическите творби задължително се преповтарят в превода на филолога, то сега тези преводи се съобразяват с новоустановените образци. По този начин класическите творби се четат не директно, а индиректно. През Средновековието филологията има грижа и за ръкописите. Поради отсъствието на печатна книга писателите, преписвачите и техните патрони участват в създаването на ръкописни книги. С изключение на няколко канонични текста, за останалите книги е прието да се разпространяват във варианти, а не в точни копия. Затова филологията се определя още и като творческа филология, защото филологът може да привнася в превода и лек творчески елемент. Тази творческа филология е причина за създаването през Ренесанса на нов тип филологическо знание.
С откриването на книгопечатането през 1451г. (от Гутенберг) става възможно копията да съдържат точна версия на античния текст, но тук възниква един нов проблем – как трябва да се подхожда към онези творби, чиито оригинали са загубени или за които не се знае коя точно версия е оригинална. Филологията трябва да се заеме с реконструкцията на автентичния вид на произведенията като отстрани всички неволни грешки или преднамерени намеси на преписвачите. За целта се прилагат строги критерии за анализ, а съвременните изследователи наричат тази филология критическа или текстуална филология. През Ренесанса се забелязва нарастваща професионализация на текстуалната филология. Примери за това са Юрий Цезар Скалигер и синът му Йозеф Юст Скалигер. За Юрий Скалигер прецизното установяване на оригиналния текст е стартова точка за всяко по – нататъшно изследване. Всъщност много историци на филологията определят синът Йозеф Юст Скалигер като основател на текстуалната филология като специализирана дисциплина. Баща и син Скалигер се занимават изключително с класически текстове.
Другата посока на професионализирането на текстуалната филология е реконструирането на текстовете на народностен език. Такъв е случаят с Етиен Паские. През 1560г. Етиен Паские започва да издава своите изследвания за Франция като отговор на засиления интерес към историческото и поетическото минало на страната. Вместо да се занимава с бушуващите тогава дебати около троянския произход на французите, той се заема с откриването на стари документи, включително средновековни романси и лирически текстове. Паские изследва френски поговорки и други фолклорни творби като полага усилия да установи паралели между културното минало и настояща Франция.
Третата посока в професионализирането на филологията е работата върху преводи на библейски и класически текстове с цел те да бъдат включени в книжнината на съответния народен език. Пример за това са преводите на Мартин Лутер, който превежда на немски език Евангелията, като тези примери са се считали за по – добри от оригинала. Във Франция Жак Амио превежда “Животоописания” на Плутарх като прави от тях почти френско произведение. В тази поредица се включва и Карл Джеймисовият превод на Библията. Тъкмо тези преводи изиграват огромно влияние за развитието на литературата на съответните езици.
Изброените досега направления във филологията са теоретично систематизирани и въведени в Новото време от Джан Батиста Вико в началото на XVIIв. При Вико филологическото изследване е тясно свързано с историческото. До този момент в историографията господстват два модела: християнската историография от една страна, а от друга романската традиция с нейния акцент върху биографията на великите мъже. От своя страна Вико разбира историята като творение на човека и по своята същност като изграждаща се и разгръщаща се в текстове. Според него универсалното, т.е. историята е отразена в частното. За да се разбере историята внимателно трябва да бъде изследвано частното, т.е. езиците, текстовете и отделните форми на традицията. Под форми на традицията Вико разбира митовете, законодателството, ритуалите, поетичните форми. Така Вико придава централно място на филологията при възстановяването на традицията. Вико формулира и едно от основанията на съвременната филология, според което добре проведеното изследване на човешките творения може да предложи прецизна гледна точка за изследване на цялостната способност на човека за творчество.
В епохата на немския Романтизъм (края на XVII è íà÷àëîòî íà XIXв.) филологическите дисциплини се превръщат в стълбове на европейските университети. Тези факултети се занимават с изучаване на класическите и средновековни езици, с документи и други реликви на словесната култура. Романтизмът отхвърля рационалистическата насоченост на предишната епоха на Просвещението. В основата на Просвещението и развиваната в него филология стоят техниките на класическата реторика и свързаните с тях индивидуални творения. Романтизмът от своя страна се насочва към народната поезия и народния дух, т.е. към колективните творения. Това става най – вече под зараждащите се националистически тенденции, при което филологията придобива все по – голямо значение, тъй като изследва паметниците на нацията, в които е отразен духът й. Тази посока във филологията се запазва в XIXв.
В края на XIXв. започва едно постепенно стесняване на обхвата на филологията, като тя започва да се свързва само с изучаването на езици. Причината за това е, че междувременно са се появили дисциплини, които изземат територията преди принадлежала на филологията. Например дисциплината ‘История на духа’, която се занимава изключително с идеите характерни за дадена нация. От друга страна, особено в немския контекст, филологията започва все повече да се свързва с представата за наука. Ако в критичните периоди филологията е свързана с интуитивното проникване в езиците и техните творения, то в края на XIXв. се издига призив за техницизиране на методите на филологията, който е свързан с господстващия тогава езиковедски позитивизъм. В позитивизма господстват фактите, като основен метод е фактическото фиксиране на предметите. Позитивизмът се занимава само с онова, което е налично и което може да бъде непосредствено установено. Позитивизмът във филологията – например колко глаголни форми има в един древен текст, стремежът е да се установи точно техният брой, те да бъдат категоризирани и подредени в съответни категории или типове. Позитивизмът спира дотук, до онова което може да бъде ясно определено, не се занимава с това каква е функцията на тези глаголни форми в смисловото разгръщане на текста. Изследването на функцията е въпрос на интерпретация, а не на процеси, които могат да бъдат фактологически установени.
Началото на ХХв. се свързва с разпадането на филологията на множество филологически поддисциплини. Лингвистичните дисциплини (така както се преподават в СУ днес) са установени в началото на ХХв. (фонетика, синтаксис…). В рамките на този класически модел на филологията, литературната история и литературният анализ са ограничени в изучаването на късната Античност и Средновековието. Това довежда до постепенното отмиране на стария дух на филологията, според който заниманието със словесността не е техническа операция, а един процес на търсене в сферите на духа, в който човек навлиза с цялото си образование, талант и ограничения. В западните университети след 1950г. филологията почти напълно е изтласкана от нови и родили се на нейна почва дисциплини. В повечето славянски страни самият термин филология се запазва, но вече за означаването на един нов тип образование, в чийто център са езикознанието и литературознанието, т.е. изследователски сфери, тематично близки до филологията, но които концептуално и методологически радикално се различават от нея.

Етикети: доклад по литературна теория, доклад по литературознание, реферат по литературна теория, реферат по литературознание