Свободата е най-прекрасното и възвишено благо, както за отделния човек, така и за държавата.“ — Сократ
„Човек е свободен само тогава, когато не му се налага да се подчинява на никого, освен на закона“ — Имануел Кант
Литературните трудове на Иван Вазов, пропити с безмерна обич и преклонение пред Родината, са се превърнали в символ на българската идентичност във всички нейни измерения. В много от тях обаче с огорчение и тъга писателят отразява кризата на следосвобожденска България – народът не може да свикне с промените, свободата е по-скоро физическа, отколкото духовна, приема се с безразличие и радушност. „Дядо Йоцо гледа” е разказ, въплътил в себе си атмосферата на това време през погледа на един не зрящ старец, който преживял ужаса от робството, е надмогнал мрака на своята слепота, за да види онова, „българското”. Творбата не просто отразява последните години от живота на един страдалец – поставя социални и политически конфликти, поражда въпроси за значимостта на свободата и нейния истински смисъл, и е повод за размисъл дори днес, защото залутани в сивия делник, пропускаме да отдадем внимание на историята и на онези българи, умрели за промяната, предначертавайки нашето бъдеще…
Три са основните черти, чрез които дядо Йоцо разпознава Новото време – околийският началник, представител на администрацията, завърналият се за кратко в селото войник, носещ устрема на новата армия, и железницата – нещо, нечувано до този момент в непристъпните и стръмни усои на Искърският балкан. „Един чудовищен крилат змей, който пуща пламък из устата си, бучи и реве, фучи с невъобразима сила и бързина из планината, разгласявайки силата, славата и напредъка на свободна България.” – това е железницата през погледа на старика, тя е символ на подема, на прехода към свобода. Трепетни са вълненията в душата на дядо Йоцо, неспособен е да види така бленувания нов свят. Турското владичество е белязало трайно съзнанието му, не може изведнъж да се отърси от робската си същност след всичките години на унижение и нищата, а и не може да види промяната: „Анджак сега ми трябваха очите”. Но физическият му недъг не може да спре развълнуваното му въображение – то рисува картина след картина, за да може в последствие да запълни целият пъзел на „възкръснала” България. Неговият мироглед е всеобхватен, простиращ се отвъд родното му място – планината, очертавайки границите на свободната Родина – това е „българското” в сърцето на героя и то е „нещо велико, могъществено,необятно…”. За това дядо Йоцо е така пленен от светлината, която изпълва душата му – той е „по-окат” от всички негови съселяни, усмивката му е чиста и искрена и никой не се осмелява да каже със сарказъм и ирония, че той „гледа”. Макар и илюзорен, неговият космос е по-истински от този на всички онези, които не разбират свободата. Сменянето на институциите не е промяна – свободният свят трябва да олицетворява една по-хуманна действителност.
Патосът в творбата се засилва и от самото място на действието. Родният край на дядо Йоцо не познава освободителните борби, научният и икономически подем, на който се полагат основите в новосъздаденото княжество. Липсват измеренията на понятия като държава и държавност. Възраждането напълно отсъства – помни се само миналото… То е единственото, оставило траен отпечатък в съзнанието на съселяните на героя, а навярно и на още мнозина, живеещи в отдалечените от столицата райони на България. Предисторията е белязана от представата за физическо и духовно поробване: „червени фесове, гъжви, камшици, свирепи турци със свирепи лица, една дълга робска нощ без проблясък от радост и надежда…”. Социалният проблем изплува с невъзможността на населението да усети в пълна степен промяната, да се отърси от самосъзнанието на роба и да намери искрата на свободата и просвещението след многовековната тъма и забвение. Дядо Йоцо „вижда” своето „българско” през собствения си мироглед. Родината за него е свещена и щом вече е политически независима тя е прекрасна и бленувано красива, необикновена, притегателна за синовете и дъщерите на отечеството… Сълзите в очите на дядо Йоцо са пропити с безмерна обич – те са сълзи на радост и щастие от дълго мечтаното светло бъдеще.
През погледа на героя, устремен към бъдното, Вазов ни показва и апатията и пренебрежението на повечето българи. Вътрешният плам и жизнерадост на бедния старец са им непознати и чужди. Не могат да разберат смисъла от освобождението, защото в душата си все още са роби. Предстои нова епоха за България, но с горчивина писателят описва действителността, забравила така бързо тътенът от освободителното движение, действителността, която не се вглежда в историята и е незряща за истината, която дядо Йоцо прозира със сърцето си.
Вазов посвещава много свои произведения, засягащи социални и политически противоречия, на темата за духовната слепота на онези българи, загърбили патриотизма и стремежа да тласкат напред родната страна. Като предупреждение и като завет за поколенията и днес звучи „Де е България”. Защото във времена на трудности и изпитания, в каквито живеем, за момент забравяме кои сме и откъде сме тръгнали, накъде отиваме и как да преоткрием Родината, за да я обикнем по-силно, да бъдем достойни нейни чеда и да се грижим за нейния просперитет и социален напредък.
Етикети: есе за вазов, Есе за Дядо Йоцо гледа, есе за Кант, есе за конфликтите, есе за родината, есе за свободата, есе за Сократ, реферат за Иван Вазов, реферат за политическите конфликти, реферат за социалните конфликти
Този материал съдържа 821 думи.Ако ще ти свърши работа, може да помогнеш на друг, като качиш нещо твое :)
Добър /4/