Реферати

ВЪВЕДЕНИЕ
Настоящата разработка цели да изясни понятието гражданско общество и неговите проявление като неразделна част от съвремената правова държава. За по цялостното схващане на това явление е нужно да бъде проследено неговото историческо развитие като се разгледат етапите и се установят причините за конкретните промени в обществения живот. Обърнато е внимание на възгледите на видни личности като Хегел по въпроса за гражданското общество, като не са подминати мненията и на други изследователи.
Противоречивият характер на понятието провокира дискусията на редица негови аспекти. Гражданското общество е обект на изследване на множество науки като социология, икономика, политология, право и други. Променливото значение на понятието „гражданско общество” показва променящите се теоретически възгледи за отношенията между иконимиката, обществото и държавата.

ПОНЯТИЕ ЗА ГРАЖДАНСКО ОБЩЕСТВО
Гражданско общество – многомерна, вътрешно противоречива, динамично променяща се реалност на частните интереси на идивидите като свободни и автономни субекти. В динамичен план понятието изразява самодейността на обществените индивиди в защита на техните частни интереси, а в статичен – съвкупността от непосредствено възникващи институции, които играят ролята на противотежест и ограничител на държавната намеса в обществения живот. Гражданското общество е общество от свободни и в този смисъл равни индивиди.
Развитието на понятието „гражданско общество” преминава през редица смислови обрати преди да се обособи неговото съвременно съдържание. При Аристотел и повечето теоретици на политическата фиолософия от XVII и XVIII век терминът означава организираното политическо общество, включващо и държавата, което противостои на групите на родство. Тук опозицията е гражданско – частно.
През XVIII век А.Фъргюсън (1767 г.) разглежда „гражданското общество” като форма на проявление на вежливите обноски и като последица от цивилизацията. Той разглежда „гражданското общество” и като политически термин, противопоставяйки западните правителства на ориенталския деспотизъм. И не на последно място, подразбиращото се допълнително икономическо значение на термина „гражданско общество” се изразява в контраста с онези общества (наричани варварски), в които частната собственост не съществува.
Съгласно Хегел (1837 г.), „гражданското общество” се явява междинна институция между семейството и политическите отношения в държавата. При него опозицията е частно икономическо общество – държава.
В трудовете на Маркс и Енгелс базисно се противопоставят „гражданското общество” (като съвкупност от социално-икономически отношения и производствени сили) и държавата (като надстроечно проявление на класовите взаимоотношения вътре в гражданското общество). В произведението си „Немската идеология” (1845 г.), Маркс и Енгелс твърдят, че „гражданското общество е реалното начало и театъра на цялата история”, т.е. обяснението на политическите събития, законовите промени и културното развитие следва да се търси в разгръщането на структурата на гражданското общество.
Тази концепция на Маркс бива възприета от Антонио Грамши, според който гражданското общество се съсредоточава между силовите функции на държавата и икономическата сфера на производството, а именно в тази област на социалния живот, която се оказва царството на обикновения гражданин и индивидуалното съгласие. Формулировката на Грамши за взаимоотношението между икономика, общество и държава е от гледна точка на противоречията между частния и обществения живот.
Теоретичните представи за гражданското общество са неделимо свързани със започналия през XVIII век процес на формиране и утвърждаване на демократичния индивидуализъм и икономическия либерализъм като „идеология на Новото време”. Гражданското общество е възможно само при признати от всички за всички свобода и равенство пред закона. Емпиричната реалност на гражданското общество се обособява при модерното общество и неговия социален ред, основан върху самостойната ценност на човешката индивидуалност.
Нека да разгледаме няколко основни опозиции, в които се включва гражданското общество. Най-често срещаната дихотомия е държава – гражданско общество, чиито идейни корени са в теориите за обществения договор от XVIII век. Докато държавата е изразител на всеобщия интерес, негов институционален гарант, то гражданското общество е носител на частния интерес на отделния гражданин или на група от граждани. Зависимостта между държавата и гражданското общество е динамична и взаимна. Държавата има инструментална същност, тя е призвана да гарантира пълнокръвен живот на гражданското общество. От своя страна гражданското общество е активен партньор и балансираща алтернатива на държавата. Прекомерната намеса на държавата в общественото „тяло” ограничава полето на активност на гражданското общество. Този процес достига извънредни размери при тоталитарната държава, която принципно е несъвместима с гражданското общество. Друга известна опозиция е социално (икономическо) – политическо. Тук социалното се обособява като сфера на колективното съществуване, където обаче индивидите действат в съответствие със своите лични интереси, а политическото остава сфера на универсалното, управлявана от законите на общия интерес. Гражданското общество се разполага в сферата на социалното. Същевременно при нарастващата рационализация на обществения живот в гражданското общество непрекъснато се разждат нови колективни субекти. Често гражданското общество се свързва и с опозицията частно – публично. Гражданското общество е възможно само при публичност на обществените отношения, при социално и правно гарантирани възможности за изява и защита на индивидуалните или груповите интереси.
В динамично променящите се отношения се открояват проблемите за необходимостта от механизми и балансиращи сили, осигуряващи оптимално равновесие между държавата и гражданското общество; за съчетаването на индивидуалните свободи и социалните права при организацията на модерното общество. Фундаментална характеристика на гражданското общество е неговата плуралистична природа. Структурата на гражданското общество е отворена, с неограничен брой саморегулиращи и самоуправляващи се елементи от формален и неформален тип. Основно противоречие в гражданското общество е необходимостта от хармония между социално толерираните индивидуалистични нагласи и необходимостта от съвместен живот.

ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ. ЕТАПИ
Гражданското общество е онази сфера на социална дейност, която фокусира степента на социално-икономическото развитие на обществото и пряко обуславя държавата. Типизацията на държавата има своята обективна основа в типизацията на гражданското общество. Историческото развитие на държавата има за своя база историческите степени на развитие на гражданското общество. Особено значение в тази характеристика има стопанското развитие на обществата.
Съществуват два типа гражданско общество – несвободно (политическо) и свободно. На тази основа съществуват съответно два типа държава – добуржоазна и буржоазна.
Първото гражданско общество възниква в Древността и бележи прехода от родовото общество към държавно организираното. Поради ниската степен на стопанско развитие в него участват ограничен кръг от хора – само свободните граждани, които са действителни собственици. Съществуването и съхраняването на гражданското общество изисква държавната власт да охранява и защитава интересите на участващите в него индивиди чрез политически средства. Свободата на собственика по своя характер е политическа. Аристотел говори за политическото качество гражданин, като изключва робите и варварите от държавата, защото те са несвободни. В Древен Рим чужденците не попадат под действието на римското частно право, което урежда степента на свобода само на римските граждани. Политическата обвързаност на гражданското общество от държавата в Древността води до това, че икономическата свобода на индивида е в зависимост от политическата му свобода. В Древността гражданското общество съществува като гарантирана от държавата политическа общност.
През Средновековието натуралният характер на производството поражда нови форми на обществена структура. Индивидите са разпределени в съсловия, които представляват своеобразен посредник между отделния човек и обществото. Човек участва в гражданското общество само и дотолкова, доколкото е член на дадено съсловие. Фактът, че крепостните са принуждавани към стопанска дейност чрез политическа принуда придава и на средновековното гражданско общество политически характер. Съсловията на гражданското общество са същевременно и политически съсловия. Съдържанието на понятието гражданско общество до началото на буржоазната епоха, средата на XVIII век, включва определен тип политическа общност. В този смисъл понятието гражданско общество и държава са взаимно заменяеми.
Буржоазните революции въвеждат равна икономическа свобода за всички индивиди в обществото. Човекът става свободен и като такъв влиза в цялостния социален организъм, подчинен само на установената система на разделение на труда. Единственото условие за включването в гражданското общество е притежаването на стока. По този начин се развива стоковото производство и се стимулира общественият прогрес. Превръщането на всеки индивид в собственик предлага качествено нови възможности както на отделния човек така и на цялото общество. Така буржоазната стопанска система ражда първото всеобхватно гражданско общество, което за първи път представлява открита, непривилегирована общност. Икономическата свобода на всеки индивид поражда съответна самостоятелност и на гражданското общество. Замяната на политическата принуда с икономическа обуславя освобождаването в максимална степен на буржоазното гражданско общество от опеката на държавата. Държавата само охранява установените стопански отношения. В буржоазната епоха понятието гражданско общество вече се разглежда като синоним на свободна от държавна зависимост общност. Гражданското общество, като нещо относително обособено от държавата, е исторически продукт именно на буржоазната епоха.
Сравнението на двата типа държава, които се формират на база несвободното и буржоазното гражданско общество онагледява принципните разлики между тях. В добуржоазните държави за граждани са признати само собствениците, докато при буржоазните всички са признати за собственици и са равнопоставени като граждани. Ако при политическото гражданско общество държавната власт е в ръцете само на собствениците, то при свободното – всички имат достъп до политическата власт. Съществена разлика е, че при първия тип държава хората не са равни пред закона, докато след буржоазните революции правото се установява като равна мяра за свободата на всички.

ВЪЗГЛЕДИТЕ НА ХЕГЕЛ ЗА ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО
Правото е този обществен феномен, който съвместява по някакъв начин индивидуалната свобода на всеки с индиидуалната свобода на останалите членове на обществото. Открит остава въпросът кой трябва да има примат – личното или общественото. В йерархията на обществените ценности правото и обществото стоят по-високо от политиката и държавата. Сложните връзки, в които се намират тези елементи, пораждат опасността държавата да вземе надмощие над правото, а оттам и над обществото.
Тук е мястото на теорията за гражданското общество на Хегел, която е продукт на всеобхватната идея за човешката свобода. Възгледите си немският учен развива в произведението „Основни черти на философията на правото”. Особено внимание е обърнато на структурата на гражданското общество, представляваща противотежест на държавата, но влияеща се от нея. За първи път Хегел третира идеите за частните интереси и за начините на реализирането на отношенията между държавата и гражданското общество. Немският учен отрежда важно място на правото като регулатор на елементите на гражданското общество.
Самото гражданско общество е онази форма на обществото изобщо, в която частният интерес и личната сфера на човека са основата на системата от отношения. В икономически план частната собственост е фунадаментът на гражданското общество. Частната собственост е материалната субстанция на гражданското общество, а свободата е духовната субстанция.
Социални регулатори в гражданското общество са правото и моралът. На такова оснавание Хегел квалифицира гражданското общество като „явление на морала”, като „система от интереси”, като „външна държва”. Тази своеобразна „система от интереси” е мотивът при осъществяването на отношенията на това общество. По този начин гражданското общество постига своята самостоятелност и независимост от държавната власт. Държавата запазва за себе си най-важните функции, като същевременно оставя на гражданското общество политическо поле за саморегулиране. Затова се поддържа тезата, че гражданското общество притежава относителна „автономност”, но за пълна самостоятелност не може да се говори. В подобен дух е изследването на Хегел. Трябва да се отбележи, че в гражданското общество действа субсидиарният принцип, съгласно който организациите на гражданското общество заместват в някои случаи официалната публична власт. Всъщност Хегел обобщава идеята за свободата, естественото състояние и естествените права, като ги свързва с организацията на обществения организъм. Гражданското общество отразява гражданското състояние на индивида, състоянието му в условията на общество. Основна цел оства постигането на максимална хармония между частния и общия интерес, между властта на гражданското общество и властта на държавата. Задача на държавата е да спомага на гражданското общество да се самосъхрани и затова Хегел определя полицията и корпорацията като негови елементи, свързващи „особения интерес в една общност”.
Хумболд фиксира две дадености у индивида – на човек и на гражданин. Като човек той е член на обществото, а като гражданин – на държавата. В политико-философски план може да се говори за отделяне на властта на обществото от властта на държавата.
Успоредно с държавните институции се развиват и организациите на гражданите, изразяващи техните интереси. Те регулират част от отношенията вътре в гражданското общество, а някои от тях осъществяват връзката с държавните структури. Все пак главен рехулатор на отношенията между държавта и гражданското общество си остава правото. Тои правов ред изразява стойностите на демокрацията и затова наличието на свободно гражданско общество е един от елементите на модерната демокрация. Фактически обаче именно принципът за разделение на властите дава юридически и политически ориентир за развитието на връзките между държавната организация и гражданското общество. Така се постига всеобща гаранция на правото. Този правов ред включва два задължителни елемента, които държавата регулира: 1) с общопризнатия си характер държавния механизъм провежда принципа за разделение на властите; 2) държавата юридически се задължава да охранява частната сфера.
Връзките между държавата и гражданското общество се заключват преди всичко в спазването от двете страни на общия демократично установен и правно изразен ред и задължението от страна на държавата да съблюдава защитата на субектите на гражданското общество. Ето защо се приема, че „една конституция не е само държавна конституция, но и политическа форма на гражданското общество”. Всеобщо е разбирането, че във връзката държава – гражданско общество, последното е определящо. Държавната организация е политическата част от обществото, която е длъжна да се подчинява на гражданската част. Границата между двата социални феномена се фиксира от правото. Държавата и гражданското общество са свързани чрез правото, но и са разделени чрез него. Политическото отделяне на общестото от държавата е един от сигурните белези за степента на демокрацията и за свободата на гражданите.

ГРАЖДАНСКО ОБЩЕСТВО И ПРАВОВА ДЪРЖАВА
В гражданското общество се крие източникът на обективната необходимост от правова държава. Гражданското общество заема мястото на най-всеобхватната и определяща страна на обществения живот. Извън него остават само политическите отношения, свързани с осъществяването на държавната власт. На всеобхватния характер на гражданското общество съответства правовата държава като всеобща негова политическа организация. Формирането на дееспособно гражданско общество и изграждането на адекватна на него държавна оргнаизация са два взаимнообвързани и взаимнообословени процеса. Държавата посредством правото утвърждава съответното обществено-икономическо устройство, с което установява параметрите на гражданското общество. С това задчата на държавната власт се изчерпва. Тя не трябва да нарушава установените чрез правото „граници на живот” на гражданското общество. Този проблем се свързва с необходимостта от лимитиране на държавната власт. Във връзка с това Джон Грей пише за т.нар. „минимална държава”.
Държавата трябва да бъде само политическа форма на гражданското общество. Гражданското общество и държавата са различни сфери на обществения живот. В известен смисъл те си противостоят. Държавата не трябва да управлява процесите, които протичат в гражданското общество. Освобождаването на гражданското общество от непосредственото управление от страна на държавния апарат дава възможност всички негови сфери да съществуват в пълен обем.
Юридическата форма на свободата и в съвременното общество остава основна форма на социалната свобода. Ето защо е особено важно свободата на гражданското общество да бъде установена и гарантирана в закон. Юридическото задължение в гражданското общество става подчинено на свободата и поради това то става по-ефективно. Тъй като общуването между личностите е същността на гражданското общество, то юридически установената и гарантирана свобода на личността има решаващо значение за неговото състояние. Юридическите гаранции на свободата на личността са средство за преодоляване на противопоставянето между личния и обществения интерес. Значението им се определя и от това, че реалната връзка между хората в обществото е не държавно-политическият, а гражданския живот.
Правно гарантираният реален плурализъм трябва да дава простор на единството и противоречията между общностите на гражданското общество и между тях и държавата. В каквато степен се проявява свободата на тези общности, в такава степен и държавната власт няма да бъде сила, която противостои на гражданското общество. Качествено нови отношения се формират и при наличието на икономическа свобода на личността и нейните общности. Това обуславя заинтересоваността от резултата на труда.
Равноправието е необходимо свойство на отношенията в гражданското общество, обусловено от автономността на личността в него. Администрирането от страна на държавния апарат спрямо отношнията в гражданското общество ограничава тяхното закономерно протичане с отрицателни последици.
Правовата държава е държава на установения и гарантиран в закон суверенитет на народа. Докато икономическата свобода на личността и нейните общности е материалната основа, върху която протича промяната в отношенията между гражданското общество и държавата, то суверенитетът на народа е политическата основа на тази промяна. Правните форми на свободата на гражданското общество трябва да бъдат установявани и гарантирани със закон в съответствие с върховната воля на суверенния народ. Суверенитетът на народа е свързващото звено между свободата на гражданското общество и правовата държава.
Гражданското общество изисква адекватен на неговата свобода висш представителен държавен орган от парламентарен тип. Такъв е законодателният орган. Той в най-голяма степен изразява връзката между гражданското общество и правовата държава.
От възможността на държавните органи сами да определят отношенията си с гражданското общество, чрез издаваните от тях подзаконови нормативни актове произтича необходимостта от съдебен контрол върху тези актове. Ето защо разширяването на свободата на гражданското общество изисква повишаване ролята на съда в тези отношения. Във връзка с това се повишава и значението на въпроса за юридическата отговорност на държавата за поведението й спрямо гражданите. Неизбежността на юридическата отговорност е важна гаранция за нормалното протичане на отношнията в гражданското общество. В резултат на предоставента чрез закона възможност на гражданското общество да се развива върху основата на собствените си закономерности, се създават благоприятни условия от обективен характер за постигане на оптимално ниска интензивност на правонарушенията, свързани с неговото функциониране.
Гражданското общество по своята същност е несъвместимо с административно-бюрократичната система на управление на отношенията, включващи се в неговата структура. Формирането му се съпътства с нейното разрушаване и в този смисъл гражданското общество е нейно отрицание. Крайната цел е въз основа на закона административният апарат да се подчини изцяло на потребностите на гражданското общество. Успоредно с разширяването на юридическата свобода трябва да се разширяват и правните гаранции, правещи невъзможно диктатът на административния апарат да бъде заменен с диктата на общностите на гражданското общество над личността. Колкото по-пълно и точно обективнонеобходимата свобода на гражданското общество получава адекватно установяване и гарантиране в правото, толкова по-заинтересовани ще бъдат самите граждани от спазването на законността. Променя се и характерът на държавната принуда. Тя се превръща в принуда спрямо тия, които с поведението си възпрепятстват реалното проявление на правната свобода на личностите и техните общности в отношенията, от които се изгражда гражданското общество. Адекватността на необходимата свобода с нейната юридическа форма и обусловеното от нея спазване на законността са двата фактора, които определят развитието на гражданското общество като правово гражданско общество. Съществена предпоставка за реалното проявление в гражданското общество на установената свобода на личността и нейните общности е изграждането на завършена система от правни гаранции в тази насока.
Гражданското общество по своята същност обективно изисква правова държава като своя всеобща политическа организация. Правовата държава от своя страна създава условия, без които са невъзможни съществуването и развитието на гражданското общество. В това се състои обяснението на същността на отношението между гражданското общество и правовата държава.

ПРАВОТО НА СЪПРОТИВА. ГРАЖДАНСКО НЕПОДЧИНЕНИЕ
Най-ефективното правно средство за гарантиране автономността на гражданското общество спрямо държавната власт е правото на съпротива, което се проявява най-вече в своята разновидност на право на гражданско непочинение. Това право е едно от естествените права на личността. То е провъзгласено за естествено и неотменимо още във Френската декларация за правата на човека и гражданите от 1789 г. Правото на гражданско неподчинение присъства в характеристиката на съвременната правова държава и е алтернатива на гражданското подчинение. По своята същност гражданското неподчинение е осъществяване на политичекса свобода.
Правната регламентация на естественото право на гражданско неподчинение има изключително социално значение, като гаранция за еволюционните преходи на обществото. Правото на гражданско неподчинение е правно средство за преодоляване по мирен път на възникнали антагонистични противоречия между държавата и гражданското общество в периоди на качествени промени. Към използването на правото на гражданско неподчинение се преминава след изчерпването на вътрешноправните възможности за защита на правата и свободите. Следователно колкото по-ефективни са останалите правни средства за защита на естествените права, толкова по рядко ще се налага използването на правото на гражданско неподчинение. В някои особени случаи би трябвало да се даде възможност на гражданина сам да избере последователността в използването на средствата, които правото му предоствя.
За да бъде легитимно упражняването на правото на гражданско неподчинение, то трябва да бъде адекватно на величината на нелигитимност на действията на държавните органи. Това е и гаранцията срещу злоупотреба с правото на гражданско неподчинение. Съдът е органът, пред който се защитава правото на гражданско неподчинение. Ето защо той трябва да разполага с правни критеии, за да извърши своята преценка. Това отново налага правното регламентиране на правото на гражданско неподчинение.

Етикети: реферат за гражданското общество