Реферати

ПЪТЯТ НА ДЕТЕТО ДО ПИСАНОТО СЛОВО

Да четеш Жан-Пол Сартр на 19 години / днес / си е цял подвиг. Така каза майка ми, като видя книгата на шкафчето до мен. Погледнах я малко недоумяващо а тя се усмихна и каза, че книгата е писана отдавна, през 1963 година. Самата тя е била още дете на 3 години.
Четохме я заедно. За мое утешение, и на майка ми и беше също толкова трудно, колкото и на мен. А тя е чела много, много книги! Тука се усмихнах аз. И то не без малко злорадство – просто я хванах, че не може да ми размаха дидактично пръст и да каже малко театрално: “ .. Господи, колко малко четете вие младите!… “ Но тя поне знаеше, че Жан-Пол Сартр е френски философ, и че името му се пише без “ъ”.
Както и да е. А книгата се оказа без пряка реч. Как се чете нещо, в което няма диалог? После видях колко много истории има в нея. Някои не ми бяха интересни-
разказваха за далечни времена. А аз търсех историята за думите.
Някога големият български писател Йордан Йовков е казал за думите следното:
“… те са страшно нещо.. / с менливите си форми и линии, с обилието на багри и звукове / стига да можеш да боравиш с тия техни богатства!…”. Никога не бях се замисляла за това, макар че всъщност, всекидневно всеки от нас се опитва да въздейства боравейки / кога несъзнателно, кога съвсем съзнателно / с думите.
Малкото дете бърбори по детски. То борави с думите, без обаче, да го осъзнава. И както е казал Сартр: “ …запомнят моите думи, повтарят ми ги, по техен образец изнамирам други…” Казано малко библейски-“ В началото беше словото!”Само че, малкото дете още не го знае. В гълбините на неговото сърце се ражда самото добро, радостта, възхищението от света и какво ли още не! Как да се изразят тези чувства? Думите, разбира се. Могъществото им Сартр нарича “ ангелска десница “. Простряна над детската главица, тя сочи един чуден път и всеки, който има щастието да го види и поеме по него, остава с думите за цял живот!
Пътят на детето до писаното слово започва неусетно с майчините думи. Приспивните песни са може би началото. След това…- след това идват приказките.
Тези приказки, които четат на всяко дете. Коя малка принцеса не е заспивала мечтаейки да има кристална пантофка като на Пепеляшка ? Кой не е чакал да види, как котаракът ще нахлузи вълшебните си чизми и ще тръгне да спасява господаря си? Всяко дете знае думите им, пък и не само техните а и на десетки още любими герои.
Аз, например, заспивах с ламята и царската дъщеря. Въображението на дядо ми я смяташе едновременно за забавна, героична и поучителна приказка и по тази причина ми я разказваше всяка вечер. Но, както казва малкия Жан-Пол, когато мама разказва е едно, когато четеш друго!
Детето още не може да чете, но разбира, че книгата говори. И то настоява: “… Прочети ми пак!…”. Мама прочита. А какво ли е ако сам можеш да прочетеш? Сигурно е много интересно. Неусетно поемаш по пътя, който думите са начертали по страниците на този вълшебен свят.
Тук поспорих малко с майка ми, защото тя имаше свое мнение по въпроса, защо и как Жан-Пол Сартр е приел книгата за свой път.Самотата, каза тя, едно преждевременно неудоволетворение от живота, или просто закодирана някъде в хромозомите и рано проявила се гениалност.
Не знам защо, но ми замириса малко нещо на Фройд. Не че познавам и разбирам неговите теории – просто чувам майка ми често да го споменава опитвайки се да обясни някои човешки постъпки и “ странности “, при цялата условност на думата странности, употребена когато трябва да опишеш някой по-различен от другите.
И понеже ми е трудно да разбера как точно Сартр е избрал книгата за свой път, оставям настрана майка ми и Фройд защото взе да става много философско!
Всъщност не е чак толкоз философско. От висотата на своята гениалност, Сартр може би е видял някъде днешното дете, или нас, които го четем и ни го е казал съвсем просто: “… Книгите бяха за мене птици и гнезда, домашни животни и обор, и поле. Библиотеката – това беше светът отразен в огледало….”
Животът на човека е кратък, светът е голям. Не можеш да видиш целия свят, но можеш да откриеш голяма част от него в огледалото на книгите. В този смисъл, любопитството на малкото дете е също някъде в началото на пътя към книгата.
Възрастните често нямат време да отговарят на безкрайно повтарящото се детско “защо?”. И тогава на помощ идват книгите. В тях има отговор на всичко. Защо изгрява слънцето? Защо рибите живеят в морето? Какво значи “ обичам “? И така нататък, и така нататък. Сам не усещаш как искаш по-скоро да прелистиш страниците за да разбереш какво става по-нататък. Децата четат за да научат нещо ново. А то не е само в информацията като натрупване на определен обем знание, но и в разнообразието на естетически впечатления. Новото преживяване носено от книгата е водещ мотив, без разбира се детето да го осъзнава на този етап. Колкото по-силни и нови са впечатленията, толкова съпреживяването е по-интензивно.Възбудата предизвиква активно участие в действието. Героите на книгата оживяват и стават за дълго време образци на мислене, действие и поведение.
И тука внезапно се сепвам. Виждам как някой се подсмихва: Защо са ти книги, когато с едно щракване на мишката можеш да откриеш отговор на хиляди “ защо? “
Вярно е, че Сартр е живял във времена не толкова технологични. Лесно му е да се прехласва по чудните неща разкрити от думите. Може би ако тогава имаше компютри,10-годишният хлапак не би се чувствал “… неудушевен предмет и цвете в саксия…” Може би играчките нямаше да му се струват “..поучителни и скучни до смърт..”.
Трудно е да го разберем от позицията на нашето компютъризирано и роботизирано време. Днес малко хора четат, но всъщност не разбират, че именно книгата може да бъде “ душа и спасение “ за тях. Чрез книгата слепите ни за “другата” красота очи, могат да прогледнат. Остава ни само да посегнем към нея!

Радина Людмилова Алексиева
І курс – Специална педагогика – задочно обучение

Етикети: есе за книгата, есе за словото, жан-пол сартр, реферат за жан-пол сартр