Реферати

Време на глагола – Комуникативният акт (езиковото общуване) между говорещия и слушащия се извършва в определен момент. В граматиката този момент се нарича момент на говоренето. Всички действия, за които става дума в конкретното езиково общуване, се съотнасят към момента на говоренето. Това е основният момент, според който действията се определят като предходни (извършени преди момента на говорене), едновременни (съвпадащи по време с момента на гоорене) и следходни (които ще бъдат извършени след момента на говорене).
Освен момента на говорене съществуват и други моменти – минали и бъдещи, според които може да се ориентира (разположи) действието във времето. В граматиката те са наречени допълнителни ориентационни моменти. И според тях действията могат да бъдат предходни, едновременни или следходни.
Ако глаголното време може да се ориентира (разположи) само спрямо.момента на говоренето, казваме, че то е време с проста ориентация или е абсолютно глаголно време.
Ако глаголното време е свързано с два (а понякога и с три) ориентационни момента, Казваме, че то е време със словна ориентация или е относително глаголно време.
По отношение на адресирането на действията към момента на говоренето и към другите ориентационни моменти, в българския език съществуват девет глаголни времена:
сегашно време, минало свършено време, бъдеще време, минало неопределено време минало несвършено време, минало предварително време, бъдеще предварително време, бъдеще в миналото, бъдеще предварително в минвло:
пиша
писах
ще пиша
писал съм
пишех
бях писал
ще съм писал
щях да пиша
щях да съм писал
Изменението на глагола по лице, число, време и т. н. наричаме спрежение.

Денталните звуци при човешкия говор са съгласни, които се образуват с участието зъбите.Биват устенно-зъбни (лабиодентални): в; ф
междузъбни (интердентални): ш; р в гръцки, албански и ш в испански; в английски ш; р; р в испански
зъбни (дентални): t; d в испански, сръбски, хърватски
венечно-зъбни (алвеодентални): т, д; с, с’; з, з’; дз, дз’; л

Полисинтетичен език е силносинтетичен език – такъв, при който характеристиките на синтетичния език изпълняват основна функция. Синтетичен език предполага образуване на думи чрез граматически и смислово обосновано сливане на няколко морфеми. Към тази категория съотнасяме индо-европейските езици, като гръцки, латински, немски, италиански, руски, полски и чешки. Пример за проява на синтетични характеристики можем да открием по следния начин:

В немския език думата “Aufsichtsratsmitgliederversammlung“, която на български би следвало да преведем като “Среща/съвещание на членовете на надзорния съвет“, е образувана от шест морфеми: “на-поглед-съвет-с-членове-събрание“ и е достатъчна, за да изрази смисловото значение, което на български се предава с няколко думи, които представляват разнородни части на речта.

В италианския език по подобен начин се срещат елементи на синтетичния език, като “comunicandovele“ – “щом ги (ж.р.) свържем с вас“.

За полисинтетичните езици е характерно сливане на много морфеми в една дума, което води до нейното смислово и граматическо съответствие с цяло едно изречение в аналитичен език (български, английски). Пример за полисинтетичен език е чукчи, в който думата “Təmeyŋəlevtpəγtərkən“ е съставена от осем разнородни морфеми и съответства смислово на цяло изречение в езици като български – “Имам непоносимо главоболие.“, английски – “I have a fierce headache.“, френски – “J’ai de terribles maux a la tete“ и други.

Вътрешна флексия е начин на граматическо изразяване, който се осъществява чрез изменение на звукове в корена на думата.Широко застъпена е в семито-хамитските езици, в някои индоевропейски езици, среща се и в български език, но рядко:
тека – изтичам ; бера – избор – избирам
В немския език, например, се използват определени редувания на фонеми под общото название умлаут, преглас или вокална инфлексия, за различаване на формите на единствено и множествено число при някои съществителни имена. Умлаутът засяга корена на съществителното име и се изразява в замяна на задна гласна с предна под влияние на съседен афикс:
Mutter – Mütter
Gast – Gäste
Vater – Väter

Генитив или родителен падеж е падежна форма, която която в зависимост от езика може да се прилага към различни части на речта, като глагол, съществително, прилагателно и числително име, наречие в сравнителна степен, предлози и изразява принадлежност, значение на обекта, количество, материал, произход и др. В аналитичните езици тези значения се изразяват чрез предлози. Например, в български най-често се използва предлогът “на”, а в английски – “of”. Родителен падеж съществува в редица езици, например латински, санскрит, арабски, гръцки, немски, холандски, повечето славянски езици и др.

Някои от специфичните значения на родителния падеж:

• произход („човек от Рим”)
• състав („пита кашкавал”)
• част от цяло („килограм говеждо”)
• отношение („съпругът на Яна”)
• субектност („моето заминаване”)
• обектност („убийството на ерцхерцога”)
• описание („човек на честта”, „ден на равносметка”)
• неотменимо притежание („моята височина”, „неговото съществувание”, „нейните дълги пръсти”)

Антропоними са човешките имена (от гр. anthropos “човек” и onoma “име”).Обичайните човешки имена не са членувани – Иван, Даниела, Анастас, Стоян и др., докато прякорите обикновено са членувани – Камата, Скалата, Батето, Дългия и др. Членуване може да има при формите за множествено число – двамата Стояновци, трите Марии, Радките и др. При галените женски имена в българския език членуването е обичайно както за единствено, така и за множествено число – Весито, Янчето, Лилитата и др. Езиците, които подобно на български са изгубили падежите при нарицателните съществителни, някои антропоними пазят форми за звателен падеж: Стояне, Ано, Димитре, Стефке и др.

Аломорфи се наричат варианти, променливи на морфемата (от гр. allo- “друг”). Езиковите единици са абстрактни същности, инварианти (от фр. invariant “непроменлив”). Това са обобщения, не подлежащи на по-нататъшно обобщаване. Тези абстрактни единици на езика имат свои разновидности, определяни като варианти (от лат. varians “видоизменящ се”). Вариантите на езиковите единици са ясно разпознаваеми и без колебание се схващат като разновидности на съответна по-обща същност. Например алофоните [а] и [à] (неударено и ударено /а/) в съвременния български език се разпознават като разновидности на по-абстрактна единица – фонемата /а/, както и аломорфите -книг- и -книж- една и съща коренова морфема.

Синхрония. Противопоставянето между езика като абстрактна система от знаци, валидна за цялото общество, и речта като конкретна устна или писмена употреба на езика от отделния индивид е въведено от Сосюр под названието дихотомия (от гр. dichotomia “двудялба”). Друга важна двудялба е противостоенето между езиковата синхрония (от гр. synchronia “едновременност”) и диахрония (от гр. dia “през” и chronos “време”). Под езикова синхрония се има предвид едновременното съществуване на всички единици на езиковата система в даден период от историята на езика (например в края на ХVІІІ в. или в началото на ХІХ в.). Диахронията се съотнася с историческото изменение и развитие на езиковите единици.

Дублети. Когато два произносителни варианта са признати за еднакво правилни от книжовната правоговорна норма, се говори за фонетични дублети. Например мляко и млекò са книжовни фонетични дублети, за разлика от млèко, което остава диалектен фонетичен вариант, но не се допуска в книжовния изговор. Книжовни дублети в български са още мàсло и маслò, място и местò, обяд и òбед, реторика и риторика, архетип и архитип и др. Фонетични варианти могат да се получат по различни начини, например:
за сметка на мястото на ударението, тип мàсло ~ маслò, кàза ~ казà, структỳра ~ стрỳктура, ỳчен ~ учèн, наỳка ~ нàука, летùща ~ летищà, лилàв ~ лùлав и др.;
чрез подмяна на фонеми с други фонеми, например дело ~ дяло, избягнат ~ избегнат, кафяви ~ кафеви, бели ~ бяли, хляб ~ хлеб, бях ~ бех и др.

Причастията са нелични глаголни форми, които имат признаци на глагол на прилагателно име.
Видове причатия:

Сегашно причастие – за обозначаване на признак и действие, което се извършва в момента на говорене – мислещ, желаещ.
Минало причастие – за обозначаване на признак и действие, извършен преди момента на говорене – мислел, говорел.
Деятелни причастия – означават действие, при което глаголното лице е вършител – писал, ходил.
Страдателни причастия – лицето или предметът получават/изтърпяват върху себе си действието – написан, овладян.
Минало свършено и минало несвършено деятелно причастие
Миналите деятелни причастия означават признак, действие, извършено преди момента на говорене.

Миналите свършени и миналите несвършени деятелни причастия се различават по време.И двете причастия са минали по отношение на сегашния момент на говорене, но едното е причастие, което се образува от глагол в минало свършено време, а другото е причастие, образуващо се от минало несвършено време.

Образуване:
Минало свършено деятелно причастие се образува от глаголните форми на минало свършено време, като от първо лице единствено число се премахне окончанието и се прибави наставка л , а след нея окончанията за род и число.
Минало несвършено деятелно причастие се образува от глаголните форми на миналото несвършено време, като от първо лице единствено число се премахне окончанието и се прибави наставка л, а след нея окончанията за род и число.

Метафора – пренасящо назоваване от същност към същност, което се изтегля над своето основно значение. Но метафората е не просто заместване на едно значение с друго, а осмислена двойственост, осъзнато прехвърляне на качества и атрибути. Например в изразът “от дъното на душата си” се придава физично качество на нематериален обект и по този начин се използва метафора. Също така много названия на животни развиват преносни значения за означаване на вид човешка външност, тип поведение или тип характер на основата на прилика със съответното животно – например кокошка, змия, усойница, крава, крокодил, слон, магаре, охлюв, плужек и мн. др. По същия принцип названия на части от човешкото тяло или облекло развиват преносни значения и се свързват с обекти от други класове: глава – за плод на растение, например лук, чесън и др., но също и за обособена част от текст, за най-високопоставена фигура в семейство, род, държава, компания и др., нос – за издатина от суша в морето (речниците днес сочат две отделни думи нос със съответните значения), крак – за опора на маса или друга мебел, коса – за подобни на човешката коса израстъци на растения, например на царевица, ръкав – за отделно русло на река, копче – за бутон на апарат и др. При прилагателни, означаващи различна степен на тежест, измерима в грамове или килограми, се развиват метафорични преносни значения за степен на трудност или поносимост, срв. лек багаж, лек изпит / живот, леко поведение / лека жена, тежък товар, тежък изпит / живот. Аналогия се открива също между малък размер на височина, ниско звучене, малък размер на цена, малка стойност като постижение в някакъв аспект, оценка, по-малка от средната и др.

Антоними — Думи с различен звуков състав и напълно противоположни по смисъл. Употребяват се основно с цел обясняване на дадена дума с такава, която има противоположно значение. Дълъг е обратното на къс, топъл е обратното на студен и прочее.

Етикети: доклад по езикознание, лекции по езикознание, лекции по лингвистика, реферат по езикознание