Реферати

Живот и творчество на академик Димитър Ангелов и на професор Петър Ангелов

Изготвил: Димитър Пашев, ІІІ-ти курс БЕИ,
Фак. №056406
Проверил: д-р Ст.Георгиева

Академик Димитър Ангелов(1917-1996) посвещава 40 години от своя живот на преподавателската дейност в Софийския унижерситет. Пред своите студенти и пред своите двамата двама синове Петър и Георги той твърди разочаровано, че нашите съвременни политици „не познават историята” и допускат тежки грешки. В лекциите византологът съветвал младите: „В политиката не трябва да тъпче на едно място с промените,трябват радикални промени”.
Звучи шаблонно, но е истина. Един от най-големите български историци, автор на търсените в целия научен и културен свят капитални книги като: „Богомилството в България. Произход, същност, разпространение“, „Византия. Възход и залез на една империя“, „Образуване на българската народност“ и много други, академик Димитър Ангелов е изключително скромен човек и е вярвал, че най-силното оръжие на земята е добротата. Невероятно ерудиран в науката, която е творил, той не е бил сух кабинетен историк. Обичал е да играе табла, шах и белот, да бъде футболен запалянко, да се събира във весели компании с приятели, между които са били известните и талантливи лекари – хирургът д-р Любомир Димитров и гинекологът проф. Димитър Радонов, да посещава концерти, да пише поезия и епиграми и да ги чете пред своя пръв рецензент – съпругата му Дочка. Ученият не дава висока оценка на политическите събития в България след 10-и ноември, 1989 г. Тях той ги характеризира с пословицата: „Пременил се Илия, погледнал се – пак в тия!“ Историкът написва в мемоарите си, че завистта и зложелателството са две страшни черти в нашата народност. Според него нещастието на страната ни идва от факта, че се управлява от неграмотни хора, за които властта е източник за натрупване на много пари. За глупостта на властимащите той обичал да разказва пред близки и приятели много случки. Една от тях е свързана с честването на 800 години от въстанието на Асеневци и тържествата във Велико Търново, на които присъстват Пенчо Кубадински и Петър Танчев. В компанията на академика Кубадински заявява поучително, че не бива да се издига паметник на Ивайло. „Това не е никакъв герой – изтъкнал Пенчо, това е човек, който е убил българския цар Константин Тих, бунтовник и рушител!“ „Не е така, Пенчо – възразил му П. Танчев, „земеделецът“ – той е бил водач на селските маси, вдигнал е въстанието срещу болярите“. В словесната схватка се намесил академик Ангелов, който подхвърлил, че между другото Ивайло е бил борец и срещу татарите. „А, верно е, така е – съгласил се Кубадински – Виж, в такъв случай можем да го признаем“… Не само чувството за хумор, но и трезвата политическа преценка за обществения и културния живот у нас са били постоянни спътници на учения. „За да изградиш кариера и да станеш известен човек трябва да си от род, богат на традиции. Родът е началната, стартова площадка, вратата, от която започва всичко“ – казвал академикът. А в неговия род има много строители на нова България Дядо му Ангел бил голям търновски търговец и спомоществовател при издаването на патриотични и полезни книги. Възрожденецът знаел няколко балкански и европейски езика, дарявал пари за строежи на църкви и училища. Той дал на децата си добро образование в чужбина. Най-големият му син Симеон, баща на Димитър Ангелов, се ражда също в Търново /1881 г./, но следва право в Йена, Берлин и Тюбинген, където защитава докторска дисертация. По-късно специализира философия на правото в Хале и Берлин и гражданско право в Париж и Рим /1908-1910/. Предлагат му работа в чужбина, но той се връща в България и става един от първите ни професори по гражданско и римско право. Проф. Симеон Ангелов умира през 1925 г., когато синът му Димитър е едва 7-годишен. Неговата съпруга Мария Дончева, която е завършила Робърт колидж в Цариград, поема грижата за децата си: Ганка, Ангел, Данаил и Димитър. Осиротялото семейство на проф. Симеон Ангелов живее задружно с цялата му фамилия. В нея са известните учени Георги и Васил Златарски. Георги е първият български професор по геология, основател на Природонаучния музей в София, а Васил е известният професор по история. От фамилията е и възрожденският книжовник и просветител Тодор Шишков, а също така и Владимир Караманов – кмет на Кукуш. Днес проф. Петър Ангелов и Георги Ангелов – синовете на академика, също твърдят, че техните най-верни приятели са от рода на баща им Професорът по изкуствознание Чавдар Попов е син на леля им Ганка, а Александър Ангелов, който беше доскоро председател на СБЖ, а сега е шеф на „София-прес“, е техен пръв братовчед, син на чичо им Ангел. „Ние с брат ми живеем от малки с книгите, с историята и това естествено ни насочи към хуманитарните науки. Когато майка ни ни питаше какво искате да закусвате, й отговаряхме: „Кисело мляко с пишеща машина“, споделя професорът по средновековна история Петър Ангелов. Фамилията ни е известна, но това е нож с две остриета, тъй като задължава. Мен винаги са ме сравнявали с баща ми, а това е повече от отговорно.“ Днес синът на Петър – Владимир, е талантлив аспирант по средновековна българска история, а неговият племенник Димитър Първи е завършил с отличие в Харвард, преподава средновековна история и византология в Мичиганския университет. Другият син на проф. Ангелов – Димитър Втори, е невероятен работохолик. Той следва финанси и банково дело в Бохум – Германия. Малката му племенница Неда, любимка на баба си Дочка, е ученичка в Американския колеж в София. Братът на Петър, Георги, е завършил физика и се е насочил към новите хоризонти в хуманитарните науки. Той е защитил дисертация на тема „Как се управлява науката“. „Наукознанието е развито в богатите страни, но то ни кара да не говорим и вършим глупости с учен тон“ – споделя Георги Ангелов.
Професор Петър Ангелов е роден на 28 декември 1951 година в град София. Завършва специалност история с втора специалност класическа филология в Софийския университет „Св.Климент Охридски” през 1973г. От 1978г. е доктор по история, „Българо-сръбските политически отношения през XІV век”. На следващата година става асистент по средновековна българска история в Историческия факултет на софийския университет. През 1987г. става доцент по средновековна българска история. Ръководител е на катедра история от 1994г до 2003г. През 1998г става доктор на историческите науки, „България и българите през погледа на византийците”.От 1999г. е професор по средновековна българска история в Историческия факултет на Софийския университет. Член е на редколегията на сп. „Векове“ (1986 – 1990 г.) и на сп. „Български векове“ (от 1998 г.).
Специализации в чужбина: 1977 г. Рим; 1981 г. Лондон; 1983-1984 г. Вашингтон; 1991 г. Мюнхен; 1996 г. Берлин.
Изнасял е лекции и доклади в: Кишинев, Москва, Щутгарт, Делхи, Хелзинки, Братислава, Париж.
Координатор за България и автор в Енциклопедия по история на Югоизточна Европа през Средновековието (Берлин – Лайпциг).

По-важни публикации:

1. Към въпроса за Стратегикона на Псевдомаврикий като исторически извор. – В: Студентски проучвания, Т. 1, 1973, 91-107.
2. Сведения на Псевдосфранцес за българската история. – Векове, 3, 1979, 17-22.
3. Грамотите на Стефан Душан за манастира „Св. Никола Мрачки“ и българо-сръбските отношения. – ИПр., 1, 1979, 109-116.
4. Болгаро-сербские политические отношения в годы правления царя Феодора Святослава и короля Стефана Милутина. – Etudes Balkaniques 4, 1979, 108-117.
5. Българо-сръбските отношения при царуването на Иван Александър (1331-1371) и Стефан Душан (1331-1355). – ГСУ-ИФ, 72, 1978, С., 1982, 95-118.
6. Названията „България“ и „българи“ в титулатурата на сръбските крале от ХІV в. – Векове, 2, 1979, 48-54.
7. Демографският облик на град Охрид (ХІІІ-ХІV в.). – Векове, 5, 1981, 16-22.
8. Житието на Стефан Дечански от Григорий Цамблак в сръбските родослови и летописи. – В: Търновска книжавна школа, 3, 1980, 347-351.
9. София в старобългарската книжнина. – В: Средновековният български град, С., 1980, 365-371.
10. Образуването на българската държава в съвременната българска медиевистика. – ВИСб., 1, 1980, 3, 71-84.
11. Болгарская история в сербских родословных текстах и летописях (ІХ-ХІV вв.). – Palaeobulgarica 2, 1981, 19-34.
12. A propos des relations politiques bulgaro-serbes sous le regne de Ivan Asen II (1218-1241). – Etudes balkaniques 4, 1981, 124-132.
13. Военните договори на Първата българска държава. – ВИСб., 1, 1981, 54-68.
14. Военните договори на Втората българска държава. – ВИСб., 6, 1985, 87-105.
15. България и балканските военни съюзи срещу турския нашественик. – ВИСб., 4, 1982, 126-139.
16. La diplomatie medievale bulgare. – BHR, 4, 1982, 67-83.
17. България и Сърбия в борбата срещу османските нашественици. – В: България и Балканите 681-1981, С., 1983, 164-172.
18. Югозападните български земи в политиката на цар Иван Александър. – Векове, 4, 1983, 32-42.
19. Principles of Bulgarian medieval diplomacy. – Palaeobulgarica 3, 1985, 11-26.
20. Роль дипломации в создание и укреплении болгарского государства. – В: Этносоциальная и политическая структура раннефеодальных славянских государств и народностей, М., 1987, 174-180.
21. Дипломацията на славяни и прабългари (VІ-VІІ в.). – Векове, 3, 1986, 25-32.
22. Наемничеството в средновековна България. – ВИСб., 6, 1987, 3-18.
23. Българските средновековни пратеничества. – Векове, 2, 1987, 5-17.
24. Ролята на християнството в развитието на средновековната българска дипломация. – ГСУ, Научен център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“, 1, 1987, 73-88.
25. Историческият аргумент в средновековната българска дипломация. – Palaeobulgarica, XII, 2, 1988, 45-53.
26. Българската средновековна дипломация. С., 1988, 196 с. (монография).
27. Идеята за етническата близост между българи и сърби в навечерието на османското завоевание. – ГСУ, Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“, Т. , 19-26.
28. Военна сила и дипломация в средновековна България. – ВИСб., 5, 1990, 3-13.
29. Фактори за появата на кризисни явления в средновековна България. – В: Кризата в Историята. С., 1991, 28-37.
30. Българите през погледа на византийците. – История, 1, 1993, 19-35.
31. Българите в Македония през средните векове. – Мак. преглед, 1, 1994, 27-50.
32. The Bulgarians through the eyes of the Byzantines. – BHR, 4, 1994, 18-33.
33. Владетелите на езическа България през погледа на византийците. – Известия на Националния център по военна история, Т. 56, 1994, 3-26.
34. Ролята на средновековния български владетел в дипломацията. – В: Личността в историческото развитие. Алтернативата в историята. С., 1995, 9-16.
35. България между Рим и Константинопол. – В: Личността в историята. Алтернативата в историята. С., 1995, 99-104.
36. Княз Борис І през погледа на византийците. – Минало, 1, 1995, 23-32.
37. Отношенията между балканските държави отразени в грамотите на манастира Зограф от ХІV в. – В: Светогорската обител Зограф, 1, С., 1995, 33-41.
38. Цар Самуил и неговите наследници през погледа на византийците. – Мак. преглед, 2, 1996, 141-155.
39. Образа на врага в разказа на зографските мъченици. – В: Светогорската обител Зограф, 2, 1996, 191-197.
40. Как е изглеждал средновековният българин в очите на византийците. – В: История на българите: потребност от нов подход, преоценки, ІІ част, С., 1998, 75-111.
41. България и българите в представите на византийците. С., 1999, 285 с. (монография).
42.Византийците през погледа на средновековния българин. – В: Сб. Балканското културно наследство и Визания. С., 2001.
43.Интелектът на българите видян от византийците. – В: Сб. Образование и история /под печат/.
44.История на българите. Т. 1. (Дял І: държава, икономика, институции, образи на българите, дипломация, политическа история – 200 стр. са на П. Ангелов). Изд. Труд, С., 2003.
45. Подаръците в българската средновековна дипломация (на немски ез.). – В: BHR /под печат/.
46. Представите за богомилите в антиеретическата книжнина. – В: Сб. В чест на проф. Георги Бакалов /под печат/.
47. Българският град в представите на кръстоносците от І, ІІ и ІІІ-ти кръстоносни походи. – В: Сб. Българският средновековен град, Карлово /под печат/.