Реферати

Киркегор е емблематичен мислител. Най-напред като основоположник на нов тип философстване, предопределено от ново разбиране на смисъла и задачата на философията. След това, със своеобразната форма, която придава на своите произведения, принадлежащи в еднаква степен както на изящната литература, така и на философията. И не на последно място с тясната обвързаност между събития от личната биография и съдържанието на философските тези. Сърцевината на неговата философия ни разкрива грандиозния и безусловно героичен опит, който той е направил, за да разреши насъщните въпроси на своя всекидневен, обикновен живот. Духовната енергия, която е вложил, е била така мощна, че го е преобразила. Превърнала го е в изключителен живот. Метаморфозата е наистина удивителна. От един протичащ не съвсем в обичайните коловози живот, той е станал живот – образец, задаващ нови коловози, в които би трябвало да протича човешкият живот изобщо. Така от изключението се е родило правилото. Това предопределя и задачата на този текст. Тя е – да се проследят фазите на метаморфозата и да се осмислят. Макар самият Киркегор да се ужасява най-много от това, че след смъртта му „приват-доценти“ ще систематизират и излагат неговите философски идеи, родени не в удивлението пред света, а от дълбините на отчаянието от него3.
Няма съмнение, че наистина става въпрос за радикално преосмисляне на философията. Като се започне от самото начало, от онова, което заставя човека да се замисли за света и своето място в него. Какво кара Киркегор да твърди, че философията се ражда не от удивлението, а от отчаянието от света? Този въпрос не може да бъде подминат. Дали това е обективно изминатият от самата философия път или жизненият път на самия Киркегор? Може би в случая „виновният“ е свеобразното тяхно пресичане?
Отговорът на тези въпроси предполага едно напомняне. Ако за всяка философия в известна степен е вярно твърдението, че в нея се отразява личността на философа, то по отношение на Киркегор това твърдение придобива абсолютна стойност. Всеизвестна е биографичната предопределеност на неговите основни философски тези. Може да се спори за начина, по който тя трябва да бъде интерпретирана. Дали и доколко е легитимен един психоаналитичен подход към произведенията на Киркегор или трябва да се доверим на някаква негова отслабена версия и личните проблеми да се мислят само като условия, като случайни4 събития, провокиращи откриването на християнството и предопределените от това обстоятелство философски теми?5 Струва ми се, че ако не универсален ключ, то поне сигурен знак за посоката, в която трябва да се върви ни дават Дневниците на Киркегор. В тях той самият, без да подлага на съмнение обвързаността на своите философски тези със събитията от живота си, се опитва да осмисли нейната степен и значимост. Ще си позволя да се спра на няколко възлови, според мен, записи от Дневниците.
През 1840 г. по повод основанията на философската система на Декарт Киркегор разсъждава върху възможността да се изгради философия, напълно освободена от предпоставки, и сравнява ситуацията на философа по отношение на езика с тази на индивида. Както индивидът, независимо от това колко свободно се развива, никога не може да достигне абсолютна независимост, тъй като истинската независимост се състои в усвояването на даденото, хе. в ставането на абсолютно зависим чрез свобода6, така и философът не може да се освободи напълно от дадения му език, а трябва да го усвои като по този начин постигне свобода по отношение на него.7 Всъщност, онова, към което тук датският философ привлича вниманието е обстоятелството, че всяка философска теза израства от определен контекст. Струва ми се, че можем да си позволим едно подобно екстраполиране на горното негово твърдение, като вземем предвид, че става дума не за нещо случайно или изолирано, а се опитаме да го видим като момент на преосмислянето на философията, което Киркегор предприема.
Много важен е следният запис от 1849 г. „Да се разбере цялостта на моята работа като автор, майевтичната цел и др., означава също да се разбере моята лична екзистенция като автор, какво съм направил като автор в моя личен живот, за да го подкрепя, да го осветля, да скрия, да го насоча и т.н.: нещо много по-всеобхватно от, и точно толкова интересно, колкото самото авторство. И в един по-идеален смисъл всичко това ни връща обратно към „отделния индевид“, който не съм аз самият в емпиричен смисъл, а авторът.
Че Сократ е принадлежал на своето учение, че неговото учение е свършвало в него самия, че той самият е бил своето учение, че в своето действително обкръжение той артистично е бил това, което е учел – ние сме свикнали да повтаряме това механично, но паради това едва ли може да се каже, че хората са го схващали. Дори систематизаторите говорят по този начин. Но сега всичко би трябвало да бъде обективно. И ако някой използва своята собствена личност майевтично, то това се мисли според маниера на [Ханс Кристиян] Андерсен. Всичко това бе необходимо, за да хвърля светлина върху развитието. Обективността се мисли като стояща по-високо от субективността. Тъкмо обратното; това е да се каже, че една обективност се оформя в съответстващата субективност, която е целта. Системата е нещо нехуманно, към което никоя личност не може да се отнесе нито като автор, нито като екзекутор.“8 Тази извадка разкрива изключително важни за интерпретацията на Киркегоровата философия положения. Ще се опитам да ги формулирам така, както те последователно се появяват в текста. Най-напред, става дума за една изключително тясна преплетеност между творчество и личен живот. Те изграждат монолитна цялост, която може да бъде разбрана само когато се има предвид, че целта на сътвореното е да осветли, но същевременно и да скрие този живот и заедно с това да го насочи в определена посока. Без съмнение всичко това ще ни върне отново при „отделния индивид“, макар и преобразен по чудесен начин – емпиричната фактичност се е превърнала в идеална действителност, емпиричният човек в образец за човек. Трябва специално да се подчертае, че за Киркегор първото е по-съществено, то е, заради което се предприема сътворяването.
Какво иска да осветли, какво да скрие и в каква посока да насочи чрез творчеството си своя живот Киркегор? Няма съмнение, че онова, което се нуждае от осветляване и същевременно от скриване са сложните отношения с биологичния и с духовните бащи и с Регине Олсен, както и истинската причина за тяхната напрегната сложност. Няма съмнение, че Бог е този, към когото Киркегор иска да насочи своя живот, защото твърдо е убеден, че недостигът на вяра е причината за всичко, което му се случва в емпиричния живот.
Има и още нещо, което не трябва да остане извън вни­манието ни. Киркегор мисли собствения си живот по аналогия с произведенията на изкуството. Той съзнателно провокира определени оценки на отделни събития в него.9 Затова и във втората част на записа съвсем естествено се появява фигурата на Сократ – един от духовните бащи, с когото Киркегор не се решава да скъса до края на дните си.10 Атинският философ чрез майевтиката и иронията постига това, че за следващите поколения остава като образец за неразличимо единство на живот и учение. Киркегор слага акцент не върху значимото от гледна точка на история на философията – обективността на истината, а върху творческата същност на субективността по отношение на обективността. Това радикално преобръщане на отношението обективност – субективност е един от моментите в преосмисленето на предмета на философията, предприето от Киркегор. То ни отвежда и към сложните взаимоотношения с Хегел – системотвореца. Последното изречение ни показва и защо Хегел, неговата система и изобщо обективистичният тип философстване трябва да бъде преодоляно – то няма никакво отношение към индивидуалния човек, нито като автор, нито като екзекутор – твърди Киркегор. Като се предвари логичното развитие на изложението, може да се експлицира единственото възможно отношение на човека към Системата – отношението на жертва.
Може би по-точната формулировка е, че той манипулира участниците в тези събития да ги оценяват по искания от него начин. За това ще стане дума по-късно.
„‘ Според Шестов Киркегор съхранява Сократ в неизвестна дори за самия него гънка на душата си и се връща при него винаги, когато е ужасен от открилото му се след разрива с разума нищо. Виж Л Шестов, Киркегор и екзистенциалната философия, С, 1993, с.23и
“ Опитът на Киркегор за преосмисляне на задачите и смисъла на философията и философстването е отказ да се приеме тъкмо това отношение между човека и Системата. За това също ще стане дума по-късно.
Нека сега се върнем отново към проясняването и скриването. Трудно е да се каже на кое от двете Киркегор посвещава повече усилия. А едва ли е и необходимо, тъй като целта и на двете е една и съща – да заостри вниманието на онзи, който има сетива, към най-значимото в собствения духовен живот. Не е без основания твърдението, че датският философ разработва „система“ на скриването, като използва всички достъпни му средства – от псевдонима до многосмисловостта на езика. В Повторението той на няколко места подхваща темата за езика. След като най-напред слага на човешкия език безпощадната оценка „жалко изобретение“, заради това, че „казва едно, а има предвид друго“, той по-нататък твърди, че именно това трябва да се използва. Като разсъждава върху качествата на добрия читател и малката вероятност в днешно време хората да положат усилия, за да станат такива, Киркегор заключава: „Тази достойна за съжаление ситуация оказва, разбира се, своето влияние върху един писател, който според мен постъпва заедно с Климент Александрийски най-правилно, като пише така, че еретиците да не могат да го разберат.“ А това ще рече, истината, за която не може и не трябва да се мълчи, да бъде казана, но като предварително се вземат всички мерки, тя да бъде съхранена. Да бъде затворен достъпът до нея на непосветените, на еретиците. Да им бъде отнета възможността да я унищожат. Няма съмнение, че Киркегор постъпва именно по този начин – той достига истинско съвършенство в използването на езика като средство за премълчаване. Като същевременно постоянно „пуска камъчета“, за да бъде достъпен за търсения веднъж вече изминатият от него самия път.
Едно от тези „камъчета“ са псевдонимите на Киркегор. Първото, което като че ли би трябвало да се каже е тъкмо противоположното – псевдонимите като че ли трябва да скрият истинския автор, неговата личност. И това е безусловно така. Както става ясно от един запис от 1846 г. в Дневниците дотогава главна цел на философа е била да помогне на псевдонимите да станат автори и да заживеят самостоятелен живот, а той да избегне това да бъде автор. Когато обаче се постърси буквалното значение на имената, използвани за псевдоними, вземе се впредвид тяхното внимателно подбиране и всичко това се съотнесе със съдържанието на творбите в крайна сметка се разкрива многофункционалността, която той отрежда на псевдонима. Псевдонимите са колкото и различни типове подигравка, за да бъде убеден непосветения в злото, което представят, толкова и забележителни стимули за размисъл за онзи, които има сетива за това. Всеки един от тях представя определен тип – съблазнител, естет и т.н. и неговата позиция е строго подчинена на отредената му „роля“. Всеки един представя определен тип човешко съществуване, което може както да бъде отхвърлено, така и избрано. Затова може да се каже, че те имат и екзистенциална натовареност.15
Киркегор придава различна форма на своите произведения. Прозранията си представя като дневници, писма, речи, психологически експерименти и т.н., като целта е да се постигне търсеното внушение. Поради същата причина той се дистанцира и от абстрактната граматическа пунктуация. По неговите собствени думи тя не е достатъчно добра, за да изрази нюансите на чувствата и да изпълни реторични задачи.
Банално е да се каже, но е несъмнена истина, че най-добра илюстрация на всичко казано дотук са самите произведения на Киркегор. Повторението е masterpieceе тъкмо по отношение на сложната плетеница на скриване и осветляване. Поводът за неговото създаване е изключително значим. Сирурно затова и при написването му философът използва целия арсенал от достъпни му средства, както на формата, така и на съдържанието, за да гарантира различни нива на разбиране – от разказ за тривиална любовна история до докосване /или може би прекрачване на/ до границата на отсамното.
В Повторението Киркегор разработва централните за своята философия теми – естетическия, етическия и религиозния стадий на съществуване, мястото на повторението и абсурда в човеишкия живот и изобщо в изграждането на идентичността. Затова ще си позволя един по-детайлен анализ на това произведение.
Повторението принадлежи към групата на така наречените псевдонимни произведения на Киркегор. Най-напред е редно да отбележим неговата специфична литературна форма. То е изградено от въведение и послеслов към писмата на избягал от своята любима младеж, които техният получател публикува. По този начин датският философ се опитва да постигне и внуши максимална дистанцираност от собствената си личност. Той се скрива, така де се каже, зад две плътни завеси. Първата е псевдонимът, а втората – анонимността на автора на писмата.
В своето писмо от 13 януари останалият анонимен за нас кореспондент на Константин Констанциус поставя централния за писмата проблем. Той пише: „И така тук в края на краищата имаме едно повторение. Кога настъпва то? Да, не е добре да се казва това на който и да е човешки език.“ И веднага бърза, въпреки ясното съзнание, че за това не трябва да се говори, че за това трябва да се мълчи, да даде колкото е възможно по-точен отговор на зададения въпрос. И той гласи: „Когато всяка мислима човешка сигурност и вероятност го смятат за невъзможно.“ Нека засега не се занимаваме със същността и предназначението на онова знание, за което не е добре да се говори и да се опитаме да осветлим един друг проблем – всъщност, със своя отговор издал ли е нещо от онова, за което трябва да се мълчи, авторът на писмата. По друг начин формулиран проблемът на тези размишления би звучал така – как да съобщим тайната, за която ни е невъзможно да не говорим и въпреки това тя да си остане една тайна? Или мълчанието на философското говорене.
Повторението може да бъде сравнено с картинна галерия. Нейното своеобразие се състои в това, че експонира автопортрети и портрети на едни и същи мъже – издателя и автора на писмата – които разкриват поразителна прилика.
Най-напред да видим кой и какъв е получателят на писмата. Това е един човек, който – по собственото му признание – е „забравил света и светът е забравил“ него, който живее сред монотонния и скучен ред, установен в неговото домакинство и който е успял да приспи „способността си за наблюдение“ и чрез непоклатимост е постигнал „известна еднообразност“. Тоест, това е един човек, който макар и да е уверен, че „никакво повторение не съществува“, чрез монотонното еднообразие на живота, който води, си е изградил илюзията за повторение. Най-съществените характеристики на неговото битие са непоклатимост, монотонно еднообразие, подреденост, тоест постоянство. Той е това, което е. Намерил е себе си и своя модус на съществуване и нищо в този свят не може да го извади от това му състояние. Намекът за най-същностното у него се носи от името му – Константин, което ще рече постоянен, неизменен.
Константин Констанциус знае и може да мълчи. И това е, което очаква и изисква от него авторът на писмата. „Изисква мълчание от мен, ненарушимо мълчание „в името на всичко свято“ и все пак побеснява при мисълта, че имам властта да мълча. Че аз съм негов довереник, не бива да знае никой, никоя жива душа, поради това сам той не иска да го знае и аз също не бива да го знам.“22 – обяснява издателят. Силата на това изискване едва ли се нуждае от коментар. За онова, което е разказано в писмата не просто трябва да се пази мълчание. Трябва не просто да се крие тайната, а да се живее така, като че ли тайна изобщо не съществува.
Младият приятел на Константин иска не само мълчание. Той има нужда от надеждна гаранция за мълчанието. Когато общувах с него лично, не ми убягваше обстоятелството, че преди да заговори, той много предпазливо пласираше забележка, че съм бил „чудак“. Е добре, един наблюдател трябва да е подготвен за подобно нещо. Той трябва да умее да предложи на изповядащия се малка гаранция. Изповядващото се момиче изисква винаги положителна гаранция, а мьжът – отрицателна, причина за това е женската всеотдайност и смиреност, както и мъжката гордост и своенравност. Каква утеха е само, че този, при когото търсиш съвет и обяснение, е побъркан!“ – пише К. Констанциус. Стопроцентната отрицателна гаранция, която изисква мъжът за своята тайна, е лудостта. От просто чудака някои неща трябва да се скрият. „Смахнатият, това е нещо друго“, на него всичко може да бъде казано. Поради няколко причини. Първата, която експлицитно присъствува в текста, е, че неговата позиция не е облечена във власт. Лудият няма правото да съди. Той не може да бъде въплъщение не само на морален, но и на какъвто и да било тип авторитет, от чиято висота да подлага на
преценка онзи, който му е открил душата си. Според мен обаче не тази е най-съществената от причините. Много по-важно е, че лудият сам обитава свой собствен, странен и несподелен от останалите свят Той е изключението, което плаши. Затова и само пред него може да бъде открита собствената изключителност, която плаши. Изповедта пред лудия е опит за преодоляване, за снемане на изключението. Срещналите се, открилите се едно пред друго изключения, изграждат общност. Общност, чрез която се утвърждава и легитимира изключението. Така то отвоюва за себе си битийно пространство, което му открива необятни перспективи. Сред тях и тази да преценява и съди.
Лудият знае нещо, което „нормалните“ хора се страхуват дори да и помислят. Той знае, че човек може да живее сам. Лудият е въплъщение на самотата. Дори когато се опитва да сподели с останалите странния свят, в който преминава животът му, той остава сам. Нормалният човек, уверен в своето превъзходство, отхвърля света на лудия. Той никога няма доброволно да направи решителното усилие да прекрачи границата, която разделя двата свята. Защото общият свят е свят на сигурност, на подреденост, която се крепи от количественото превъзходство. А светът на лудия е свят на хаотичното, на единичното и вече поради самото това несигурното. За онзи, който поради една или друга причина е бил принуден да вдигне крак, за да прекрачи съдбовната граница, лудият е гаранция, че човек може да живее в самота, в единичното.
Нормалните хора не се отнасят сериозно към думите на лудия. Те могат да бъдат забавни, могат да плашат. Но не със своя смисъл. Защото те винаги изглеждат безсмислени. Плашат с битийния статус на изказващия ги. Нормалните хора се ужасяват от мисълта, че могат да споделят съдбата на лудия. На едно място Киркегор казва, че хората се страхуват от онова, което им разказват лудостта и смъртта. Дали само от тях или и от още нещо? Към този въпрос ще се върнем отново. Засега е важно да се подчертае, че лудостта, макар и гаранция отрицателна, е изключително надеждна. Надеждна е за съхраняването на тайната, и за възможността да живееш в и чрез тайната.
Константин Констанциус е постоянен, неизменен, притежава властта да мълчи. Но дори да се опита да заговори, няма кой да го чуе. Светът отдавна го е забравил. Защото той е лудият, който пръв е дръзнал да го отхвърли. Не знаем дали по собствена воля. Той притежава обаче и едно друго, изкючително ценно качество – подобно на Климент Александрийски умее да „пише така, че еретиците да не могат да го разберат“. Тоест, умее да разкаже тайната така, че тя да остане скрита за онези, които не я знаят и да бъде видяна само от посветените в нея. И според мен, тази способност има изключителна стойност. Тя налага положителна санкция върху отрицателната гаранция за тайната. Тя прави от лудостта на Константин Констанциус особена лудост. Лудост, която преднамерено открива пред света своята тайна, като взема обаче предварително всички необходими за нейното съхраняване предпазни мерки. Това е лудост, която е предпочетена пред света на нормалните, както става ясно от въведението и послеслова към писмата.
Портретът на К. Констанциус, който се опитах да представя, е изграден изцяло от онова, което той самият казва за себе си. Издателят на писмата се мисли като човек, който е разбрал, че повторението, което е нещо невероятно, настъпва едва тогава, когато от гледната точка на „здравия разум“ се приема със сигурност за невъзможно. Той живее извън света и противопоставен на света, в монотонното еднообразие на установения от самия него ред. Този ред е постоянен. Няма сила, която може да го наруши или промени. Константин Констанциус има властта да мълчи, дори когато казва нещо. Защото той е побъркан, луд. Макар и неговата лудост да е особена.

Етикети: доклад по философия, курсова по философия, реферат по философия