Реферати

Темата за правата на човека е актуален въпрос, който надживя епохи, форми на държавни управления и политически режими. Няма общество, което да е намерило решение, а още по-малко – практическо приложение, което да удовлетвори пълноценно гражданите. Реализацията на принципа за господство на правото изисква преодоляване на стереотипи и идеологически наслоения, които препятстват бързите изменения на относително неразвитата културна традиция в сферата на човешките права. Създавайки скелета на проблема за правата на човека, съвременните държави насочват вниманието си към тяхната реализация чрез система от граници. Те представляват съвкупност от принципи, институти и норми, които осигуряват действието на правно-регламентираните права на личността.
Най-общо терминът “права”се използва, за да се разкрие един тип институционализирано предписание, в което интересите на гражданите са гарантирани чрез форми на законна защита. По-конкретно е представено определението на съвременните френски автори Жан Рош и Андре Пуй за правата на човека, като съвкупност от права, които съдържат едновременно свободата на човека, неговото достойнство и развитието на личността му.
Във всяко едно общество правата на човека са подчинени на определени норми. Тези норми се определят от няколко основни фактора. Две са групите, които обхващат тези фактори. Първата група са вътрешни фактори, които определят нормите по закрилата на човешката личност. Вътрешните фактори се определят от нивото на икономическо и политическо развитие, нивото на гражданска култура и от някои характерни особености на народопсихологията. Втората група са външните фактори. Те определят до голяма степен мястото и значението на определена държава в цялостната геополитическа социална структура, в регионалните структури или мястото на определено общество в световната политическа палитра.
Въпросът за правата на личността отдавна е излязъл от кръга на идеите и на националните въжделения. Той стана глобален проблем на съвременната човешка цивилизация. Втората световна война беше сблъсък не само на оръжия, политически и военни стратегии. Тя беше преди всичко интернационален отпор срещу фашизма и национализма като най-зловещи проявления на тоталитаризма и посегателствата върху правата на личността, както и върху държавния суверенитет. Затова края на войната беше началото на един резонен и перманентен натиск на международната либерална общественост за възприемане и включване в социалната практика на държавите единни критерии за съдържанието на правата. Тон на тази тенденция даде уставът на ООН като универсален международен договор, чието изпълнение има приоритет пред други международни договори. В преамбюла и в следващите текстове Уставът посочва, че в целите, задачите и дейността на организацията стои съблюдаването на правата и основните свободи на човека без разлика пол, език, вероизповедание, раса. Уставът възлага на икономическия и социален съвет на ООН “да прави препоръки с цел да насърчи зачитането и спазването на правата на човека и основните свободи за всички” (чл. 62, т. 2). На съвета се предоставя правото да създава комисии в икономическата и социална област за насърчаване развитието на правата на човека (чл. 68). Това право се реализира със създаване на комисия за правата на човека. Нейно дело е подготовката на международната харта за правата на човека. Първият документ на Хартата е приет от Общото събрание на ООН с резолюция от 10.12.1948 година – Всеобща декларация за правата на човека. Той е политически документ с дълбоко отражение върху държавите и за развитие на националното им законодателство и на международните публични отношения. Той постави основата и стимулира създаването на множество международни договори за правата на човека.
Преамбюлът на Всеобщата декларация за правата на човека изхожда от няколко фактически, идеологически, социални и политически основания. Фактическите основания касаят деянията на фашизма, които “потресоха човечеството”, които са последица от пренебрегването на правата на човека и неуважението към тях. Идеологическите основания изразяват идеите на либерализма – свободата на словото и убежденията, равноправието на жените и мъжете, свободата от страх, достойнството и стойността на човешката личност, равните и неотменими права на хората и техните основни свободи. Заедно с това, още в тази декларация се поставят актуални и перспективни социални задачи на държавите – да създадат свят, в който хората ще бъдат свободни от лишения и ще създадат “по-добро жизнено равнище при по-голяма свобода”. Политическите основания се съдържат в международен план – необходимостта от развитие на приятелски отношения между народите на основата на общо разбиране на човешките права и свободи, а също във вътрешно-държавен план – необходимостта от законна закрила на правата, която да предотврати прибягването “към бунт срещу тиранията и подтисничеството като последен изход”. Въпросът е отражение на идеите на френската революция, включваща правото на народите на съпротива срещу деспотизма на властта.
Чл. 1 на Декларацията е изготвен в духа на човешките идеали – хората “са надарени с разум и съвест и следва да се отнасят помежду си в дух на братство”. Но извън него, нормите на Декларацията са конкретни, а някои от тях са скрепени и с гаранции за тяхното действие. Съобразно съдържанието им, нормите на Декларацията имат следната систематика:
- основни принципи за реализация на правата и свободите, относими към всеки човек, без никакви различия, основани на определени в нея белези. Тези белези са свързани с характеристиката на личността като биологическо и социално същество. Но те са обвързани и със статута или територията, към които човек принадлежи. Въпросът е – дали посочените признаци са ограничителни за ползуване на правата, така както стои той при равноправието на гражданите ? Тълкуването на текста от чл. 2 на Декларацията, който засяга този въпрос, дава основание да се твърди, че посочените белези са всеобхватни. Извън тях не съществуват други, които биха могли да изключат някого от правото да се ползува от провъзгласените права и свободи. Такава е и заложената идея – да се универсализират нормите, издигнати като общочовешки ценности и като мярка за поведение.
- правото на всеки да получи правна система при действия, нарушаващи основните му права, признати от Конституцията и законите на държавите. Този текст е отражение на една от най-съществените правни връзки между личността и държавата е и е израз на защитната й функция. Декларацията не само отразява този въпрос, но и насочва държавите към активно осъществяване на посочената функция, без което действието на правния ред би било немислимо.
- претенцията на ООН към държавите да тълкуват Декларацията така, че да не дава основание за дейности или действия, насочени към унищожаване на провъзгласените в нея права и свободи. Касае се за една тълкувателна дейност на нормите на Декларацията, която най-близко се приближава до идеята на нейните създатели.
Съдържанието на Декларацията може да се раздели на лични, социални и политически права. Към първия кръг се включват – забрана на робството и крепостничеството и други форми на физическо въздействие върху човека (изтезания, нечовешко и унизително третиране или наказание). Второ, признава се право субективността на личността, т.е. признатото от правните системи право тя да бъде носителка на правни права и задължения и с тях да се включва в правните отношения. Трето, провъзгласява се равноправието, еднаквата закрила на хората от закона. Четвъртото, издигат се определени наказателно-процесуални принципи, като израз на разбиранията на модерните правни системи: право на публичен процес от независим и безпристрастен съд, правото на обвиняемия да се счита за невинен до доказване на вината му, осигуряване действието на наказателно-правните по време и наказания в рамките на предвиденото в закона по време извършване на престъпленията. Пето, включват се права свързани с интимния свят на личността , с автономността на нейните мисли и чувства – мисъл, съвест, религия, убеждения, брак, семейство, жилище, кореспонденция. Шесто, отразено е правото на свободно придвижване вътре и вън от страната, избор на местожителство в пределите на всяка държава, както и правото на убежище в други страни, когато лицето е преследвано (освен за деяния които противоречат на принципите и целите на ООН). Седмо, право на гражданство.
Политическите права, свързани с участието на гражданите във формите на осъществяване на властта и в политическия живот на страната, са изразени в правото на мирни събрания, свободно сдружаване, провеждане на периодични и действителни избори чрез широко избирателно право, пряко участие в управлението, право на достъп, при равни условия, до обществени и държавни служби на страната.
Социалните права включват широк кръг отношения. Те включват правото на социална сигурност и се проявяват в сферата на трудовите отношения, в правото на жизнено равнище, право на образование, право на културен живот.
Декларацията приема неизбежността на задълженията на личността в обществото. Без да ги конкретизира, тя поставя определени рамки на правата – тяхната реализация се простира до правата на другите, без те да бъдат пресечени и засегнати. Налице е и втора граница – изискванията на морала, обществения ред и общото благоденствие, чието зачитане е условие за свободата и благополучието на всеки член на обществото.
Човешките права, демокрацията и върховенството на закона са основни ценности за Европейския съюз. Заложени в учредителните договори те са подсилени с Хартата на основните права. Спазването на човешките права е предпоставка за присъединяване към ЕС и за установяване на тесни търговски и други отношения с ЕС.
Фокусът на ЕС в тази област е върху гражданските, политическите, икономическите, социалните и културните права. ЕС се стреми да закриля правата на жените и децата и правата на малцинствата и изселниците. Друг основен приоритет е войната срещу тероризма.
ЕС има дълга традиция за приемане на хора от други страни – тези, които идват, за да работят или са напуснали домовете си заради война или преследване. Съюзът вече е изработил правила за защита правата на 5-те милиона мигриращи работници, които пребивават легално на неговата територия, включително правата на техните семейства да се присъединят към тях.
Вече са направени стъпки са установяване на обща система за предоставяне на убежище. Европейският фонд за бежанците предоставя помощ за настаняването, интегрирането и доброволното репатриране на бежанци. Усилията да се спре трафикът на хора, и особено на жени и деца са политически приоритет на ЕС.
ЕС въведе защитата на човешките права в отношенията си с трети страни и региони. От 1992 г. всички търговски споразумения с трети страни, както и споразуменията за сътрудничество съдържат клауза за това, че спазването на човешките права е съществен елемент в двустранните отношения. В момента има 120 споразумения от този тип.
Подобни изисквания има и в програмите на ЕС за подпомагане на страните кандидатки за членство от Източна Европа и Балканите, Русия и бившите съветски републики и страните от Средиземноморието.
Като член на ООН България деюре е приела през 1948 год. “Всеобща декларация за правата на човека”, но по време на тоталитарното управление властта не е спазвала някой принципи. Това е пораждало основателни критики от страна на западните държави с развити демокрации, доколкото в страната ни не е било развито гражданското общество и не са съществували неправителствени организации, които да защитават правата на човека.
По време и след демократичните промени през 1990 год. и в България възникват множество неправителствени организации, между които и Български хелзинкски комитет (БХК), основан на 14 юли 1992 г. – организация за защита правата на човека. От 1993 г. комитетът е член на Международната хелзинкска федерация по правата на човека, която представлява 41 хелзинкски комитети и независими правозащитни групи в Европа, бившия Съветски съюз и Северна Америка.
Целите на БХК са да насърчава уважение и защита за правата на човека, да лобира за законодателни промени за привеждане на българското законодателство в съответствие с международните стандарти, да поощрява обществен дебат по правозащитни проблеми и да популяризира правозащитната идея сред широката общественост.
Работата на БХК се основава на систематично наблюдение на правозащитната ситуация в България. В своята дейност, комитетът обръща специално внимание на правата на етническите и религиозните малцинства, правата на детето, положението в местата за задържане, защита от изтезания и малтретиране, правата на бежанците и мигрантите, свободата на изразяване, достъпа до информация, проблеми на системата за наказателно правосъдие. БХК предлага правна помощ на жертви на нарушени човешки правата под формата на консултации или чрез поемане на дела пред вътрешните или международните съдилища. Комитетът също така работи в областта на образованието по права на човека, организира конференции, семинари, обществени акции и други форми на гражданска дейност, свързани с популяризиране на правозащитната идея сред обществеността.
Основните направления в дейността на Българския хелзинкски комитет са: мониторинг на правозащитната ситуация в България в няколко приоритетни области; безплатна правна помощ на жертви на правозащитни нарушения; повишаване обществената чувствителност към правозащитна проблематика; обучение по международни правозащитни стандарти и механизми за защита.
Все пак, в крайна сметка, гаранция за спазването на правата се явява създадената обществена система, регламентирана и осигурена от действието на правните и социални норми. Този сложен обществен организъм се проявява чрез взаимозависимостта и взаимния контрол на отделните елементи. Недостатъците в едните нарушават действието на другите, влияят неблагоприятно върху цялата система, която неизбежно взема изправителни мерки. Затова вярата и надеждата е в системата позволяваща да приеме и изпълни своята задача – осигуряването на човешките права.

Етикети: реферат по география, Реферат по история, реферат по право