Реферати

Следвоенната криза и нейните  български измерения. Промените в политическата система на страната

Изготвил: Димитър Пашев,
ІV курс БЕИ Фак. №056406
Проверил: Доц.Любомир Златев

След поредната национална катастрофа, която България претърпява в Първата световна война, от нея са откъснати територии, признати за изконно български дори и от Берлинския договор. Южна Добруджа е върната на Румъния; т.нар. Западни покрайнини с Царибридско, Босилеградско и Струмишко са дадени  на новосъздадената Югославска държава; Беломорска Тракия е превърната в съвместно управление на Антантата. Загиват над 65 хиляди българи. Страната е принудена да изплати 2,25 млрд. златни франка репарации на победителите, което се явява 1/2 от нейното националното богатство. Забранено й е да има собствена армия, с изключение на 20 хиляди души за отбрана на границите и вътрешния ред. Стопанството на страната е в пълна разруха. Дълговете от войната надхвърлят 7 млрд лева. Промишлеността е напълно замряла поради липсата на суровини и енергия; селскостопанското производство е сведено до минимум поради липсата на работна ръка, инвентар и финансови средства. Спекулата и инфлацията разкъсват почти изцяло икономическата структура на страната.
В тези условия в българското общество започват остри идейно-политически борби. Унижението от претърпяната национална катастрофа, както и фактът, че населението живее на ръба на социалния и жизнен минимум, предопределят развитието на нови общественополитически сили.
Традиционните политически партии, управляващи страната след Освобождението, по време на войните поотделно или в коалиция вземат дейно участие във въвличането на България в двете национални катастрофи. Трите либерални партии се отъждествяват с катастрофата след Първата световна война и никога повече не се превръщат в реални политически сили. Същото е положението и на Народната и Прогресивнолибералната партия, които довеждат до първата национална катастрофа през 1913 година. Демократи и радикалдемократи също губят много от своя авторитет, след като не успяват да изведат страната от войната през лятото на 1918 година.
В тази ситуация на преден план излизат партиите, които не са обвързани с националните катастрофи – БЗНС, БРСДП (т.с.). Благодарение на своята антивоенна политика те рязко повишават своя авторитет, още повече, че основните идеи, които проповядват, имат силна социална насоченост, а това намира благоприятна почва сред разореното българско общество.
Новата общественополитическа ситуация извежда на преден план и нови идеи за развитие на страната. След Октомврийската революция в Русия тесните социалисти все повече приемат принципите на болшевишката “диктатура на пролетариата”.
Закономерно в тези условия като първа политическа сила се очертава БЗНС. Съюзът увеличава своята популярност и политическо влияние постепенно. Още до началото на Първата световна война земеделците са втората по големина парламентарна група, а след като заемат категорична антивоенна позиция, получават голяма популярност след националната катастрофа. Освен това БЗНС практически притежава неизчерпаема социална база – 80% от населението на България е селско.
От подписването на Солунското примирие (29 октомври 1918 г.) до сключването на Ньойския договор в страната се наблюдават силни обществени вълнения. Провеждат се многобройни митинги и стачки. Страната е окупирана от съглашенски войски, което още повече усложнява обстановката.
На 17 октомври 1918 година министър-председателят Александър Малинов съставя ново правителство. Това е първият от поредицата коалиционни кабинети, които управляват България до началото на 1920 година. В правителството влизат представители на пет партии – Демократическата, Радикалната, Народната, БЗНС и БРСДП (об.). Но на 28 ноември 1918 година Александър Малинов подава оставка в знак на протест срещу въвеждането на румънски окупационни войски в Южна Добруджа със съгласието на силите-победителки, което противоречи на договореностите, сключени при подписването на примирието в Солун.
Министър-председател става Теодор Теодоров, представител на Народната партия, който успява да привлече в правителството и представител на Прогресивно-Либералната партия, с цел да увеличи, доколкото е възможно в изострената обстановка, обществената подкрепа за кабинета. През май 1919 година, обаче, кабинетът е напуснат от представителите на Демократическата партия.
През август 1919 година се провеждат избори за 18-то обикновено народно събрание. Земеделците имат най-голямата парламентарна група – 85 мандата, но те са недостатъчни за формиране на самостоятелно правителство. Александър Стамболийски е подкрепен от представители на Народната партия и ПЛП, с които се оформя едно много крехко мнозинство в Народното събрание. Именно това правителство е принудено да подпише унизителния за България Ньойски мирен договор (27 ноември 1919 г.).
От България са отнети Южна Добруджа, която се предава на Румъния; т.нар. Западни покрайнини – Струмишко, Царибридско и Босилеградско, се дават на новосъздадената Югославска държава; част от Смолянски окръг се дава директно на Гърция. Беломорска Тракия, която е оставена на България с Букурещкия договор, сега се дава на Антантата за съвместно управление. България се задължава да изплати на победителите 2,25 млрд. златни франка репарации за 37 години при 5% лихва. Това е въпрос за националното богатство на страната и несъмнено я обрича на икономическа и политическа стагнация. На България се забранява да има собствена армия, с изключение на 20 хиляди за отбрана на границите и защита на вътрешния ред.
След подписването на мирния договор обстановката в страната продължава да се изостря. На правителството му предстои да се сблъска с най-голямата стачка в новата българска история – транспортната, която се организира от двете социалистически партии. Стачката продължава от 29 декември 1919 г. до 19 февруари 1920 г. и в първите дни се организира като национална политическа стачка. Срещу участниците в стачката се хвърля създадената от земеделците “оранжева гвардия”. Александър Стамболийски използва стачката , за да проведе нови парламентарни избори, така че да успее да състави хомогенно правителство, което да се опита да реализира програмата на БЗНС.
На 28 март 1920 година се провеждат изборите за XIX народно събрание, в което земеделците получават 39% от гласовете и 110 мандата от общо 229. Само 3 мандата не достигат на БЗНС, за да състави самостоятелно правителство. Тогава земеделците касират като незаконно избрани депутати от Комунистическата и Демократическата партии и си осигуряват необходимото за хомогенен кабинет парламентарно мнозинство.
На 21 май 1920 година се съставя самостоятелно земеделско правителство начело с Александър Стамболийски. Неговата цел е да реформира българското общество, съобразно със земеделската идеология. Две са основните политически теории на земеделските идеолози – народовластническата и съсловната.
Народовластието се определя като управление на мнозинството от населението, без, обаче, да се зачитат правата на малцинството. Това намира израз в съсловната теория, която постановява, че човешкото общество се дели на толкова съсловия, “колкото начина на препитание има”. Съсловията се делят на “производителни” (работници и селяни) и “непроизводителни” (интелигенция, администрация), като на “непроизводителните съсловия е отредено да отмрат”.
Възгледите на земеделците са републикански, но за конкретния случай с България те приемат, че премахването на монархията трябва да се отложи по тактически причини. Изхожда се от факта, че на цар Борис III победителките от Първата световна война гледат като на единствения стабилизиращ фактор във вътрешнополитическия живот на страната.
Според земеделците българската конституция се нуждае от сериозна преработка, като в нея намерят място принципно нови положения:
-    пълно самоуправление и въвеждането на референдумите в общините и окръзите;
-    избираемост на по-голямата част от висшите административни лица;
-    парламентарен контрол върху армията и разходите за въоръжение;
-    право на избираемост и на жените.
В основата на земеделските икономически теории се сблъскват две коренно изключващи се концепции – тази за неприкосновеността на частната собственост и концепцията за въвеждане на етатизма (т.е. за приоритет на държавните интереси над частните и за държавен контрол над икономиката). БЗНС разглежда дребната частна земеделска собственост като основен двигател на прогреса и предприема редица действия, за да я запази и постави в привилегировано положение. Етатизмът, от своя страна, е особено популярен след Първата световна война в цяла Европа и земеделците не остават встрани от тази тенденция. Държавното регулиране на икономиката има за цел да я стабилизира с централизирани мерки, но при българските условия земеделците приемат етатизма само, за да запазят и укрепят дребната собственост от натиска на едрия търговски и индустриален капитал. Стамболийски е убеден привърженик на кооперацията, която според него трябва да укрепи дребната собственост.
С оглед на тези възгледи земеделското правителство предприема множество реформи в икономическата сфера. През януари 1920 година в Народното събрание се гласува Закон за конфискуване на незаконно придобитите имоти по време на войната. По този начин се нанася удар на част от противниците на БЗНС, концентрирани главно в либералните партии, които се облагодетелстват най-много по време на войната. Следва въвеждане на пропорционален данък върху дохода (от 2 до 35%). Въвежда се данък върху капитала на акционерните дружества и индустриалните предприятия. Тази данъчна политика има като пряк резултат масовото укриване на данъци и изнасянето на капитали извън страната.
За да запази дребната селска собственост от ударите на едрия търговски капитал, Александър Стамболийски създава Консорциум за търговия със зърнени храни. Това на практика представлява първият държавен монопол. Подобни намерения министър-председателят има и за другото голямо външнотърговско перо на страната – тютюна, но под натиска на Междусъюзническата контролна комисия се отказва.
За да отстрани едрия капитал от търговията със земеделски продукти, правителството на БЗНС се опира на кооперативното движение. Със закон Българската земеделска банка е задължена да стане кредитор на изникващите кооперации. В средата на 1923 година в България вече има 1015 кооперации, в които се включват над 135 хиляди души.
Една от най-значимите реформи на БЗНС е аграрната. Тя е особено необходима, като се има предвид, че в България има не само множество безимотни селяни, но и около половин милион бежанци, които са без средства за прехрана. На 25 април 1921 година Народното събрание гласува подготвения от правителството Закон за трудовата поземлена собственост, според който едно домаконство има право да притежава до 300 дка земя, и то ако ги обработва. Тези, които не обработват пряко своята земя, могат да притежават до 40 дка. Земята над предвидените граници, заедно със земята, която принадлежи на банки, манастирските земи, държавните земи и мери образуват специален държавен поземлен фонд, който е предвиден за оземляване на безимотните селяни. На практика този закон има за цел да изтласка едрото земеделие и да го замени с дребно, лишено от капитали и неефективно земеделие. До края на управлението на земеделците са оземлени едва 18 000 от предвидените 80000 селяни.
Друга законодателна мярка, която настройва българското общество срещу земеделците, е Законът за трудовата повинност. Той е приет през 1920 година и предвижда всички мъже и жени да полагат за определено време (от 6 месеца до 1 година) безплатен, общественополезен труд – работа по изграждане на държавната инфраструктура, пресушаване на блата и т.н. Този закон е атакуван и от лявата, и от дясната опозиция най-вече затова, че се явява един вид държавна ангария и то в размери, многократно превишаващи дори тези в Османската империя.
Реформената дейност на БЗНС се простира и върху образованието. През 1921 година е приет Закон за народната просвета, който увеличава задължителния срок за обучение на децата (на 8 години) и осигурява откриване на значителен брой нови училища. В същото време земеделците променят основната тежест на образователната система. От преобладаващо общообразователно българското училище става все повече професионално. Реформите в сферата на висшето образование, обаче, посягат на автономията на Софийския университет, което предизвиква шумен конфликт между правителството и Университета.
Една от най-тежките задачи, която се очертава пред земеделския кабинет, е да изведе България от ситуацията, в която тя изпада след подписването на Ньойския мирен договор – изолирана, разпокъсана и натоварена с непосилни задължения. Практически разоръжена и поставена под международен контрол, българската държавност е заплашена и от съседните държави-победителки, получили немалко български територии. Страната няма възможност дори да защити своя суверенитет от евентуална агресия. Това налага възприемането на нови дипломатически методи, които да успеят да отхвърлят ограниченията на мирния договор.
Като основен принцип земеделското правителство извежда българския неутралитет, като подчертава, че България иска само мирна ревизия на договорите в рамките на предвиденото в устава на Обществото на народите.
За да излезе от тежката дипломатическа изолация, правителството се стреми към подобряване на отношенията със съседите. Александър Стамболийски разчита главно на подобряване на отношенията с новосъздадената Югославска държава (Кралство на сърби, хървати и словенци – КСХС). По този начин той успява да освободи българските военнопленници, попаднали в КСХС след пробива при Добро поле. Югославия, обаче, заема специално място в земеделската политика и заради проблема със Западна Тракия. След войната тя е поставена под съвместното управление на страните от Антантата, което дава надежда на България, че ще може да получи тази територия. За тази цел е необходима подкрепата на Белград. За първи път в следосвобожденската история Македония престава да е център на българската външна политика, чиято тежест се измества на юг. Но през май 1920 година на конференцията в Сан Ремо Великите сили предават цялото Беломорие на Гърция и надеждите на България за частични териториални придобивки остават нереализирани.
За да подобри отношенията с Великите сили, Александър Стамболийски през есента на 1920 година предприема 100-дневна обиколка из европейските столици, като се стреми да покаже на европейските дипломатически канцеларии справедливостта на българските интереси и новия облик на българската дипломация. Отношението на западноевропейската дипломация към България, обаче, остава непроменено. Това се дължи не само на факта, че техни съюзници са съседите ни – победителки във войната, но и на икономическата политика на земеделския кабинет, отличаваща се с репресивни мерки спрямо чуждите капитали. За повечето Велики сили земеделското правителство е представител на т.нар. “оранжев болшевизъм” и представлява сериозна заплаха за съществуващия социално-икономически ред не само в България, но и в съседните балкански страни.
Участието на България в международните конференции за следвоенното възстановяване в Генуа и Лозана през 1922 година също не довежда до резултати по поставения от българската делегация въпрос за излаз на Бяло море.
Александър Стамболийски води много внимателна политика спрямо Съветска Русия. Заради изолацията на болшевишкия режим до установяване на дипломатически отношения не се стига, но правителството подпомага акцията за събиране на храни за бедстващите в Поволжието. Отношенията се утежняват от пристигането в България на голям брой белогвардейски емигранти, които се замесват в опит за преврат срещу кабинета.
В продължение на три години правителството прави всичко възможно, за да отложи изпълнението на репарационните задължения по мирния договор. Най-големият му успех е подписването на 21 март 1923 година на спогодба с Англия, Франция и Италия за разпределянето на репарационните плащания. Българските задължения се разделят на две части: Част “А” от 550 млн франка започва да се изплаща от 1 април 1923 година за срок от 60 години и Част “Б” – останалата част от сумата, която се изплаща след 1 април 1953 година. Отлагането на репарационните плащания е свързано най-вече с надеждата, че установената система от мирни договори няма да просъществува дълго.
В опита за подобряване на отношенията с Белград, обаче, правителството прави сериозни отстъпки, накърняващи националните интереси на страната. Подписаната на 2 март 1923 година в Ниш спогодба с КСХС предвижда преследване на четите на ВМРО, които са единствен защитник на българското население във Вардарска Македония. Това настройва срещу БЗНС не само ВМРО, но и почти цялото българско общество. Ето защо ВМРО става един от основните съучастници на опозициятав организирането на преврата срещу земеделския кабинет.
След Първата световна война и преживяната от България национална катастрофа традиционните дотогава партии понасят силен удар и губят своето влияние. Въпреки опита за обединение на либералните партии, предприет през 1920 година, те никога повече не стават реален фактор в българската политика.
Същото се отнася и за новосъздадената през лятото на 1920 година Обединена Народнопрогресивна партия, в която се включват бившите Народна и Прогресивно-либерална партии. През лятото на 1922 година тази партия се включва заедно с Демократическата и Радикалната партии в новосъздадения Конституционен Блок. При все, че той се бори за спазване на погазената от земеделското правителство Търновска конституция и за сваляне на кабинета с легални средства, след насилието, предприето срещу Блока от страна на земеделците, става ясно, че Александър Стамболийски не може да бъде отстранен от власт с легални средства.
В условията на следвоенна криза, обхванала цяла Европа, се наблюдава и появата на нови общественополитически явления и предимно появата на организации, призоваващи към преодоляването на партийната разпокъсаност и обединяване силите на нацията в името на общото благоденствие и просперитет. Те настояват за засилване ролята на държавата като социално-икономически регулиращ фактор. Такива организации са Институтът за защита на националните интереси, Общограждански комитет “Обединение”. Засилва се влиянието на Великата Масонска Ложа.
През октомври 1921 година се поставят основите на Народния сговор (НС), изповядващ идеите за създаване на система от обществени отношения, които да гарантират социален мир и справедливост, чиято основа да бъде държавният контрол. В НС се включват видни учени и общественици като Петко Стайнов, проф.Никола Милев, философът Димитър Мишайков. Негов лидер е изключително ерудираният и един от малкото некомпрометирани политици дипломатът Александър Греков. След неговото убийство на 21 май 1922 година лидер на Сговора става проф.Александър Цанков.
Ударът върху българската армия и националната катастрофа довеждат и до създаването на Военния съюз, който се изгражда като тайна конспиративна организация, чиято цел е “да се противопоставя на всекиго, който излага отечеството на гибел”.
Така през 1923 година в страната се очертават няколко организации, стремящи се чрез преврат да свалят земеделското правителство.
Междувременно през ноември 1923 година БЗНС провежда успешен референдум за съдене на виновниците за националната катастрофа. Това дава на правителството самочувствие да утвърди властта си с авторитарни мерки. На 21 март 1923 година правителството разпуска Народното събрание и насрочва нови парламентарни избори. Александър Стамболийски разчита да си осигури нов, напълно доминиран от земеделците парламент. За тази цел се извършва промяна в избирателния закон, при която от пропорционална избирателната система се превръща в мажоритарна. На проведените през април 1923 година избори земеделците спечелват 85% от депутатските места, което означава на практика, че опозицията остава без парламентарно представителство. Малко преди това Александър Стамболийски се освобождава и от “вътрешната опозиция” в кабинета – ключовите министри Марко Турлаков, Коста Томов и Христо Манолов. Създава се и т.нар. “Комитет за селска диктатура”, който пристъпва към създаването на бойни ядра на земеделския съюз. Идеята за селска диктатура започва да излиза от теоретичните рамки.
За цялата опозиция става ясно, че единственият възможен път за борба със земеделското правителство преминава през използване на сила. На преден план излиза Военният съюз.В края на април 1923 година Съюзът взема решение за извършване на преврат с помощта на армията и “съставяне на национално правителство на силите на реда”. С военна точност се съставя план за действие в столицата и всички по-важни гарнизони. Военният съюз определя за министър-председател професор Александър Цанков, който е лидер на Народния сговор.
С мълчаливото съгласие на цар Борис III на 8 срещу 9 юни 1923 година юнкерите и другите части на софийския гарнизон без нито един изстрел заемат всички възлови места в столицата. Арестувани са министри и депутати и видни лидери на БЗНС. “Оранжевата гвардия” е разпусната. Всички държавни учреждения, пощи и железопътни линии са в ръцете на извършителите на преврата. Съставя се коалиционно правителство, в което доминират членове на Военния съюз и Народния сговор.
Въпреки изненадата и цялата сила на войската, на много места в страната се организира сериозна съпротива срещу преврата. Намиращият се в родното си село Славовица, Пазарджишко, Александър Стамболийски се опитва да организира селяните от околните села, но давайки си сметка за превъзходството на армията, ги разпуска. На 14 юни 1923 година той е заловен от военните и четите на ВМРО и е убит.
Превратът изправя пред гражданска война България, а политическият терор се превръща в практика и на опозиция, и на управляващи.

Използвана литература:

- К.Муравиев „Договорът за мир в Нъой”
- Д.Петрова  „Самостоятелно управление на БЗНС 1919-1923”

Етикети: курсова работа по история