Реферати

Като преценява важността на Библията, четвъртият президент на Съединените Щати Джон Куинси Адамс, казва: „Библията е Книга за всички, Книга, която трябва да бъде четена от всички възрастови групи и при всякакви житейски ситуации. Тя е една бездънна и неизчерпаема мина, пълна със знание и добродетели.“
Този текст се базира на факта, че Библията наистина е „Книга за всички“ и че тя е в основата на цялата християнска вяра. Посредством Светите Писания, ние започваме да опознаваме Бога, да разбираме откровението на Неговата воля за човечеството и да навлизаме в истински, жизнерадостни взаимоотношения с Него чрез вяра в Сина Му Исус Христос.
Едно нещо е обаче да аплодираме заслугите на Писанията, но друго – да започнем да навлизаме в дълбочина в страниците на Библията, за да открием нейните животворни принципи и да ги използваме в нашето всекидневие.
За тази цел са ни на разположения доста помагала, методи и начини. Главната причина да се изучава Библията е, че Божието Слово към нас е на първо място. Слово към хора, които за живеели преди около 1500години. Ако е трябвало да го чуят, то това е можело да стане по такъв начин и на техен език, какъвто те биха разбрали. Нашия проблем е в това, че ние сме толкова отдалечени от тях не само във времето, но и в начина на мислене.
Ще се опитам да разгледам книгата – „Как най-пълноценно да четем Библията”.
Доброто изучаване трябва да включва по близко четене и анализиране – раздробяване на по-малки части, за да може да се намери сърцевината. Кой е подлога, глагола и съществителното.

Всеки един човек нуждае от умението да тълкува, поради факта, че всеки един е читател.
Святото писание е написано така, че човек да може да го схване или асимилира. Исус се роди и живя като човек и така най-добре и най-пълно ни разкри Божията воля. За да бъде правилно тълкуването, човек трябва да има просветлението на Святият Дух. Вяра и просветление се изискват за доброто тълкувание.
Основната цел на всяко тълкувание е назидание и духовна промяна.
Първоначалният контекст на дадения текст и първоначалното намерение на автора поставят допустими граници в които тълкуванието може да варира. (”Не извеждай текста от контекста за да го направиш претекст за твоите разбирания!”). Един текст никога не може да означава това, което никога не е означавал.
По-смътните пасажи трябва да се разбират в светлината, a по-ясните, които засягат същия въпрос.
Даден текст може да има само едно значение и много приложения. Това значение трябва да бъде установено чрез внимателно изучаване на пасажа. Едното значение обаче не ограничава текста. Той може да бъде приложим за редица въпроси или проблеми.
Тълкуването е съставено от три съставни части: Екзегетика (да прочете ме от текста – да разбере ме автора на текста какво има предвид; и за да може нашите коментари към текста да се придържат към това, което има автора предвид – да разбере ме това, което автора е имал намерение да каже), Херменевтика, Приложение.
Това, което се иска от нас да се пренесем в годините, когато е написана дадената книга и да се постараем да разберем посланието през очите на тогавашните хора и да открием първоначалното значение.
Да прочетеме от текста това, което е там, а не да поставим в текста неща , които искаме да има там. Да имаме умения. Да придобие ме умения. Да практикуваме екзегетиката добре, най-малкото трябва да имаме библия на собствения ни език.
Човек трябва да бъде добър читател. Трябва да се стремим да научим мисленето, нравите и характера на тогавашното време.
Целта на тълкуването е да ни доведе до Живото Божие слово – Исус Христос. Да можем да познаем по-добре Бог и да имаме по близко и спасително общение
Ключът на добрата екзегетика, се намира в това да се научим да четем текста внимателно и да задаваме правилните въпроси към текста.
Има няколко важни неща, които трябва да наблюдаваме, това са контекста – историческия, литературния
Историческия трябва да бъде съобразен със няколко неща; времето и културата на автора и читателите, т.е. географските, топографските и политическите фактори, които определят авторската нагласа; обстоятелствата на книгата, писмото, псалома, пророчеството или друг жанр. По-важния въпрос на историческия контекст е да разкрие повода и целта на всяка библейска книга и/или нейните ценности.
Литературен означава, че думите имат значение в изреченията и за по-голямата част от библейските текстове, те имат значение във връзка с предходните и следващите изречения.
Най-важния контекстов въпрос който трябва да зададем е “ Каква е отправната точка?“
Трябва да се опитаме да следим авторския вход на мисли, да разпознаваме отделните мисловни езици, независимо дали те са параграфи (за прозата) или стихове ( за поезия).
Съдържанието трябва да се отнася до значението на думите, граматическите връзки в изреченията и избора на първоначалния текст, чиито ръкописи имат различни версии.
Втората част, която трябва да направи тълкувателя е “херменевтиката“. Тя се използва в тесния си смисъл като търсене на връзката на първоначалния древен текст със съвременността.
Съвсем естествено, ние искаме да знаем какво Библията означава за нас. Но ние не можем да си позволим да правим така, че тя да означава това, което на нас ни се иска, а след това да “преписваме заслугата“ на Светия Дух за това. Светия Дух не може да бъде призован да опровергава самия себе си, а именно Той е, който вдъхновява първоначалния замисъл. Затова, Неговата помощ за нас се изразява в откриване на първоначалния замисъл и чрез водителството Му ние можем да приложим този замисъл в нашия конкретен случай.

Едно от основните неща при тълкуването е, че трябва да имаме добър превод на Библията или няколко добри превода, защото не всеки може да ползва в оригинален език Писанията. Получава се проблем при превода, колкото и добър да е той, а именно че човек е принуден да приеме тълкувателните примери на самият превод, който може да е точен и неточен.
В този ред на мисли можем да си зададем следния въпрос: Кой превод трябва да използваме? Никой не може да отговори на този наш въпрос вместо нас . За да можем да направим правилния избор трябва да сме запознати с няколко неща:
При направа на превода преводачът трябва да направи два избора: текстов и езиков. Първия избор се отнася до истинското значение на думите в оригиналния текст, а втория до неговата теория на превода. Следващото нещо, което трябва да направи, е да се увери, че еврейския или гръцкия текст, който той използва, е възможно най-близък до оригиналните думи, написани от ръката на самия автор или на преписвача.
Но в връзка с двата текста на оригиналните езици съществуват няколко основни проблема, които трябва да ги имаме предвид:
1. Не съществуват никакви оригинални копия (ръкописи).
2. Съществуват хиляди копия, направени на ръка и преписани на ръка през един период от хиляда и четиристотин години.
3. Голямото множество от ръкописи на Новия и на Стария Завет датират от по-късното средновековие и си приличат, по-късните копия се различават съществено от копията на първите преводачи.
За да може да се справи с тези проблеми, преводачът трябва да има някакви познания по т.н. текстуален критицизъм. Текстуалния критицизъм е наука, която се занимава със разчитането на оригиналният текст на древни документи. Доказателствата, които преводачът разглежда при направата на своя текстуален избор са два вида: външно доказателство (характерът, възрастта и качеството на ръкописите) и вътрешно доказателство (видовете грешки, направени от преписващия ръкописа).
Има и още няколко важни фактора, които трябва да се имат в предвид, а те са:
Езикови фактори:
- Оригинален език- езикът, който се превежда.
- Приемен език- езикът на който се превежда.
Историческа отдалеченост- различията между оригиналния и приемния език, обхващащи думите, граматиката, идиомите, както и културата и историята.
Теория на превода- Решава въпроса за това до каква степен преводачът е склонен да хвърли мост между двата езика.

Има няколко основни теории на превода:
- Буквален превод – Превод чрез придържане възможно най-близко до оригиналния език, при което не се губи смисъла. Буквалния превод запазва историческата отдалеченост.
- Свободен превод – Превод при който се преобразуват идеите от единия език в другия без да се използват същите думи от оригинала. Свободния превод често се нарича „перифразиране“ и прави опит да елиминира историческата отдалеченост във възможно по-голяма степен.
Динамичен еквивалент- Превод при който се превеждат думите, идиомите и граматическите конструкции от оригиналния език в точни еквиваленти на приемния език. Такъв превод съхранява историческата отдалеченост за историческия и фактическия материал, но осъвременява езика, граматиката и стила.

Има различни видове библейски жанрове. Новозаветните послания са едни от тях, въпреки че на пръв поглед те изглеждат лесни за тълкуване, те са си трудни за тълкуване. Новозаветните послания сами по себе си не са еднакви като жанр. Писмата са не литературни съчинения, т.е. не са писани за публично четене от човека или от хората, до които са адресирани. Посланията са художествено литературни форми или жанрове, написани да бъдат четени от всички.
Намерени са хиляди древни писма и ръкописи и повечето от тях имат форма точна както тази на писмата от Новия Завет.
Тази форма има следния вид:
1. Име на подателя (напр. ап. Павел).
2.Име на получателя (напр. до Божията църква в Коринт).
3. Поздравления (напр. “Благодат и мир да бъде на вас от Бога нашия Отец…“).
4. Молитви и благодарности на Бога (напр. “Винаги въздавам благодарения на моя Бог за вас…“).
5. Изложение.
6. Последни поздрави и сбогуване (напр. “Благодатта на Господа Исуса да бъде с вас…“).

Посланията и писмата са възникнали и предназначени за специални случаи и са останали като документи, датиращи от първи век. Въпреки че те са вдъхновени от Светия Дух и като такива са валидни за всички времена, посланията са документи, написани до определени получатели, съдържащи конкретни проблеми. Повечето от проблемите в тълкуването на посланията се дължат на факта, че те са свързани с конкретен случай.
За да се научим да тълкуваме правилно е: нужно да направим няколко стъпки:
Първото нещо, което трябва да направим когато четем посланията, е да се запознаем за конкретната ситуация.
Второто е: да потърсим в Библейски речници и справочници, повече сведения за градът и неговите жители или конкретния човек.
Третото нещо е: необходимо да четем целите писма на веднъж, след което можем да го отбележим неговите логически части и да си набележим няколко съвсем кратки бележки. Като добри тълкуватели ние не трябва да забравяме, че целта ни е първо да схванем проблема който се съдържа във посланието.
Другото което би трябвало да отбележим е:
1. Какво сме научили за хората, към които е било адресирано първоначално писмото: езичници или евреи са те, богати или бедни, какви проблеми имат, взаимоотношения и др.
2. Отношението на апостол Павел.
3. Някои специфични неща, споменати във връзка с повода за написването на писмото.
4. Естествени и логически части, на които се дели писмото.

Има няколко основни правила при тълкуванията на Новозаветните послания:
Първото е, че винаги трябва да имаме предвид, че текста не може да означава нещо, което той никога не е означавал за неговия автор и за първоначалните му читатели, това е едно от основните правила които трябва да използваме при тълкуването. Но истината е, че това правило не винаги ни помага да разберем какво даден текст означава.
Второто основно правило е един различен начин на изразяване на общата херменевтика. То гласи: Доколко можем да сравняваме житейските ситуации от първи век с нашето съвремие, Божието Слово за нас означава същото, каквото то е означавало и за хорото от първи век. Това е правило което прави повечето от теологичните текстове и етични повеления в Посланията да ни внушават чувството за непосредствен контакт с първи век. Все още са важни думите “всички съгрешиха“ и “ по милост сме спасени, чрез вярата“. “… облечете се с милосърдие, благост, смирение, кротост и дълготърпение“ Както в първи век, така и за нас те са в сила.
Важно нещо е читателят да си създаде конкретна представа за ситуацията за която се говори, какво се е случило.
Важно нещо след като прочетем посланието, да го препрочетем и да го разделим на логическите му части. След това всяка една част да я изследваме. По този начин ние ще можем да се запознаем с конкретната обстановка, кой е написал, защо го е написал, до кой е адресирано.

Другия основен библейски жанр е: повествованията. Старозаветните повествования. Те са разкази, които илюстрират отделна единична история с отделни персонажи и сюжет. Библията съдържа разкази за Бога т.е. история, която не е измислена, изключително важна и често твърде сложна. Библейските повествования ни разкриват неща, които са се случили, но не разкриват всичко. Те ни показват далата на Бог при Сътворението и сред Своите хора. Повествованията Го величаят, помагат ни да Го разберем Неговите действия и да Го оценим и ни показват как Той се грижи за нас и ни защитава. Всички повествования описват събития и характери (като божествени, така и човешки, животински, растителни и др). Старозаветните повествования описват събития и характери, най-важния от които е този на Бога.
Повествованията не са разкази за хората, живеели в старозаветни времена. Те са главно разкази за това , което Бог е извършил за и чрез тези хора. Също така не са и алегории или разкази, изпълнени със скрит смисъл, но все пак те са повествования, които не са лесни за разбиране. Те не ни дават отговор на всички наши въпроси. Те са ограничени в своя фокус и ни дават само една част от пълната картина за това, което Бог е извършил в историята.
Повествованията не трябва да се тълкуват “автоматично“- като, че ли всяко изречение, случка или описание, независимо от другите, съдържа някакво специално послание за нас.
Има 10 основни принципи при тълкуване на повествованията, които ще ни помогнат да избегнем грешки при тълкуването:
Повествованията не винаги съдържат определена библейска доктрина.
Най-често се илюстрира някаква доктрина или доктрини, които ги има и на много други места в Библията.
Те разказват за нещо, което се е случило- не за това, което е трябвало да се случи или случва всеки път. Следователно, не всяко повествование съдържа някакво индивидуално послание или повеления за читателя.
Това, което героите правят, не винаги е добър пример за нас. Има примери, които ни показват, че не трябва да ги правим.
Повечето от героите не са някакви идеални хора. Това важи и за техните действия.
Не винаги в краят ни се казва дали това, което се е случило, е добро или лошо. Трябва да можем да разберем на основата на това, което Бог ни е научил директно или чрез заключения на други места в Писанието.
Повествованията са селективни и не цялостни. Не всичко е описано, а само онези неща, които писателят, подтикван от Светия Дух, е сметнал за важно да научим.
Повествованията не са написани, за да ни конкретни отговори на въпроси. Те показват определени цели и обсъждат специфични проблеми, оставяйки другите проблеми да се решават на други места в Писанието.
Повествованията могат да ни казват истините както по подробен, пряк (чрез ясно излагане на нещо), така и по косвен начин (чрез загатване на нещо, без то да се заявява направо).
Ако накрая анализираме повествованията, ще установим, че Бог е главното, действащо лице в тях.
Косвено означава, че мисълта лесно може да бъде разбрана от това, което е казано, въпреки че не е изразена чрез конкретни думи. Ние просто трябва да извлечем всичко, което повествованието ни казва по директен индиректен начин, но никога по някакъв мистичен начин, който само ние разбираме.

Защо много често хората виждат в библейските текстове неща, каквито там просто няма- защо виждат и прочитат там своите собствени идеи вместо тези, които им казва Библията и които Бог иска те да знаят? Три са главните причини;
- Първо тези хора търсят информация, която ще им помогне, ще бъде ценна само за тях и ще бъде приложена само към техния персонален случай.
- Второ, тези хора са нетърпеливи; те искат отговора сега, от тази именно книга, от това повествование.
- Трето те неправилно мислят, че всичко в Библията е един огромен източник. Тя съдържа всичко което християните трябва да знаят за своя живот като християни. Но тя не винаги съдържа отговорите на нашите конкретни въпроси, както би ни се искало. И ако все пак отговори, то те не се съдържат във всяка глава и във всяка глава от Библията. Твърде нетърпеливи да открият по-скоро Божията воля, хората правят различни грешки – те си позволяват да тълкуват неправилно различните части на Библията.

Едно от важните повествования е Деяния на Апостолите. Тя е лесна за четене, но е трудна за изучаване. Разглежда се като историческа книга. Въпросът за целта на Лука е едновременно най-важния и най-трудния въпрос. Ако успеем да покажем, че целта на Лука в Деяния е да ни даде образец на църквата за всички времена, това би означавало, че Бог иска от християните да действат по този начин при всички обстоятелства. Но ако неговата цел е някаква друга, то ние сме задължени да си задаваме херменевтични въпроси по различен начин.
Ключът за разбирането на Деяния на апостолите е: че Лука ни показва развитието на Словото от Слово, разпространено не само в Ерусалим и насочено единствено към евреите в Слово, прието в целия свят и главно в езическите страни. На основание на структурата и съдържанието на Деяния можем да кажем, че всяко изявление, което не донася тази мисия сред езичниците и ролята на Светия Дух в нея, със сигурност е неправилно, ограничено или заблуждаващо.
Има още няколко важни неща по отношение на Деяния – Лука не е целял да прави биографии на апостолите. Лука почти не се интересува от организацията на църквата и от нейната политика. Никъде не става дума за някакво друго разпространение на Словото, освен това от Ерусалим в посока към Рим.
Лука не ни показва някакви определени стандарти на християнството. В основните разговори които той разкрива, са включени главно два елемента: водното кръщение и духовните дарби. Но те не могат да бъдат и в обратен ред, с или без полагане на ръце, е или без говорене на езици, понякога даже и без споменаване на покаянието, независимо от това, което казва апостол Петър в 2:38-39. Лука никъде не споменава нито намеква, че новопокръстените езичници живеят в християнски общности подобно на църквите в Ерусалим 2:42-47 и 4: 32-39. Тези примери вероятно означават, че авторът няма за цел да предлага модели за това как да организираме своя християнски живот.
Повечето от нещата които Лука ни е казал в Деяния, вероятно имат за цел да ни послужат за някакъв модел. Но този модел не е в конкретните неща, а в основните. Бог му е внушил да структурира и подреди историята по такъв начин, че читателя да види това триумфално и възхитително навлизане на Словото в езическия свят, подкрепен от Светия Дух, довело до промяната на толкова съдби и до установяване на Христовата църква – като Божия цел за нейния растеж.

Четирите Евангелия са уникални като жанр, те съдържат притчи и повествования, учения за Исус и разкази за Исус. Има някои трудности при тълкуването им: именно, че не лично Исус е писал евангелията, а неговите ученици и съвременници. Защото ако Исус беше писал нещо, то нямаше да изглежда като евангелия, а би приличало на старозаветна книга на някой от пророците, колекция от изречени пророчества и притчи, както и личните кратки повествования.
Евангелията съдържат сбор от притчи, но те са винаги дадени като една част от историческото повествование за Исус и Неговото проповядване. Те не са книги от Исус, а книги за Исус, съдържащи много примери от Неговото учение.
Първите три евангелия си приличат много и за това ги наричаме синоптични. Евангелията са четири. Те са четири, макар че благовестието е само едно , а не четири. Това е поради факта, че четирите християнски общности , които се образували, се нуждаели от книга за Исус. Само по себе си евангелието, написано за една общност или група християни, не отговаряло на нуждите на друга общност или група. Така било написано първото евангелие от Марко, а в последствие било пренаписано от Матей и Лука, за да отговори на различни нужди. Независимо от тях, Йоан написва своето по-различно евангелие поради съвсем различни причини.
Важно значение при херменевтиката на Евангелията е да имаме предвид историческия контекст, който се отнася до самият Исус. Трябва да вникнем в духа на времето и мисленето на хората и техните очаквания. Да се запознаем с културата и религията на евреите от онова време (палестинския юдаизъм), в условията в които Исус е живял и проповядвал учението Си, както и частния контекст на дадена притча или думи, казани от Исус. Трябва да се вникнем и да разберем причините, защо евангелиста разказва това. Какво иска да ни покаже в самото евангелие, къде се фокусира посланието.
Учението на Исус протича най-често в формата на притчи, образен език, хипербола, Исус също използва много ефективно и поговорките, сравнения и метафорите, поезия, въпросите, иронията и др.
В евангелията няма много подробности за всяко едно поучение, заради това, че думите на Исус са изказани устно през един три годишен период. Това е онази част от проповедите на Исус, която е преразказана от личните Му разговори с различни хора. При това преразказване някои от думите на Исус са ни предадени заедно със своя първоначален контекст, иначе бихме го разбрали погрешно.
Има и други ситуации, изречения и поучения които не са предадени заедно с първоначалния си контекст.
Важно нещо е при тълкуването да сме запознати с идеята за Божието царство в проповядването на Исус. Историите и събитията свързани с чудесата в Евангелията, не са написани за поука, а те са убедителна илюстрация за силата на Божието царство, показано чрез проповядването на Исус.

Важно нещо е да се подчертае е теологична рамката на Новия Завет изразена в есхатологията. Есхатологията разкрива края, т.е. кога Бог ще постави край на този свят.
Идването на края означавало и идването на ново време – началото на новата ера на Бога, Месианската ера. Новото време се свързвало с Божието царство, което означавало “време на Божието управление“. Ера на праведност в която хората да живеят в мир. Това трябвало да е време на изпълване със Светия Дух, когато щял да се изпълни Новия Завет, за който говори пророк Еремия. Грехът и болестите щели да отминат.
Важна част от библейските жанрове са и притчите. Те са разглеждани като прости историйки за външните, за които истинският смисъл е скрит; смятало се, че те принадлежат само на църквата и могат да бъдат разкрити само със средствата на алегорията. Да разберем техния смисъл трябва да направим някои предположения, защото Исус ни ги казва с цел да можем да ги разберем. Той ги е казал с цел да бъдат разбрани.
Ако понякога имами проблеми с разбирането на притчите, то не е защото са алегории, за които са нужни специални тълкувателни ключове. Един от ключовете за разбиране, е в определянето на първоначалните слушатели на Исус, защото понякога притчите стигат до нас без своя първоначален контекст.
Не всички поучения, които наричаме притчи, са от един и същ характер. Трябва да се стремим да разберем тяхното действие, за да можем да разберем притчите. Чрез притчите, Исус се цели да предизвиква отговор у слушателите. Те са разказани, за да завладеят слушателя, да го предизвикат да преразгледа своя живот или да има реакция по отношение на Исус и учението Му. Исус се е стремял да предизвика някаква реакция върху слушателите.
Важно нещо при четенето и изучаването на притчите е да знаем, че не бива да се приемат като алегория. Те трябва да се като призив за отклик на Исус и Неговата мисия.
Нашата задача за тълкуването на притчите се състои в три неща:
- Първо – да слушаме притчата отново и отново;
- Второ – да определим отправните точки, които Исус очаква, че ще бъдат незабавно разбрани от неговите първоначални слушатели;
- Трето – да се опитаме да разберем как първоначалните слушатели идентифицират себе си в историята, т.е. както “чуват“ те.

Друго важно нещо в Библията е Законът и по специално Стария Завет. В Стария Завет има повече от 600 заповеди, които еврейския народ са били длъжни да спазват като доказателство за тяхната вярност към Бог. Те си заповеди се съдържат само в четири книги от Стария Завет – Изход, Левит, Числа и Второзаконие. Старозаветния закон – това за заповедите дадени от Изход 20 глава и продължава до края на Второзаконие. Има два вида закони, първият е ритуалния закон, а другият е гражданския закон.
Старозаветния закон е един вид завет. Старозаветният закон е завет. Обвързващ договор между две страни, така че и двете имат задължения, определени от договора. В Старозаветните времена, много такива завети били правени щедро от всемогъщите владетели със слабите и зависими васали. Те са гарантирали някои придобивки и безопасност на васалите. Но от своя страна, васалите са били длъжни да бъдат лоялни единствено към владетеля под заплахата, че всяка нелоялност ще им донесе наказанието, определено от завета. Докато васалът спазва ограниченията, владетелят знае, че васалът е лоялен. Когато ограниченията са нарушени, владетелят е длъжен да накаже васала според завета.
Бог е сътворил старозаветните закони по аналогия с тези древни завети и по този начин е е утвърдил този договор между Йехова и Израил. В отговор на защитата, която получава, Израил трябвало да спазва повече от 600 наложени от завета заповеди.
Трябва да отбележим, че Старият Завет не е наш завет.
Старият Завет ни дава старите закони, които ние не сме поемали задължение да изпълняваме. Не трябва да започваме изучаването с мисълта, че той има сила и за нас,освен ако някоя от заповедите не е подновено с Новия Завет. Това означава, че докато някой от законите в Стария Завет не е по някакъв начин потвърден от Новия Завет, той не обвързва директно Божиите хора . Новият Завет е изменен Стар Завет. Старият Завет е все още Божие Слово за нас, макар че вече не е завет на Бога с нас. Двата не са идентични. Бог очаква от хората, които вярват в Него други доказателства за изпълнение и лоялност към Закона на тези, които е очаквал от израилтяните според Старият Завет. Лоялността е нещо, което отново се изисква от нас. Разликите се откриват в това как да показваме тази лоялност.
Голям брой от заповедите не са споменати в Новия Завет. Тези, които са споменати в Новия Завет като приложими към християните. Приложимостта на тези закони следва от факта, че те служат за основа на двата основни закона на Новия Завет, от които зависи и целият закон на пророците. Следователно Исус прави извадка на някои закони от Стария Завет, като им дава приложимост , предефинирайки ги, за да им предаде по широк смисъл. Само това от старозаветния Закон, което е ясно подновено, може да се разглежда като част от новозаветния закон – Христовия закон . Десетте Божии Заповеди по различни начини са споменати в Новия Завет. все още обвързват християните и двете по-големи заповеди от Второзаконие 6:5 и Левит 19:18
Има и важни неща, които са свързани с изучаването на Законът, а те са:
- да разглеждаме старозаветните закони като Божие Слово за вас.
- да не гледаме на старозаветните закони като директно насочени към нас закони.
- да разглеждаме старозаветните закони като основа на Стария Завет и от там на историята на Израил.
- да не гледаме на старозаветните закони като на обвързващи за нас, освен в случаите, когато са подновени в Новия Завет.
- да разглеждаме Божията справедливост, любов и високи стандарти като проявени в старозаветните закони.
- да не забравяме, че Божията милост е адекватна на суровостта на Божиите стандарти.
- да не гледаме на старозаветните закони като завършени.
- да гледаме на старозаветните закони като на парадигма – като примери за поведението, което трябва да имате.
- да не очакваме старозаветните закони да бъдат цитирани много често от пророците или в Новия Завет.
Сърцевината на старозаветните закони – Десетте Божии Заповеди и двата главни закона – се повтарят постоянно от пророците и е подновена в Новия Завет.
- трябва да възприемаме старозаветните закони като щедър подарък за Израил, носещи голямо благословение, щом се спазват.
-да не разглеждаме законите като група от произволни и скучни правила, ограничаващи свободите на хората.

Една част от Писанията са книгите на пророците. 4-ма големи пророци и 12 малки пророци. Книги написани от пророците, съдържат много послания от Бог. Те са едни от най-трудните за разбиране и тълкуване книги, заради това, че им анеправилно разбиране на техните функции и форми.
Наблюдава се много често неправилно разбиране на самата дума – „пророчество”. Погрешното разбиране е – предричане и предсказване на това което ще се случи. Поради тази причина много християни се отнасят към пророците единствено за предсказване на идването на Христос и/или по-далечните Новозаветни времена, като че ли предсказването на събития силно отдалечени от тяхното време, била главна грижа на пророците.
Те наистина показват бъдещето, но това обикновено е непосредственото бъдеще на Израил, Юдея и други близки народи, а не нашето бъдеще. Ето защо един от ключовете за разбирането на пророците е възможността да видим тяхното изпълнение и за това трябва да погледнем назад към времената, които са били за тях все още бъдещи, а за нас вече минали.
Пророците са били заветни действащи посредници между Бог и хората. Бог налага закона чрез тях, те трябва да бъдат ясно разбрани от всички. Мойсей бил първият посредник между Бог и хората и неговите пророчества станали модел. Пророците са посредници и говорители на Бог. Чрез тях Бог напомня на следващите поколения, че ако се спазва Закона, резултатът е благословение както и ако не се спазва следва наказание т е. проклятие, трябва да се помни и следния факт, пророците не споменават за първи път на хората благословенията и проклятията, които са споменати в Петокнижието, пророците напомнят Божиите думи на хората.
Една от основните форми на пророчеството съдържа няколко елемента като – определящ греха който е допуснал Израил, или Божията любов към него; предсказващ проклятието или благословението в зависимост от случая – през преобладаващата част от времето пророците разкриват точна това под вдъхновеността на Бога.
Самата пророческа поезия съдържа ритъм (наречен метрика), има балансираност и определена структура. Тя е подредена и се подчинява на правила.
Старозаветната поезия има три характерни черти:
- Синонимен паралелизъм. Дву – или няколкократно повтаряне или изразно подчертаване на казаното в първия ред, както е в Исая 44:22.
- Антитезисен паралелизъм. Вторият или третият ред контрастират на първия, както е в Осия 7:14.
- Синтетичен паралелизъм. Вторият или следващият ред прибавят нова информация към казаното в първия ред, както е в Авдия 21.

Една от най-изящните и навярно най-обичани части от Словото е книгата „Псалми“. Това е книга, разкриваща рядко срещано посвещение и нейните пасажи са я направили актуална дори и до днес. Терминът „псалом“ идва от гръцки (превода на Септуагинта) и оригиналното му значение е „песни, акомпанирани от струнни инструменти.“ В основната си част, това е колекция от 150 поеми, към които в библейско време е била написана музика и които са съставлявали значителна част от еврейското хваление.
Книгата „Псалми“ е подразделена на пет части (или пет отделни колекции от песни), всяка от които завършва с обаятелна песен за прослава на Бога. Тези завършителни Псалми се намират в главите 41,72,89,106 и 150. Книгата „Псалми“ започва с Блаженство, така както започва Исусовата проповед на планината, като постепено преминава в бурен израз на хвала и достига своя връх в група от песни, познати като „Псалмите: Алилуя“(146-150).
Много често Псалми се оказва неправилно разбрана и неправилно използвана книга, заради това, че някои хора не са запознати какво представляват. Поради това че Библията е Божие Слово, повечето християни автоматично приемат, че всичко, което тя съдържа, са слова от Бога към хората. Много хора не разбират или не признават, че Библията съдържа и думи, отправени към Бога или казани за Бога и тези думи са също Божие Слово.
Псалмите са главно молитви и химни, отправени към Бога или изразяват, чрез песен, истини за Бога. Поради това че не представляват нито твърдения, нито повеления или истории, илюстриращи доктрини, те за нас не са нито доктринални документи, нито поучения за християнския морал. Но те са много полезни, ако ги използваме за целите, за които Бог ни ги е дал: първо да ни научават да изразяваме своите мисли и чувства към Бога и второ да ни научат да виждаме Неговите пътища.
Те са поезия – те са поеми, т.е. музикални поеми.
Една музикална поема не може да се чете по същия начин по който се чете едно послание, повествование или закон. Музикалната поема е съсредоточена към емоциите и предизвиква повече чувства отколкото умствено съсредоточане; предизвиква такава реакция на слушателя, която е обусловена от нещо повече от едно разсъдливо възприемане на даден факт.
Речникът който използват поетите е метафоричен. Не трябва да приемаме метафорите буквално. Ако някой възприеме буквално 23-ти псалм, той може да направи една сериозна грешка, че Бог иска от нас да бъдем и да действаме като овце, или пък че от нас се иска да живеем такъв един селски пасторален живот.
Има няколко вида псалми:
Елегии (оплаквания) – това е най-голямата група псалми. Около 60 псалома, Индивидуалните елегии – изразяващи емоциите на автора пред Бог; Груповите елегии изразяват същите чувства пред Бога, но за цяла група хора.
Благодарствени псалми – изразяващи радост и благодарение пред Бога, че нещо върви добре, че обстоятелствата предразполагат към успех, че Бог е верен защитник и т.н. Благодарствените псалми дават възможност на един или няколко вярващи да изразят чувството си на благодарност.
Хвалебствени псалми – концентрирани върху хваления на Господа за това, че Той е такъв, какъвто е, за Неговото величие и милост към цялата земя и към Своите хора. Бог е възхваляван като създателя на Вселената, като защитник и Бог на Израил.
Псалми за историята на спасението – поставили на фокус един преглед на спасителното дело на Бога между израилтяните, освобождението от робството в Египет и утвърждаването им като народ на земята.
Псалми за честване и тържествени декларации.
Псалми за мъдростта.
Песни за вярата – показват, че можем да се доверим на Бог. Даже в момент на отчаяние, трябва да възхваляваме Божията добрина и грижа за хората Му. Бог се радва когато тези които вярват в Него, Му доверяват живота си и се доверяват на това, което Той им е определил.
Чрез псалмите ние можем да изразим своето доверие в Бога, независимо дали живеем добре или не.
Те са ръководство за молитва, показват ни каква искрена връзка трябва да поддържаме с нашия Бог, показват ни важността на това да откликваме и да се съсредоточаваме върху нещата, които Бог е направил за нас.

Друг важен вид литература са Еврейските мъдрости.
В Библията има три книги, които наричаме – Книги на мъдростта: това са Еклисиат, Притчи и Книгата Йов. Тези книги се различават от историческите, с увещателния си характер и по това, че се занимават повече с вътрешния живот на личността, а не толкова с генералното развитие на нацията. В тях е разкрит дълбокият копнеж на човешкото сърце да познае Бога. Целта е да се намери начинът, по който могат да бъдат установени правилни взаимоотношения с Него.
Самата дума мъдрост означава: способност да се прави богосъобразен избор в живота.
Мъдростта в Стария завет много често се разбира неправилно и в резултат на това християните се държат понякога не толкова съобразно.
Самите книги за мъдростта се разбират неправилно по три начина:
- Първо, много често хората ги четат по отделни части. По този начин се пропуска че в тях има едно главно и общо послание към читателя, което вдъхновения автор е искал да разбере. Ако, извличаме само отделни части, без да си изясним контекста, можем да направим тези части да звучат изцяло прагматично, а от там да ги и прилагаме неправилно.
- Второ, хората много често не се разбират правилно термините, моралните категории, стила и литературните похвати. Понякога се дава неправилно определение на термините, използвани в мъдростите.
- Трето, хората често не следват целия онзи ред от аргументи, който е даден като цяло в разглежданата библейска беседа върху мъдростта. По тази причина те понякога се мъчат да живеят по начин, който в Библията се подразбира като неправилен.
В Израел е имало хора, които не само са трупали мъдрост, също така и са поучавали другите хора около тях. Тяхното наименование е било Мъдреци. Те са имали високо обществено положение в обществото, наравно със свещениците и пророците. Мъдростта се е изучавало основно в домовете. Мъдростта се натрупвала предимно в дългите разговори, четене на книги.
Мъдреците използват поезията, като лесен начин за запаметяване на мъдростите. Поезията е има правила, подредена структура и стилистични качества, които допринасят за по-бързо запомняне. Използват се няколко вида техники като: паралелизъм – синонимен, антитезисен, формален; акростих, алитерации, образен език, гатанки, метафори, пословици, алегории, и други.
Еклисиаст се разглежда като монолог на мъдростта, който много често смущава и не се разбира от християните. За да разберем истинското послание на „Еклисиаст“, книгата трябва да бъде разгледана като цяло, а не на отделни фрагменти. Разбира се, без авторовото заключение в последната глава, бихме останали с впечатлението, че отделни пасажи издигат неправилни идеологии, като материализъм (2:7-10), фатализъм (3:1-15 и деизъм (3:1; 4:16).
Книгата на Притчите е съставена от притчи, които са кратки фраза или максима, изразяваща определена истина или факт. Популяризирана с времето и честата употреба, обикновено притчата има моралистичен характер. Тя е твърде практична и лесна за запомняне и цитиране.
Книгата „Притчи“ е колекция от еврейска мъдрост. Притчите сформират най-великата световна библиотека от мъдрост. За разлика от други книги, съдържащи мъдрост, Притчите не бива да се приемат просто като впечатления или наблюдения, предадени от някой здравомислещ човек, но по-скоро като божествени принципи, приложени и изпитани в училището на човешкия опит. Тези принципи са дълбоко закоренени в Словото на Бога и утвърждават несравним кодекс на етика и моралност, който е ръководел човешкото поведение векове наред.
Има няколко напътствия за правилното разбиране на притчите, които трябва да ги знаем: Те не са празни гаранции дадени от Бог; Те трябва да се четат като едно цяло; Някои от пословиците имат нужда от разяснение, защото се използват примери и опити, които отдавна не се употребяват;

Книгата „Откровение на Йоана” е била обект на безкрайни дискусии и дебати. Написани са хиляди книги, обясняващи нейното значение. По предназначение тя никога не е била мистериозна, но по-скоро „откриваща“ или „разкриваща“ „нещата, които трябва скоро да станат“ (1:1). Книгата представлява не откровение на автора, но откровение на самия Исус Христос. Ето защо когато я четем и изучаваме, ние трябва да се концентрираме върху дейността на възкръсналия Господ.
Откровение е една от уникална книга, в която се наблюдават смесица от апокалипсис, пророкуване и писмо.
Елемента на апокалипсис (откровение). Това е единствената книга от този вид въпреки, че около десетина книги на апокалипсиса са били добре известни на израилтяните. Откровението гледа напред в бъдещето, към края на историята, когато Бог ще донесе триумф на праведните и окончателно осъждение на злото в този свят.
За разлика от повечето пророчески книги, апокалипсисите са били литературни съчинения от самото начало. Пророците са говорили на Господа, изречените пророчества са записани, а по-късно и събрани в книгата. Апокалипсисът е литературен вид със своята писменна структура и форма. Йоан е трябвало да запише това, което вижда, докато пророците е трябвало да кажат това, което са чули и видели.
Написаното в един апокалипсис е представено във формата на видение или сън, а използвания език е символичен и има скрит смисъл, но не винаги е така.
В Откровението има и пророчество.
Йоан е бил в Духа когато му е било казано да пише това което вижда (1:10-11). Той нарича своята книга “това пророчество“ (1:3; 22:18-19) и казва, че “свидетелството на Христос“ , за което той и църквите са страдали (1:9; 20:4) е “духът на пророчеството“ (19:10). Това може би означава, че посланието на Исус, проявено чрез Него и за което Йоан и църквите са свидетели, е ясно доказателство за това, че пророческият Дух е дошъл.
Ето защо това, което прави Йоановия апокалипсис различен, е най- вече тази комбинация от апокалиптичен и пророчески елементи. От една страна, книгата е написана в апокалиптична форма и има повече характеристики на апокалипсис. Тя е създадена във време на преследване на християнската църква и говори за края и за триумфа, за Христос и Неговата църква. Тя е внимателно формено литературно произведение, използващо описателен език и богата символика на фантазията и числата.
От друга страна, очевидно Йоан е имал намерението тази книга да стане пророческо слово за църквата. Неговата книга не е било необходимо да “се запечатва за идните поколения“. Тя е представлявала Божие Слово за тогавашната текуща ситуация.
Вече знаем че “да пророкуваш“ не означава непременно да предсказваш бъдещето, а най-вече да изказваш Божието Слово за настоящето, като това Слово съдържа в себе си този пророчески елемент. То е Божието пророческо Слово към някои от големите църкви от късния първи век, които били подложени на преследване отвън и показвали определени разложителни процеси отвътре.
В Откровението може да се види и послание.

Една от главните цели на тази книга е да познаваме Бога и да обичаме Бога, по този начин ще извършим Божията воля. Като изучаваме Новия завет – по този начин ще се приближаваме до Бога. Комуникиране с библията трябва да бъде ефективно. Целта на библейския анализ е да познаваме Бога и да се приближаваме по-близко до Него и да растем.

Етикети: доклад по теология, рефеарат за новия завет, реферат за библията, реферат по теология