Реферати

Съществуват няколко модела на литературна история:
1. Т. нар. универсални истории – те си поставят космополитната цел да представят развитието на човечеството като един цялостен процес, от който литературата е интегрална част. По своето същество универсалните истории работят с телеологически модел – модел, в който има поставена определена цел, крайна точка на развитие (теле). Тази теле е същевременно точката на съвършенството в развитието на дадения процес. Когато става дума за литературата, телеологическият модел означава, че в развитието й има определен център, определена точка на съвършенство. Оттук се раждат два типа на универсалистката история. Те проектират точката на съвършенство в бъдещето и оценяват цялото развитие на литературата спрямо тази точка на съвършенство. Според този тип истории литературата е все още в процес на усъвършенстване, но все още този процес не е завършен и предстои да завърши в бъдещето. Типичен пример за такова развитие е социолитературата. Според нея обществото преминава през различни фази като всяка следваща фаза е по – съвършена от предишната, но финалната точка на съвършенство е проектирана в бъдещото комунистическо общество. Литературата спрямо тази социална теория се развива успоредно на обществото и заедно с неговото усъвършенстване се усъвършенства и тя.
Друг тип универсални истории, които постановяват, че идеалната точка е вече постигната, че тя отстои назад във времето, като следващите я етапи се опитват или да я имитират или попадат в един общ залез. До края на XVIIIв. доминират този тип литературни истории. Първо те разглеждат литературата като недиференцирана част на общото културно развитие, а от друга страна твърдят, че литературата е постигнала своя апогей в Античността, а всички следващи творби се опитват или да повторят този апогей, или са по – слаби в сравнение с него.
 Литературата – съставна част на културен процес
 Литературата – развива се постепенно и прогресистки (или нагоре или надолу)
 Литературната история се разбира спрямо дадена точка
2. Алтернатива на този универсалистки тип са версиите на историзма от XIXв., като например историографията на школата на Леополд фон Ранке. За тази школа са характерни два основни момента:
 пълна обективност – литературата на даден период не се съотнася с нещо минало или нещо бъдеще, а се разглежда сама по себе си

 пълна релативност (относителност) – периодите в развитието на литературата не са свързани един с друг. Всеки период съществува сам за себе си, т.е. характеристиката на даден период е следствие не от предхождащото литературно развитие, а на собствените му механизми и компоненти. Ако има с какво да бъде сравняван, всеки период самостоятелно трябва да бъде сравняван със самото съвършенство, т.е. със самия Бог.

Има един сюжет (например историята на Дон Жуан), който се разработва различно в различните епохи и трябва да се съотнася с идеалната схема на сюжета, която навсякъде е загатната.
За да има пълна обективност и пълна относителност всеки следващ етап започва от нула.
3. Позитивистична литературна история – литературните произведения се разглеждат като последица от проверими и измерими сили. Оттук следва, че историята на литературата трябва да се представи като последователност от промяна на външните фактори и влияния, на които е подложен авторът. Тук се прави опит за приближаване на литературната история към методите на природоматематическите дисциплини. Може да се обобщи, че моделът, който използва този тип литературна история е модела на външната причина и литературното следствие. Литературата се развива под въздействието на видими и установими външни фактори, когато фактора се промени се променя и литературата. Например българската литература до 1989г. се развива по един начин, а когато идва нов фактор литературата се променя. Тази концепция има две основни слабости: първо едва ли е възможно категорично да се установят факторите, които предопределят появата на едно или друго произведение; второ, всъщност факторите, които могат да се считат като значими за развитието на литературната история биха могли да нараснат до безкрайност. В този случай не е възможно да се установи какъв кръг от фактори са достатъчни за нейното обяснение. Най – коренната проява на позитивизъм в литературната история представлява марксистката литературна история, която предлага един лош тип позитивизъм, според който литературата е пасивно отражение на външния свят.
4. Четвърти тип литературна история – специално в Германия този тип литературна история представлява реакция срещу позитивизма и се определя като история на духа. Основното за този тип история е, че литературата се разглежда от позиция на една естетика на ирационалното. Тук литературата се разглежда като следствие на ирационални и несъзнателни сили. При този тип история литературното развитие се разглежда като поредица от трансформации, при които всяко следващо литературно произведение се разглежда като израз на вечна идея. Тази идея е дълбинна и непроменима, но намира различни манифестации (представяния) във всяка следваща литературна творба. Вечната идея не се променя, а произведенията я трансформират. Литературната история проследява различните манифестации на идеята.
5. При петия тип литературна история се формира т. нар. литературен канон. Този литературен канон отразява общи тенденции вътре в литературата. Историческото развитие се съсредоточава върху някакви вътрешни характеристики на литературата. Например, съсредоточаването може да бъде ориентирано към жанровете, към тематиката, към стилистичните форми. Отделните творби се поставят в хронологичен ред в рамките на тези категоризации. Например, един вид на такава литературна история е “Развитието на българския роман между двете Световни войни” (Любен Бунгалов), който проследява развитието на романа между двете Световни войни.
6. Шести тип – Живот и творчество (дело) – При този тип литературната история се гради върху подбора на определени автори. Хронологията на литературата е приравнена към хронологията на биологичния живот на авторите. Така литературната история се представя като последователност от психобиологични портрети на отделни автори.
7. Седми тип – Иманентната история на руските формалисти. Те разглеждат литературата с оглед на нейното изцяло вътрешно, т.е. иманентно развитие. Литературата се развива на базата на два фактора: (1) фамилиаризация и (2) дефамилиаризация. Според руските формалисти всяко произведение се гради върху няколко прийома разположени в него. Те са константен брой, но в развитието на литературата те развиват различни комбинации помежду си. Всъщност тук историческото развитие е следствие на динамиката и реконфигурацията, които се осигуряват чрез прийоми (трансформации):
 фигурализация
 огледална композиция (“Две хубави очи”)
 силотоника
Според Школовски, във всеки един етап един от прийомите излиза на преден план, а другите се подреждат след него. Историческото развитие настъпва, когато настъпи реконфигурация на прийомите.
Развитие*Х1Х2Х3*Х2Х3Х1*Х3Х1Х2*
Реконфигурацията се обяснява с фамилиаризацията и дефамилиаризацията. Когато една комбинация се прилага дълго време тя става автоматизирана или привична за читателя, т.е. литературните прийоми се фамилиаризират, при което читателят престава да ги забелязва. Например, забелязваме промяната в даден пътен маршрут, но не и самия маршрут ако сме свикнали с него, или предварително знаем какъв ще е краят на всеки роман на Джон Гришам, след като сме прочели няколко.
8. Литературна история на рецептивната естетика. Тук се проследява не развитието на литературата сама по себе си, а се изследват измененията на читателското възприятие на литературата. Това читателско възприятие се открива в рамките на литературната критика осъществявана спрямо произведенията. Приема се, че литературата като текст остава непроменена, а онова което се променя и исторически се развива е възприятието на текстове. Оттук литературната история представлява поредица от възприятия, тя се развива като поредица от промени във възприятието на литературата. Например, в 20-те години на ХХв. немския историк на литературата Лео Ловентау изследва историята на рецепцията на романите на Достоевски в Германия. Той събира сведения за тази рецепция от мемоарни текстове, критически текстове, от устното дискутиране в литературни салони и описва различните фази на възприемане (образи на навлизане) на романите на Достоевски в Германия.

Етикети: доклад по литературна теория, доклад по литературознание, реферат по литературна теория, реферат по литературознание