Реферати

Средновековна Обща История – Карл Велики – портрет на един владетел

Според едно копие от наръчника по смятане на Бийд Преподобни, когато Карл Велики е бил жив – преписвачът е отбелязал годината на раждането, но не и годината на смъртта му, – бъдещият император е роден „на 4 от априлските нони”, сиреч на втори април. Възможно е да е роден в Херстал или край Мец. За жалост не сме толкова сигурни за годината, която според текстовете и тълкуването им може да е 742 или 747.
Данните в полза на 747 г. изглеждат доста неубедително. Споменавана е прекалено голяма възрастова разлика с Карломан (брат на Карл Велики), роден през 751 г., която би следвало да приемем, ако се спрем на 742 г. като рождена за Карл; според някои разлика от девет години е неправдоподобна. Не ни е известна рождената дата на неговата сестра Гизела, която определено може да е между рождените дати на карл и Карломан, камо ли да се питаме за датата на раждане на сина Пипин, който умира през 761 г. и без съмнение още не е роден през 754 г., тъй като не е помазан за крал през въпросната година, както е станало с Карл и Карломан. Няма как да изключим и възможността да са родени момичета, забравени от историята, да е имало мъртвородени или помятания. Според летописите Карл Велики е имал осемнадесет деца и се наброяват само две, починали в малденческа възраст: за онова време това не е много, може да е имало и други, за които не знаем нищо. Подобно може да е било положението и при потомството на Пипин Къси.
Все пак 742 г. си остава най-правдоподобна. В паметния надпис, направен при смъртта му през 814 г., той е определен като „в седемдесетте си”, а е трудно да си представим причина, поради която приближените на императора биха го изкарали преднамерено по-възрастен. При това в двора има сметачи, които тъй или иначе ще да са били осведомени за годините на своя господар. В Кралските летописи му дават седемдесет и една година при смъртта, а Егинхард ( или Айнхард ) му нарича „седемдесет и втората година”. Ако е бил роден през 747 г., значи трябва да е умрял на 67 години. Роден ли е през април 742 г., през януари 814 г. е бил на седемдесет и една. Доста трудно е да се отрича съвпадението в три достойни за доверие текста.
Почти нищо не ни е известно за детството на Карл. В своя Живопис на Карл Егинхард / Айнхард издига димна завеса пред желанието ни да научим повече. Айнхард споделя: „За рождението му, за първите му години и дори за детството му ще е нелепост да пожелая да говоря, като няма автор да се е изказал по въпроса, а днес не се среща никой да предаде спомените си.”
Трудно е да повярваме на Айнхард / Егинхард, тъй като представители на следващото поколение като Валафрид Страбон ни осведомяват, че кралят споделял със същия този Егинхард / Айнхард и най-съкровените си тайни. Ермолд Черни го нарича „твърде скъп на Карл по любов”. Премълчаването на Егинхард има своите основания и те се коренят в отношението на самия крал.
Малко се знае за неговата майка Берта. Въпреки немското си име, което Егинхард изписва като Бертрада, а романският изговор ще я превърне в Берта, тя е била дъщеря на граф на Лан, наречен Хериберт или Карибер. Като потомка на висшата франкска аристокрация Берта привидно е притежавала всички качества, за да бъде сключен брак с нея, особено за среда, в която властта се смята за родова дейност. Въпреки това тя става съпруга на Пипин Къси едва няколко години след раждането на детето Карл, през 744 или 749 г. Когато двадесет години по-късно автор на разказ за помазването през 754 г. споменава кралица Берта, уточнава, че тя „вече” е жена на крал Пипин. Необходима ли е била тази дума, ако не се налага това да бъде казано? Вероятно продължителното изчакване се е налагало поради съмнения около законородеността на Берта или поради объркано семейно положение при Пипин.
Обобщен казано, до узаконяването си „чрез последващ брак” детето Карл не присъства при раждането си и през време на ранното си детство като безспорен наследник на своя баща. Може би тук се корени причината първоначалното му възпитание да не е възпитание на принц. Пипин е образован мъж, израснал в Сен-Дьони. Такъв е и Карломан. Карл е и ще си остане човек, чието образование е занемарено.
Много бързо обаче нещата като че ли се променят. През кемеври 753 г. именно Карл е изпратен да посрещне папа Стефан II и тази задача прави раждането през 742 г. още по-правдоподобно: по-лесно е да си представим как срещу папата излиза дете на единадесет години, а не шестгодишно момченце. И Карл, и Карломан са посветени едновременно от папата. Тогава никой не поставя под съмнение синовната легитимност. Той е най-големият син на Пипин и на Берта. Нищо повече не се иска.

Наследството на Пипин

С навършването на пълнолетие Карл е получил титлата херцог на Ман. През онази епоха това означава постоянна отговорност за покоряването а нови княжества. Редом с баща си той се подготвя за бъдещото си положение на крал в кралството, водещо постоянна война със съседите, склонни към независимост и към отхвърляне на владетелските пълномощия, които не са дадени от тях. През 754 г. Карл и неговият брат Карломан II стават крале заедно с баща си. Подготовката е продължителна и трае до смъртта на Пипин Къси през 768 г.
Що се отнася до наследството на Пипин, отначало тук като че се повтаря една позната ситуация – делбата. Няма никакви противоречия при предаването на властта. На 9 октомври в Ноайон Карл е приет за крал с овация от големците. Провеждането на коронацията на Карл Велики до голяма степен било улеснено от конкретната обстановка, настъпила в Рим след като в курията влязъл папа Лъв III (795 – 816), който заместил починалия Адриан I. Действително ситуацията след неговото избиране се успокоила. Опасността от лангобардите отпаднала. В Константинопол вече разбрали, че след понесените загуби, трудно могат да наложат своята сила на Апенинския полуостров и да възстановят позициите си. Новият папа виждал в лицето на франкският крал надежден защитник на църквата. Затова още като седнал на овакантения престол папа Лъв III побързал да изпрати на Карл Велики протокол за избора, ключ от гроба на св. Апостол Петър и знаме на гр. РИм. В писмото, което той му изпратил молел краля да делегира свой представител, който да приеме клетвата за вярност на римското гражданство пред краля на франките. Това предложение произтичало от убеждението на светия отец, че Карл Велики трябвало да бъде провъзгласен за суверен на гр. Рим. На практика Лъв III официално признавал васалната си зависимост от върховния сюзерен на франките. Затова той въвел практиката документацията в канцеларията да се датира от годината, в която встъпил в длъжност кралят и папата. На практика проведениете реформи означавали признаване зависимостта на папския престол от владетеля на франките.
Решението на папа Лъв III да постави императорската корона върху главата на краля на франките било посрещнато със задоволство. По това време Карл Велики обединил християнските народи в Западна Европа. Думата му звучала повелително в Рим и се привеждала в изпълнение. От Константинопол, където властвала компрометираната узурпаторка императрица Ирина трудно могло да се очаква авторитетно противодействие. Коронацията носела за франкския крал редица преимущества, поради което той очаквал нетърпеливо деня на тържеството. На 25.XII.800-та г., облечен с патрицианска тога, обут с римски сандали, застанал на колене в катедралата „Св. Петър”, той очаквал провеждането на съкралния церемониал. С тържествена стъпка папа Лъв III се спрял пред коленичилия владетел и му поставил царствената диадема. В смълчаната катедрала папата произнесъл историческите думи, звучащи като заклинание: „На Карла, благочестивейшия Август, от Бога увенчания, великият и мирният император, за много години и победа”.
Дълбокият смисъл на церемонията съдържал най-малко няколко основни идеи. Едната, най-важната, се изразявала в принципа за възстановяването на Римската империя, изразен недвусмислено в прикачването на титулите на старите римски императори „Победител, Триумфатор и Август”. Втората идея изразявала схващането, че Карл Велики бил продължител и законен наследник на Римската империя, поради което притежавал всички права на император и властодържец в Европа.
Както можело и да се очаква, коронацията на Карл Велики с императорската корона срещнала противодействие от страна на Византийския василевс, който се считал единствен продължител на римската императорска традиция. Затова в Константинопол изразили несъгласие с коронацията. Едва Михаил I Рангве (811 – 813) се видял принуден да признае извършената промяна.
За коронацията на Карл Велики свидетелстват „Анали на Фрнакското кралство”:
801 г. В този най-светл ден на Рождество господне, когато кралят по време на литургията пред гробницата на блажения апостол Петър се изправи след молитвата, папа Лъв поставил на главата му короната и целият римски народ извикал: “Да живее и побеждава Карл Август, коронясан от бога велик император и миротворец на римляните!” И след тези хвалебствени викове от папата му била оказана почит, каквато се оказвала на древните владетели, и като се отказал от званието патриций, за в бъдеще се наричал само император и август.
Егинхард / Айнхард не е пропуснал да обрисува физическият облик на своя герой, както и да опише нравствените му качества. И тук обаче не трябва да бъдем съвсем доверчиви: доста от черите, за които говори Единхард, са взети дума по дума от Дванадесетте Цезари на Светоний. Карл Велики заема по нещо от Август – това си е част от легитимирането на Империята. Редно е обаче да не забравяме, че Егинхард няма как да ползва неуместни заемки. Грижейки се за формата на съчинението си, той се обръща към изрази на Светоний, но след като пише около 830 г. за читатели, мнозина от които са познавали Карл Велики, той не би могъл да измисли лице, противоречащо на действителността, сиреч на спомените на другите. След като от младостта до зрялата си възраст е приближен на краля и е прекарал край него дълги години, по времето, когато създава своя Живопис на Карл Велики, той е секретар на Лудвиг Благочестиви. Тогава Егинхард не е единственият, който може да твърди, че е виждал Карл едва ли не всекидневно. Похватът му проличава, когато, след като си е дал сметка, че Карл не прилича на Август, той взима изречението на Светоний и го видоизменя, придавайки му отрицателно звучение. Егинхард може да е плагиатор, или най-малкото писател с педантично отношение към класическите образци. Той обаче не е фалшификатор.
Ето и как самият Егинхард описва личността на Карл Велики в своя „Живот на Карл Велики” :
22. Карл беше с широко и здраво телосложение, висок на ръст, но не твърде много: известно е, че неговият ръст превъзхождаше седем пъти дължината на неговата стъпка. Главата му беше закръглена, очите твърде големи и живи, носът по-голям от обикновено, красиво прошарена коса, лице привлекателно и весело. Всичко това извънредно много увеличаваше обаянието и достойнството на неговата фигура независимо дали седеше или стоеше. Макар шията му да изглеждаше широка и къса, а коремът му да се издаваше напред, но съразмерността на останалите части на тялото криваше тези недостатъци. Походката на Карл беше твърда, цялата осанка на тялото мъжествена. Гласът, макар и звучен, не съответстваше напълно на формата на тялото. Той имаше цветущо здраве, само в последните четири години преди смъртта си страдаше от треска, а в самия край [на живота си] накуцваше с единия крак. Но дори и тогава той действаше повече по свое собствено усмотрение, отколкото по съветите на лекарите. Тях той почти ненавиждаше за това, че те го убеждаваха да се откаже от употребата на печено [месо], което той обичаше, и да привикне към варено. Той се упражняваше усърдно в езда и ходеше на лов и това беше у него национална черта, тъй като едва ли някой народ на земята може да се сравни в това отношение с франките. Обичаше да се къпе в топли бани при естествено горещи извори, упражняваше тялото си с често плуване, в което беше така изкусен, че наистина нямаше равен на себе си. За тази цел построи в Аахен дворец и в последните години на живота си живееше там, без да пътува никъде чак до смъртта си. И той канеше на къпане не само синовете си, но и сановници и приятели, понякога дори и своята свита и всички телохранители, така че се случваше заедно да се къпят до стотина човека и повече.
23. Той носеше национално облекло, т.е. франкско. Отдолу на тялото си обличаше ленена риза и ленени гащи, отгоре – горна дреха с копринен ширит. Краката си обуваше с обувки, а на глезените навиваше навои. През зимата намяташе раменете и гърдите си с наметало от видрови и самурени кожи. Над всичко това носеше син плащ и всякога запасваше меч, поясът и дръжката на който бяха от злато или сребро. Понякога носеше меч, украсен със скъпоценни камъни, но това правеше само при особени празненства или когато пристигаха чуждестранни пратеници. Чуждестранни дрехи, дори и най-красивите, отхвърляше и не търпеше да го обличат в такива. Изключение правят случаите в Рим, когато веднъж по молба на папа Адриан, а втори път по молба на неговия племенник Лъв се облече в дълга туника и хламида и се обу с обувки, направени по римски модел. На тържествата се обличаше с дрехи, обшити със злато, и с обувки, обсипани със скъпоценни камъни, плащ, стегнат със златна фибула, и си поставяше златна корона със скъпоценни камъни.
24. Умерен при храна и пиеене, той беше особено въздържан по отношение на напитките, тъй като крайно ненавиждаше пиянството у всеки човек, а камо ли у себе си и у своите. Но в храната не можеше да бъде чак толкова въздържан и често се оплакваше, че постът вреди на тялото му. Съвсем рядко устройваше угощения, и то само при големи тържества, но в такива случаи с голям брой хора. Неговата ежедневна храна се състоеше само от четири ястия, без да се смята печеното, което ловците обикновено му донасяха на шиш и което той ядеше с по-голяма охота от всички други ястия. По време на ядене слушаше или някакъв музикант, или четец. Четяха му истории и подвизи на древните. Възхищаваше се също от съчиненията на блажения Августин, главно на онова от тях, което носи заглавие „За божия град”. При опитването на вино и всякакви напитки до такава степен беше въздържан, че рядко пиеше повече от три пъти при хранене на масата. Лятно време след храна на обед изяждаше няколко ябълки и пиеше [само] веднъж. След това, като се събличаше и събуваше, както правеше обикновено през нощта, почиваше два или три часа. Нощем спеше така, че неговият сън се прекъсваше четири или пет пъти не само от пробуждане, но и от ставане. Като се обуваше и обличаше, не само допускаше приятели, но ако по сведения на дворцовия граф имаше някаква тъжба, която не можеше да бъде решена без неговата заповед, той заповядваше веднага да въведат тъжителите и като се запознаваше с всички обстоятелства по делото, като че ли се намираше в съда, и произнасяше присъда. По същото време той извършваше не само това, но още тогава определяше какво трябва да се извърши през деня от една или друга служба или какво следваше да възложи на някои от своите чиновници.
25. Той притежаваше голямо красноречие и можеше много ясно да изрази всичко, което искаше. При това той не се задоволяваше само със своя роден език и полагаше старание да изучава чужди езици. От тях той до такава степен усвои латинския език, че се изразяваше на него като на роден. Но по гръцки можеше повече да разбира, отколкото да говори. При това беше толкова словохотлив, че почти можеше да се вземе за бъбрив. С голямо старание той изучаваше свободните науки, като ценеше високо учените и им оказваше големи почести. Граматика той изучаваше при Петър Пизански, дякона, човек на преклонна възраст, а в останалите науки му беше наставник Албин, наречен Алкуин, също дякон, човек от саксонското племе от Британия, мъж извънредно умен във всяко отношение. Много време отдели и много труд положи да изучава при него реторика и диалектика и по-специално астрономия. Изучаваше изкуството да смята, с мъдро старание и голяма любознателност той изследваше движението на небесните светила. Той се опитваше и да пише. За тази цел имаше навик да държи на леглото си под възглавницата табла и книжка, та в свободното време да приучава ръката да рисува букви. Но малко успех имаше трудът, започнат твърде късно на стари години.
Накратко – Карл олицетворява представата за добрия франкски крал, неуморен ездач, запален ловец, добър плувец, склонен към всевъзможни физически упражнения. Поведението му на трапезата е приятно, предпочита пред големите пиршества вечери в тясна компания, на които се водят разговори, свири музика и се рецитират стихотворения. Това са и спокойните мигове, в които кралят иска да му четат различни книги – и исторически съчинения, и богословски трактати. Свети Августин и неговият Град Божи например са чести гости на трапезата. На самата трапеза се настанява в средата на следобеда и му поднасят пет ястия, като едното задължително е дивечово печено на шиш. Накрая похапва плодове. С други думи, макар лакомникът да спазва старателно постите, предписани от Църквата, те надали му допадат. Той обаче пие малко в сравнение с обичаите на аристокрацията и налага тази сдържаност на близките си. Карл се пази. След като се нахрани, всеки ден си поспива, като се съблича и събува, все едно че си ляга за нощта.
При цялата си склонност към разточителство, свързано с утвърждаване на властта му, и при цялата си щедрост към многобройните гости, в личния си живот той не проявява влечение към разкоша. Впрочем след като е допуснал авторите на Libri Carolini толкова да осмиват императорския култ, развил се във Византия, надали би се изложил на подобни критики. След преклонението – проскинезата – в коледната нощ на 800 година никой вече не трябва да коленичи пред император Карл. Към него се обръщат без формалности в палата, дори когато се облича. Телохранителите му се къпят с него в басейна. Той отказва да носи пищни дрехи, с каквито блестят немалко чуждестранни князе. Златотканите одежди, короната и скиптърът се вадят от раклите, когато трябва да бъдат смаяни пристигнали пратеници. Карл се появява само веднъж в Рим, пред папата, с дългата туника с императорската хламида и с обувките по римски образец. Във всекидневието е облечен като всички останли: според Егинхард ходел с „франкска носия”.
Знаем, че основна украса на този тип облекло са били изящно изработената фибула , придържаща плаща на рамото, а при онези, които поради естеството на държавната си служба са имали такова право – колан, отличаващ според своята пищност обществените прослойки. Гарнитурата на колана – токата, езичето, плочките, крайната контрагарнитура – понякога е същинско произведение на изкуството, със златни елементи с релефен рисунък, с изящно оформени сглобки и инкрустирани загладени парчета необработено стъкло и различни камъни, често взети от изделия от римско време. Личат прави и усукани плетеници, листообразни форми и съвсем стилизирани животински фигурки. Коланът е повече от украшение: дори във всекидневието да е от проста кожа, той е политически символ. При появата си пред хора Карл не се явява без него. При определени обстоятелства той се оказва част от образа на кралската власт. В такива случаи Карл се и облича по-добре.

Брачният живот на Карл Велики

Брачният живот на Карл Велики е бурен, но относително простичък. Първата съпруга е с франкско потекло, на име Химилтруда, и му дарява син с вроден недъг, наречен поради тази причина Пипин Гърбави. По някое време Карл се съобразява с желанието на майка си Берта за промяна в съюзническата политика, прогонва Химилтруда и се оженва през 770 г. за дъщеря на лангобардския крал Дидий, вероятно наречена Дидия, Дизирея или Дезидерада – все латински преводи на нейното лангобардско име. Преценяват за уместно да изкарат Химилтруда конкубина, а Пипин Гърбави минава за незаконен. По-късно същият този Пипин ще си позволи да повдигне въпроса за правата си над франкското кралство, ще поведе бунт и през 792 г. ще бъде изпратен да завърши дните си в манастира в Прюм.
След като поема сам дипломатическите отговорности от 771 г., Карл се отказва от съюза с лангобардите, прокужда – Егинхард се осмелява да напише, че не се знаело по каква причина – младата Дезирея, която не е имала време да му роди дете, и се оженва за алеманската принцеса Хилдегарде. От този брак, който мнозина ще се опитват също да представят за конкубинат, кралят ще има четири синове: Карл Млади, Карломан, прекръстен на Пипин, който ще стане крал на Италия, Лудвиг, който ще бъде крал на Аквитания, а по-късно става император Лудвиг Благочестиви, и един близнак на Лудвиг, Лотар, който умира малолетен. Хилдегарде му ражда и пет дъщери, от които две умиат в ранна възраст. Така че на Карл му остават трима сина, добили кралска власт по негова воля, от онази, която ще се смята за майка на Каролингите. За историята Хилдегарде си остава същинската съпруга на Карл Велики. Хилдегарде ще бъде представяна като образец на добродетелта. През XV в. германски монаси ще се опитат да я направят светица.
Наистина като че ли само тя придружава краля, или поне е допусната за известно време при него, когато един поход го задържа далеч от дома му две последователни лета. При обсадата на Павия през зимата на 773-774 г. Карл разпорежда да доведат жена му и няколко от децата му, така че да бъдат с него в Рим през време на страстната седмица.
Карл овдовява през април 783 г. и сключва нов брак с Фастрада, която е с източноафрикански произход и е дъщеря на граф Рудолф. С нея Карл ще има две дъщери. Когато през 794 г. тя умира, Карл се жени за алеманката Лиутграде. След нейната смърт Карл решава да си спести по-нататъшни бракове.
Карл Велики държи на семейния живот. Почита майка си Берта. Непрестанно изразява обичта си към своята сестра на име Гила, Гисла или Гизела. Отбелязано е колко му е трудно да се разделя с децата си. Пуска синовете си да заминат, защото е потребно отчетливо владетелско присъствие в кралството. Предпочита обаче дъщерите му да си имат любовници в двора, а не да се омъжат и да заминат. Най-голямата му дъщеря Ротруда (първата, Аделиада, е починала малолетна), дълго време годеница на василевса Константин VI си има за любовник графа на Мен. Колкото до малката, Берта, тя ражда двама сина на Ангилберт. Единият от тях ще бъде историкът Нитхард.
Егинхард ни подсказв, че кралят не възприема с особена радост резултата от собственото си поведение към дъщерите си и стига дотам да се преструва, че приема въпросните връзки за незабелязани от страна на дворцовите среди.
Възпитателната програма, отредена за децата и спомената от Егинхард, подсказва, че животът в семейството на краля е доста сроден с обичайното за всяка една среда. Отношението към кралските деца е съвсем обикновено, както към децата на всеки франкски големец. Можем да отбележим, че карл се старае да осигури действително интелектуално развитие на дъщерите си.
Пожелал бе челядта му, и момчетата, и момичетата, да бъдат първо обучени в свободните изкуства , които и сам залягаше да усвои. Сетне, когато синовете му израснаха, даде ги да добият ездачески умения по франкския обичай и да се упражнят в боравене с оръжия. Колкото до дъщерите, за да не дремят в леност, накара ги да предат вълна и да опознаят хурката и вретеното. И застави ги да научат всичко важно за една почтена жена.

Историческото Време

Дейността на Карл Велики бива изтъкната на първо място от всички немски църкви. Те са твърде облагодетелствани от щедростта на франкския крал, в някои случаи просто са създадени от него.
По времето на Карл историографите само са отбелязвали какво се е случвало през годините, без да се опитват да съставят някакъв портрет, да анализират амбициите, да обобщят целите на една политика. Тогава за историята е по-важен гласът не на историците, а на граматици като Алкуин и като Теодулф, които водят кореспондеция помежду си или с краля. Нека си припомним, че първото действително светско творение на Възраждането е поезията. Едва по времето на Лудвиг Благочестиви към Карл започват да се отнасят, както към светците: съставен е негов животопис. Тогава той постепенно става Шарльоман, „Карл Велики”.
Надгробният надпис в Аахен е съвсем недвусмислен. Също както и в текста от 773 г. на Liber pontificalis, „Велики” още не е преминало в самото име. То е само прилагателно наред с другите. CORPUS KAROLI MAGNI ATQUE ORTHODOXI IMPERATORIS трябва да се чете не като „ тяло на Карл Велики”, а като „тяло на Карл, велик и православен император”, като „православен” означава „защитник на вярата”. „Atque” е съюз между две равностойни прилагателни, определящи „Imperatoris”. Десет години по-късно Ермолд Черни нарича „Карл Велики” – Карл Мартел. Дори Егинхард, който често си служи с титлата „августейши”, се задоволява с „Карл”, но озаглавява съчинението си Vita Karoli Magni Imperatoris, при което пак съществува двусмислие: „Карл Велики, император” или „Карл, велик император”. Двусмислието е заличено, когато към 840 г. Валафрид Страбон избира заглавието Karoli Magni Vita.
Карл Велики е мъртъв от петнадесет години, когато Егинхард, тогава секретар на император Лудвиг Благочестиви, създава своя Животопис на Карл. Горе-долу по същото време съчинява и „Пренасяне на мъчениците Марцелин и Петър”, за да ознаменува преместването през 827 г. на многоценните реликви от Рим във Фулда, като завършва и окончателния портрет на императора, почел го някога с доверието си. Според встъплението му той просто е изложил своите спомени. При него обаче сме твърде далеч от летописците, бележещи дата и събитие.
„Сметнах за потребно да не се отказвам от написването на тук изложеното, знаейки, че никой не би могъл да го напише по-правдиво от мен, участника в станалото и очевидеца”
Спомените на Егинхард са ценни заради описанието на физиката и нравствеността на владетеля Карл, заради изобразяването на начина, по който е живял и работил, заради живото обрисуване на един двор, познат добре на историка, горд, задето е бил довереник на краля и другар в детството на Лудвиг Благочестиви. Сам Алкуин свидетелства за тази близост, като предлага да повери на Егинхард грижата за превода на едно латинско стихотворение, което кралят не успява да разбере и го нарича малко след 796 г. в писмо до Карл vester immo et noster familiaris adjutor, което може да се предаде като „ваш, а и наш приближен помощник”.
Знаем, че Егинхард е пристигнал в двора около 792 г. Не би попаднал там, ако не е бил забелязан от краля. По-сетне е заслужил да бъде отличен сред интелектуалното обкръжение.
Разбира се, Егинхард е предубеден. Дотам, че няма как заблуди читателя. Кралят се отказва да преследва упорит враг, само и само да спести мъките на народа. В Кралските летописи е отбеляано, че Карл не преследва разбунтувалия се Арихис, „за да не пострадат земите и кралските имоти и за да не бъдат опустошени епископствата и манастирите”. Егинхард, който не пропуска повод да подчертае великодушието на краля, внася допълнение: „заради благото на народа, вместо да се води по душевното упорство [на Арихис]”.
Знаем как се отнасят историографите, работили за Пипин Къси, към паметта за Меровингите, разбивайки до безкрай колективния образ на един род от некадърници. Сега нещата се обръщат и биографът на Карл Велики отрежда, макар и по-сдържано, същата съдба на самия Пипин. Егинхард не се гаври с бащата на своя герой, както е постъпено с поваления род, но с изтънчената си равносметка непрестанно омаловажава делото на Пипин, вдъновявайки се от Кралските летописи, подчертава какви трудности е срещнал Пипин с франкските благородници, които нямали желание да се месят в делата на Италия, макар в изворите да не се споменава за подобни затруднения. Значително подценява иначе съвсем реалните предимства, извлечени пак от Пипин при победата му над Аистулф. Целта му е да покаже ясно, че успехите на Карл Велики са по-големи от успехите на неговия баща.
„Баща му срещнал след молбата на папа Стефан големи затруднения, понеже някои от франкските първенци, до които бил навикнал да се допитва, толкова се противели на волята му, че на висок глас заявили намерението си да избягат от войската на краля и да се приберат по домовете си.
Все пак походът срещу крал Аистулф бил предприет и бързо постигнал успех. Ала и ако двете дела били извършени по сходни причини, или по-скоро поради една и съща причина, трябва да се признае, че те не били сходни нито по приложените усилия, нито по постигнатото. След като просто обсаждал крал Аистулф в Павия няколко дни, Пипин го заставил да му предаде заложници, да върне на римляните отнетите укрепления и дворци и да даде клетва, че няма да си присвои отново върнатото.
Напротив, Карл, след като започнал войната, прекратил я едва когато принудил крал Дидий да се предаде, изтощен от продължителната обсада, и накарал сина му Адалгизел, на когото толкова хора се надявали, да напусне не само лангобардското кралство, а и Италия, след като подчинил херцога на Фриули Родгалт, наложил властта си над цяла Италия и поставил над нея за крал сина си Пипин.
Заключението също е изкуствено. В действителност описаната от Егинхард светкавична победа е постигната от преминаването през Алпите в 773 г. до посвещаването на Пипин Италийски през 781 г., за осем години. Историкът също така упорства независимо от реалностите в омаловажаването на кралската власт и на кралстовото, завещани от Пипин Къси. Лицемерието в тази равносметка е почти смайващо.
Така той благородно увеличил кралството на франките, което неговият баща Пипин му предал вече обширно и силно, като го уголемил почти двойно.
Бившият възпитател на последния син на Лудвиг Благочестиви, бъдещия Карл Плешиви, абатът на Райхенау Валафрид Страбон подготвя към 840 г. „ново издание” на Егинхардовия Животопис на Карл. Разделя съчинението на глави – и това ще бъде традиционният му вид, – озаглавява ги и прибавя встъпителна част, от която получаваме преди всичко сведения за Егинхард. Най-вече благодарение на него знаем нещо за първия биограф на императора.
Пак в онези години един аквитански клирик, вероятно родом от Лимузен, традиционно наричан Астроном, тъй като е дал доста доказателства за астрономическите си познания, съставя Животопис на Лудвиг Благочестиви, в който многократно се позовава на историята на Карл Велики. Астронома е живял в императорския двор през тридесетте години на IX в. Познавал е надживелите първия аахенски двор. Почтеността му, доказана безусловно от сравненията с другите разкази за сблъсъка между Лудвиг Благочестиви и неговите синове, придава ценност на онова, което е изкопчил от някогашните приближени на първия император.
Нитхард, комуто дължим най-важните свидетелства за братоубийствените свади, помрачил царуването на Лудвиг Благочестиви, е само на около петнадесет години, когато умира неговия дядо. Синът на Ангилберт и на дъщерята на Карл Велики Берта не си позволява да разказва около 840 г. неща, за които има само блед детски спомен. Не пропуска обаче да допринесе за създаването на един мит, добре познат през всички епохи: мита за златния век. След като е преживял, а по-късно и предал драмата, каквато е представлявал за приближените на Лудвиг сблъсъкът с неговите синове, в заключение той се обръща към идеала на своя дядо – мир и разбирателство, – сякаш той е бил реалност, като противопоставя времето, в което живее, на периода от ранната си възраст.
При достопаметния Карл Велики, умрял преди близо тридесет години, народът следваше единствено правия път, даден на хората от Господа, и навсякъде бе мир и разбирателство. Сега, напротив, всякой следва пътека по своя угода и отвсякъде произлизат разногласия и крамоли. Имаше всеобщо изобилие и радост. Сега е нищета и скръб.
Ако изключим поредиата от съставители на Liber pontificalis, италийските хронисти отделят сравнително малко внимание на Карл Велики, който ще бъде възприет по-добре от поетите през XII в. Повечето италийски хроники от IX и X в. споменават само няколко възлови момента от историята на Карл, например императорската коронация, която вече бе описана. В прочем доста историци на полуострова в края на Средновековието ще черпят по-скоро от легендарните четива, отколкото от достоверни историографски източници. Ала споменът за Карл не е угаснал. Старите политически разделения са заличени в историческите преценки. В районите, където са търпели страдания поради лангобардското настъпление, не се говори за великодушието и набожността му, макар да липсват основания, за разлика от Германия, да бъде хвалена щедростта му, останала сравнително непрочвена в Италя. Там, където верността към Дидий и към Арихис се е преобразила във вярност към паметта за тях, периодите на подем на лангобардското кралство с готовност биват идеализирани, а и в Павия, и във Верона остават неприятни спомени от продължителните обсади през 756 и 774 г.
В бившето лангобардско кралство и в херцогство Беневенто Карл най-често е представен като нашественик, заел страната на група бунтовници и възползвал се от това, за да пороби Италия. В една хроника от Салерно дори се приписват на Павел Дякон три героични покушения над живота на Карл Велики, като краля простил опитите да бъде убит, обръщайки се към големците с: „Къде бихме намерили друг писател, друг историк като него?” Спомняме си, че братът на Павел Дякон е бил твърде зле в качеството си на бунтовник: размирното поведение на единия е прехвърлено върху другия, което е доказателство за някаква изкривена информация. Хронистът завършва преценката си за Карл Велики в уточнението, че не е имал никакво право да взима титлата император, която „може да бъде носена само от оногова, който властвува над Римската, сиреч на Константинополската имеприя”.
Едва когато след XIII в. университетите се развиват, а с тях и умовете, в Италия избледнява представата за Карл Велики като образец. Из цяла Европа, но преди всичко в Италия и във Франция, ще се препрочитат „Политика” на Аристотел и „Град Божи” на свети Августин, а теолози като Тома Аквински, прависти като Пиер Флот и Гийом дьо Ногаре, защитници на теокрацията като Инокентий IV и Бонифаций VIII и политолози като Марсил Падуански ще търсят своите „авторитети” в Библията и у Аристотел, а не в летописите.
Трите историографски линии вече се обособяват. Карл Велики става едно от главните лица в националната идентичност на германците. Във Франция той е легендарен герой и основно звено в династичната легитимност. В Италия е епизодичен участник в историята.

Библиография:

Йордан Николов – История на Средновековния свят (том първи), 1994 г.;

Жан Фавие – Карл Велики, 2002 г.;

Михаил Йонов, Йордан Николов – Христоматия по История на Средните векове (първа част), 1975 г.;

Етикети: реферат за Карл Велики, Реферат по история, реферат по средновековна история