Реферати

Тропите или обратите в структурата на всеки текст са аспекти от неговата стилистика. Иконизмът, метафоризмът и емотивизмът са средства за игрово смислово трансцендиране. Иносказателната рамка на т. нар. тропи ги прави удобни за обобщаваща, смислово-различителна работа във философията. И наистина, мъдростта на числото и тайнството па символа са вплетени в тъканта на философ­ския език още от Питагор и питагорсйцитс. За целите па аргументацията скептиците си служат с доводи, наречени „тропи“ – десетте скептиически тропи се основават върху релативността в познанието.
Примери
Сред типичните за философския текст тропи са алегорията, символът, метафората, олицетворението, сравнението, алюзията, хиперболата и др. Ако те бъдат стилизирани и обобщени, налага се следният извод:“Досократиците въвеждат метафората; Платон чрез идеята си за демиурга – символа; Аристотел пък – идеята за аналогия“
Олицетворяващо-ипосказателпата природа па алегорията -това-като-говорещо-за-нещо друго – с превръщане в субект на общи абстрактни състояния, онигледено значение с „най-голяма прозрачност. В алегорията зад конкретното „прозира“ абстрактното; обратно, при символа аб­страктното се въплътява в конкретното, съвпадайки с неговата соб­ствена „телесност“. Нещо повече, при символа мяра за общото е не всяко конкретно, а „образцово индивидуално. Ясно с, че именно между алегорията и символа се осъществява „възхождащото мизхождане между нагледи и „чисти“ значения. Юношата, Богинята на Истината, Душата-колесничар и др. са философски алегории на безкористното търсене на истината, външната протекция по този нелек път, ръководната роля на разума в познанието. Целостта и деятелната природа па душата са в нейните крила, а загубата на крила е поселване в земно тяло .“Вретеното на Ананкс“ е образ на необходимата връзка между минало, настояще и бъдеще в лоното на цикличната вечност.
Символът въплъщава „чистите“ значения, но и още нещо: ан-титетическата природа на философското мислене – общото в отношение на събиращо сравняване-разпознаване От една страна, символизмът е цяла историческа епоха, код на средновековната менталност -Божествен план, аналогии, телесност, знак, смисъл. От културологично гледище символът с родова определеност на човека изобщо. Ние живеем в „символен универсум“, в свят опосреден и все повече опосредяващ се знаково. Неслучайно още питагорейцитс използвали символ за раздвояващия се пред душите път – „ипсилон“ ни отпраща било към Островите на блажените, било към Таргара. И понеже „трябва винаги да бъдем обути и готови за път“ символът на крачещия към себе си философ се утвърждава във фигурата „Homo viator“ – защитник па истината (“рицар“), проповедник на истината (“подвижник“), приятел па истината (“сподвижник“). Разгледан като „общ принцип па смислово конструиране“, символът е „пораждащ модел“. Ето защо за философа той илюстрира разликата между знаене и разбиране (проумяване), нуждата от овладяване на изкуството на тълкуванието, т. нар. херменевгика .
Философската метафоричност- Според Аристотел „метафора с пренасяне на чуждо име върху даден предмет – или от род върху вид, или от вид върху род, или от вид върху друг вид, или по аналогия“. Тайната на добрата метафора е в правилно построената аналогия: „метафорите имат неясен смисъл, ако са заим­ствани отдалече. На времето Деметрий Фалерски констатирал относно Платон, че той „повече използва метафори“ в сравнение с Ксепофопт. Без­мерната страст на Платон към метафората е впечатлявала както Дионисий Халикарнаски, така и Дионисий Лонгин. Чрез принципа на аналогията философията – за разлика от частните науки – екстраполира закономерности върху целостта па битието. Философска­та метафоричност е друго изражение на творческата „продуктивна способност за въображение“.
Философските питания се нуждаят от метафорични отговори. Нужно е преформулиране па „гатанките“ на битието в смислово-поносим за ограничения в пространството и времето индивид: „Идея­та на гатанката е в това, като говорим за действителното, да го свър­жем с невъзможното. Чрез свързването на другите думи това не е възможно да се направи, но чрез метафори – може). Невъзможно е трансцендиране на значения без метафори. И в корените на всекидневната реч лежат позабравени редица „изкусни метафори“ – „чист звук“, „голям оратор“ и др.
Извън метафоричното начало философията би се превърнала във формална логика. Метафоричният принцип обединява две неща, забелязани от Аристотел: родово-видовата прилика и сетивната нагледност. Затова според Хегел метафоричното е „…определена представимост, която освобождава винаги общата дума от нейната чиста неопределеност и я прави сетивна, като й придава образност. Нищо че Хегеловият панлогицизъм ограничава метафоричното до естетиката в специалния смисъл на думата. У Кант обаче нагледността е безусловна основана всяко (научно) познание – пространство и време са категории, включени в т. нар. „трапсцсндснтална естетика“.
Метафоризмът не е „модернистично“ увлечение на фило­софията, а правило; въпросът е за модела, върху който се тълкуват съответните „метафорични, качествени или субстанциални понятия“. Като „грижа“ и „лек“ за болестите па душата античната философия например може да се оживи в две метафори: атлетическото сърев­нование и войната. Без метафоричния принцип се остава в сфе­рата на прякото значение, на лишения от смислов контекст предмет .Философската метафорика с създаване на смиели посредством контекстуална игра. Авторитетно е следното наблюдение: „…критикувайки Платон, Аристотел всъщност не отхвърля метафорите му, а напротив, отбелязва, че някои негови понятия, претендиращи за точност- като понятието причастност -в действителност не са пито друго освен метафори“. По пътя на метафората философската диалогичност включва в себе си драматизма на античния театър.
Метафоризмът е кодиран в спецификата на философската референтация (истинност), която е:
- надпредметна – философства се върху нещото, но в контекста на аперцепцията, скепсиса, нищото, смъртта и вечността;
- екстензионално безкрайна (неопределена) – напр. кон­струкцията „свят като цяло“;
- хомоморфна – отражение от типа „сдно-много“, допускащо равнопоставеност на гледни точки в качеството им на различни форми на живот;
- интенционална – оперира се с битието „тук-и-cera“, по като модел па една предметно-логически конструирана цялост. Интснцията с особена форма на „разбиране“. С препратка към концепцията па Лайбпиц за т. нар. „възможни светове“, за да разберем едно твърдение, означава да си представим и конструираме логически свят, в който това твърдение би било истинно“ Философската истинност с от твърде особен характер; тя следва не просто битието, а границите на битието – и осмислените, и
безсмислените състояния и твърдения (пронозиции). Витгенщайн е категоричен: „Съществуването и несъществуването на състояния на нещата е действителността“. Философското мисловно пространство включва съществуващото, несъществуващото и възможните сиетове. Затова рефлектираният (осъзнатият) метафоризьм е терапия, сравнима с „бръснача на Окам“, предпазва философстващия от нскритично хипостазиране на универсални. Метафоризмът реализира специфичната идеали-зираност в тъканта на философската ссмантика. Монологичното де­финиране „умъртвява“ битието, живата противоречивост на битийните „стихии“. Именно метафората е принцип на една конкретна амбивалентност, защото „смисълът па метафората е в нейната двус-мисленост. Кой може да остане извън игровата словесност, когато се напъва да разбере какво е имал предвид Хегел с тезата, че да се движи пешо, означава то да се на­мира на дадено място и същевременно да не е там?!
Метафоризмът е сред условията за преживяване на фи­лософската информация, за нейното превръщане в текст. А така езикът на философията възкръсва в словото на философа – път към другия, но отвъд термините.
Скептическите тропи
Тропите на скептиците са един от най-странните и удиви­телни начини за съобщаване на философското, тъй като онова, което ни съобщават не е нищо определено. Целят да ни съобщят една сдържи пост (поради привидността на възприятията, предс-вдите и мислите ни за нещата и хората), чрез която да стигнем до извода, че нищо не знаем истинно само по себе си, не познава­ме устойчиво, не сме сигурни дали нещата и хората са такива или други, това или онова, понеже могат да са за нас както едно така и друго, или пък нито това нито онова. Ето защо, трябва да се въздържаме от съждение; да не твърдим и не отричаме никога определено, за да не грешим и да не си навлечем житейски несполуки, ако облегнем поведението си на прибързано говорене или мислене, вследствие на което бихме могли да загубим спо­койствието си и душевния мир. Нищо не е истинно само по себе си. Ала това не бива да ни тревожи, защото когато не се обвърз­ваме с нито едно изменчиво възприятие, с нито една определена представа, с никакво отсъждане (утвърждение или отрицание), в тази неутралност и безразличност, в неангажирането ни с мнения и дела – ние опазваме своята свобода (на мисълта и личността си) да не се задължаваме към никой и нищо на света, да обсъжда­ме всичко многостранно, а не да прекратяваме прибързано разсъж­дението си, да имаме предвид всички възможни противоположни отговори, мисли, думи, действия, качества, постъпки, неща, което ни позволява да не се изненадваме и учудваме от нищо на света
Бидейки начини за демонстриране на въпросната нужда да се въздържаме от съждение, доказвана с изследване сблъсъка на най-противоположни и различни възприятия, представи и начи­ни на разсъждение – взаимоопровергаващи се и изключващи се помежду си – тъй че ни убеждават в незнанието ни на нищо със сигурност, нищо сигурно, само така ни се струва (привижда) – скептическите тропи са израз на много сложно и обстойно мислене на високообразовани индивиди.
Мисленето на скептиците свидетелствува за една издигната духовност, благородно сдържане и такт. Както отбелязва Ницше: „първото приучване на духовност“ е – „да не реагираш веднага на дразненето, а да регулираш задръжките cn“.2St Прибързаното мислене, говор, словесна реакция, поведение водят до несправед­ливости и жестокост към околните, безцерсмонност, несъобра-зителност, арогантност, незачитане н;: другите, неуважение, фамилиарност. Те са присъщи на невъзпитаните хора.
Тропите и античния философски скептицизъм – не са израз на съмнение, а на увереност, че нашето знание не е истинно, а привидно, тъп като нещата и собствените ни възприятия, предс­тави и мисли не са трайни и тъждествени, а най-различни и променливи, субективно отличаващи се в различните индивиди от различни епохи и етноси и дори в едни и същи индивиди при различни обстоятелства и физиологически и субективни състо­яния на: възраст, гюл, глад, жажда, разгневеност или сънливост, задоволеност или нужда.
„Несправедливо сл окачествявали скептицизма като учение за съмнението – пише Хегел. Съмняванетоесамо неувереност, мисъл, която е противоположна спрямо нещо признато, то е нерешителност, нерешимост. Съмнението лесно води до разпокъсаност на душата и духа, то прави човека неспокоен; то е раздвоеност на човека в себе си, то носи нещастие… Древният скептицизъм не се съмнява, а е убеден в неистинността; той не блуждае само насам-натам с мисли, които допускат възможността, че това все пак би могло да бъде истинно, а със сигурност доказва неистинността… тази решимост не е истина, а е увереност в самия себе си. Това е спокойствие, твърдост на духа в себе си, то не е съпроводено с тъга.“
Скепсис на гръцки не означава съмнение, а изследване, раз­глеждане на нещо. Скептическите тропи не са начини на съмне­ние в достоверността на нещата, а уверено и решително (обстойно) разглеждане, разни способи на изследване на нашите възприятия, представи и мисли, доказващи тяхната вътрешна противоречи­вост и привидност, отказващи им истинното свидетелствуване за нещата и за нас (за което те претендират).
Древните философи-скептици, обаче, не били никакви шубе-лии или страхливи, подозрителни и тъжни хора, а смели мъдреци, контролиращи реакциите си, т.е. хора със самообладание, сдър­жащи благородно своите преценки и съждения, проявявайки така нареченото „епохе“ (въздържане) от съгласие с някакво опре­деление. В етичен план това е било проява на благоразумие и га­рантирало щастието като вътрешен душевен покой и „атараксия“ (невъзмутимост, безразличие, безметежност) на духа. Авторите, които приписват на скептицизма отчаяние и безверие, незабеляз-вайки въпросната смела увереност на духа, съпроводена с безметежност, покой, блаженство, свобода – са на грешен път. Те не отчитат същностната отлика на древногръцкия скептицизъм от новоевропейския скептицизъм , който е друго философ­ско – не етическо, а гносеологическо учение – клонящо към аг-ностицизъм (за модерния скептицизъм тук не става дум.а). Все пак – нито за древния скептицизъм, който е увереност на духа, нито за модерния може да се каже, че е „философия на отчаяни­ето“, защото дори Хюм признава достоверността на математи­ческото научно познание и цели гордо освобождение на човешка­та душа от догматизма и заблудите на верските суеверия. Няма отчаяние нито в древния нито в модерния скептицизъм.
Най-обстойно тропите на древните скептици са изложени у Секст Емпирик Сетне у Диоген Лаерций. Класически техен ана­лиз и преценка на скептицизма дава Хегел.
Самият израз „тропи“ на гръцки означава „способи“. Секст Емпирик ги определя като „способи за епохе“, ще рече способи за достигане до въздържане от съждение, отнасяйки ги към отличи­телните свойства на скептицизма, редом с неговото понятие, начала, разумни основания (логои), средства за съждение и цел. За Емпирик скептическата способност е тази, която – „противопоставя всички възможни способи на явление (феномените) на мислимото (ноумена); и оттук, вследствие на равносилност (изостения) в про­тивоположните неща и речи достигаме отначало до зъздържане от съждение (епохе), а сетне и до невъзмутимост (атараксия).
Под противоположни положения скептиците разбират „не всяко утвърждение или отрицание“, а само това, че те (утвържде­нието и отрицанието) се борят едно с друго; „равносилие (изостения) наричат „равенството по отношение на достоверност и недостоверност, така че нито едно от борещите се положения не стои по-високо от друго като по-достоверно“; епохето пък (въз­държанието от съждение) е – „такова състояние на ума, при ко­ето ние нищо не отричаме и нищо не утвърждаване“; атараксията (невъзмутимостта) е „безметежност и спокойствие на душата“.2
Надеждата да се сдобием с невъзмутимост е начало и причи­на на скепсиса (изследването), като се явява и неговата цел.
Скептическите тропи не отхвърлят обективното съществу­ване на нещата. Скептиците имат мироглед, съгласно който счи­тат за необходимо да живеят „по заветите на бащите, според за­коните и указанията на други хора и съобразно собственото чувс­тво“. Онова, което се противопоставя са разните способи да се говори за нещата (да се твърдят и отричат мнения за тях), вза-имосблъсквайкн противоположно – с еднакво основание за ва­лидност – борещи се помежду си за достоверност възприятия, представи, миссли. Така, в тропите се противопоставя явление -на явление, когато например се говори, че „една и съща кула от­далече изглежда кръгла, отблизо обаче четириъгълна“, а мисли­мо – на мислимо, когато на извеждащия съществуването на Провидението от порядъка на небесните тела скептиците проти­вопоставят това положение, че „често добрите хора са нещастни, а злите щастливи“, откъдето се заключава за отсъствието на Провидение. Мли пък мислимото се противопоставя на явлението, както, например, Анаксагор противопоставял на положението, че ..снегът е бял’, това(положение), че „снегът е втвърдена вода, а водата е черна, следователно, и снегът е черен“. С подобна цел скептиците противопоставяли понякога настоящето на настояще, а друг път настоящето на миналото или на бъдещето.
По-древннте скептици привеждали десет тропи, наричайки ги заедно с туй „разсъждения“ (логои) и „места’“ (топои). Новите добавили още пет. От десетте тропи първата се основава на раз­ликата между живите същества – едни се раждат чрез съвку-пляване, други – без, едни от яйца, други – живи; поради различ­ното си устройство живите същества имат и различни възпри­ятия за едни v същи неща. Нееднакви са техните представи птиците виждат по един начин, нощните живот­ни и прилепите по друг, рибите по трети, насекомите – по четвър­ти и т.н.; обонянието на кучето е различно от туй на човека. Тази разлика в субекта обуславя и различие във възприятието, нещата „изглеждат“ различно на различните живи същества.
Втората тропа се основава на разликата между хората – по етноси и лично. Индийците се радват на едно, гърците на друго. Едни шбягват едно, други го предпочитат – в храна, облекло, навици, чувства. Например, споменава се за един Александър, кой­то на слънце или в банята треперел, а на сянка се стоплял. Друг пък не умирал от ухапването на скорпион или пепелянка, трети поглъщал отрова без да му има нищо, т.е. вредното за един не е такова за друг, един усеща болка, друг – не, един възприема едно нещо тъй, друг – иначе. Глупаво е да вярваме на по-големия брой, щом не можем да попитаме всички.
Третата тропа изхожда от различието на сетивните органи един спрямо друг. Например – една картина за очите изглежда вдлъбната и изпъкнала (илюзията на перспективата), при’пипане с ръка обаче, се възприема като гладка. Медът може да изглежда сладък на вкус, ала цветът му – неприятен на вид. Излиза, че за едното ни сетиво той е приятен, за другото неприятен. Ето защо, не можем да кажем дали нещата сами по себе си са приятни или неприятни, красиви или грозни, добри или лоши, а само, че ни „изглеждат“, „струват ни се“ такива, в зависимост от различието в нашата телесна конструкция, житейски вкусове, навици, обичаи, състояние на духа, възраст, пол. Възможно е ябълката да има по­вече качества от тези, които ние възприемаме с петте си сетива, след като за невиждащите и глухите, тя има по-малко качества.
Четвъртата тропа се основава на обстоятелствата в субекта предвид на неговите състояния и изменения – дали е в покой или в движение, спи или е буден, развълнуван ли е, мрази ли или обича, трезвен ли е или е пиян, млад или стар, гладен ли е или е сит, смел или страхлив. Често предшествуващото ни състояние опре­деля характера на следващите възприятия. Например, ако сме уп­лашени възприемаме нещата по един начин, ако сме радостни и щастливи по друг и т.н. Това, което изглежда на страхливеца опас­но и страшно ни най-малко не ужасява смелият.
Петата тропа изхожда от разликата в разстояние и място. Отдалече кулата е кръгла, отблизо – четириъгълна. Ако сме в началото на една колонада и погледнем напред тя ни изглежда „като че ли“ се стеснява към края, ако сме застанали в средата й – „изглежда“ равна в двете посоки. Потопеното във вода весло ни изглежда прекършено, яйцето в птицата е меко, а снесеното твърдо; в морето коралът е мек, изваден на въздуха – твърд.
Шестата тропа изхожда от примесите (смесването) на нещата, откъдето заключаваме, че нито един от предметите не се възприема самостоятелно, а винаги примесен с други, в зависи­мост от средата. Звукът е различен във въздуха и във водна среда, ароматите са по-силни в банята или на слънце (на топло), откол­кото в студен въздух; тяло обкръжено от вода е много по-леко, а обкръженото с въздух – по-тежко. Един и същи звук е различен в открити и в затворени места; страдащите от жълтеница виждат всичко жълто; очите ни имат течност и влага, ушите ни канали, следователно сетивата ни не оставят усещанията чисти, а ги при­месват с качестг.а идващи от самите тях, така че никога не възп­риемаме нещата сами по себе си, а само както ни „изглеждат“, както ни се „струват и привиждат“ в даден момент, в зависимост от състоянието на сетивата ни и нашите настроения.
Седмата тропа тръгва от различния състав, големина или количество на нещата. Например, стърготините от рога на коза са бели, ала ненастъргани в рога – черни, или пък настърганото сребро е черно, а иначе бяло. Песъчинките взети отделно са твърди, а в пясъка като цяло – меки. Храна или питие в различно количество оказват различно възприятие. Виното, употребено в мяра ни укрепва, злоупотребим ли, отслабва тялото. Изменението на количеството променя и качеството.
Осмият троп изхожда от отношението, в зависимост от ко­ето нещата са относителни. Например: ляво и дясно – гледани откъм нас са едно, а откъм предмета към нас – разменят местата си. Значи на нас нещата ни „изглеждат“ такива, без да „са“ таки­ва независимо от нас. Всичко съществува „по отношение на“ друго. Равно и неравно, видимо и указващо. Ето защо „трябва да се въз­държаме за природата на нещата“.29′1
Деветият троп взема предвид редкостта или честотата на нещата. Слънцето би трябвало да ни прави по-голямо впечатле­ние от една комета, ала тъй като го виждаме често то не ни поразява, а кометата поради редкостта си ни се струва божестве­но знамение. И земетресението вълнува силно, защото не е често. Или който вижда за първи път морето – какво вълнение! И кра­сотата на човешкото тяло съзряна за първи път ни грабва, сетне свикваме и впечатлението ни се притъпява. Всичко това обаче са наши впечатления, а не касае красотата или забележителността на нещата сами по себе си. Следователно и този троп ни отвежда към извода, че трябва да се въздържаме от съждения за нещата, тъй като какви са те в чист вид, независимо от нашето отноше­ние към тях, не сме в състояние да преценим. Един харесва раз­вълнуваното море, друг – спокойното и гладко, един се възхища­ва на природата в състояние на буря, друг – се плаши и крие у дома. Ала природата сама по себе си не е нито „добра“ нито „ло­ша“. Тя само ни „изглежда“ такава в зависимост от туй дали ни възтрогва или устрашава, дали извличаме полза или ни вреди. Редкостта на едно нещо го прави по-ценно за нас (както златото, ако се срещаше навред из краката ни – не бихме го ценили толкоз).
Десетият троп касае нравствеността в зависимост от разли­ката в отделните народи досежно обичаи, закони, тип поведение, суеверия. Установените закони са само договори между хората,които са различни в различните страни. В едни от тях прелюбо­деянието се наказва, в други – не, в едни кръвосмешението е забранено, а в Египет фараоните се женят за сестрите си. Персите считат за прилично мъжете да носят пъстри и дълги дрехи, у гър­ците – това е позорно, както за жени. В Индия се съвкупляват публично, у другите народи това е неприлично и позорно. На едно поведение може да се противопостави друго. Тук едно се смята за справедливо, там – друго, тук законът наказва едно – там е позво­лено да се убиват родителите. Киникът Кратет се съвокупил с жена си Хипархия пред очите на всички на площада,, ала обичаят е повечето мъже да правят това с жените си насаме. Диоген киникът пък ходел с плащ тъй, че рамото му било открито, за други неприлично. Обикновените хора считат, че боговете са неприс­тъпни за злото, а поетите ги изобразяват като завистливи и нара­няващи се едно друго същества…
Петте други по-новите скептически тропи – са по-мисловни, не така сетивни. Затуй Хегел ги цени повече. Първата от тях из­хожда от разногласието и разликата в мненията на философите, множествеността на догмите (основните положения приемани за безусловно верни). По едни и същи въпроси в различните фило­софски школи едни твърдят едно, а други – друго. Втората касае изпадането в лоша безкрайност – за едно нещо се привежда даде­но основание, за него обаче се търси и намира друго, за него -трето и т.н. – няма за какво да закрепим мисълта си. Третата визира относителността на определенията спрямо отсъждащия. Четвъртата – предпоставянето, това, което се въвежда аксио­матично, без да се доказва. Петата -доказателството в кръг, вза­имното обосноваване на едно чрез друго и обратно.
Скептическите тропи засягат важния въпрос за критерия на познанието и истината. Кое трябва да съдържа критерия за да се твърди нещо с достоверност? Сетивното възприятие, представа­та или мисленето? Кое е мерилото? За да имаме един надежден и сигурен критерий (мерило) последният трябва да е непроменлив. Иначе не можем да мерим. Какво би станало, ако мерейки (с линийка, мерило, аршин, метър, теглилки – килограм, литър и пр.) – внезапно самото мерило се промени? Нали тогава нищо не бихме могли да отмерим. Ако метъра (аршина) или теглилката (кантара) или литъра или крината – се уголемят или смалят, ме­търа стане по-голям или по-малък от метър, а килограма хем килограм, хем не-килограм – нали ще бъдем излъгани? Както и става когато нещо не ни се отмери точно в търговията.
Подобна е ситуацията в познанието. Сетивните възприятия не са устойчиви, менят се съобразно субекта и неговите състояния, разстоянието, мястото, осветлението, средата и пр. Ала и представите и мислимото съ­що се менят, едни отсъждат така, други – иначе, разни са закони­те и обичаите. И тук нямаме твърдо, непроменливо мерило .Тогава как да съдим сигурно? Ето го проблемът. Критерият или мерилото се затвърдява в повторението, когато всеки път отмерването на едно и също дава един и същи резултат, при положение че мерещият мерилото и мереното остават сравнително трайни и устойчиви. Затова, кога­то скептиците признават в своя мироглед законите и обичаите на държавата, в която живеят, те не са анархисти, а житейски пра­вилно ориентират поведението си. Ала това не им пречи, сравнявайки обичаите и законите в една страна с тези в други – да констатират изостенията – това, което тук е справедливо, там е несправедливо, тук – добро, там – лошо, с еднакво основание (обичая, закона). Е, то­гава има ли „справедливост“ сама по себе си, или тя е само „дого­вор“, консенсус, общоприето съгласие между хората, подкрепено със закони? Има ли абсолютна истина или само относителна?
Тъй че, когато Карнеад като пратеник в Рим произнесъл там в един и същи ден две прословути речи върху справедливостта: едната за справедливостта, а дру­гата против нея, то без съмнение е използвал от една страна т.н. софистически тип реч: антилогия ,а от друга скептически по същество доводи, основаващи се върху изостенията .Това станало 156 г, пр. Хр. когато той бил изпратен от атиняните като дипломатически пратеник с още двама философи.
Що се касае до скептицизма, очевидно е, че за неговото въз­никване в Гърция, както при питагорейството и Платон, немалка роля е изиграло запознаването с някои източни философски учения. Лаерций съобщава за Пирон, че е бил ученик на Анаксарх, когото съпровождал навред „даже при срещите му с индийските гимнософисти и с маговете“. „Оттук, както изглежда, той въвел и своята предостойна философия, утвърждавайки непостижимос-тта и въздържанието от особен род. Той нищо не наричал нито прекрасно, нито безобразие, нито спра­ведливо и въобще полагал, че истинно не съществува нищо, а хор­ските постъпки се ръководят само от законите и обичаите. В това указване на влияние от Изток прозира хиндуистка мистична философска нагласа за спиране на мисленето и освобождаване на духа от неговата .Усеща се от друга страна и хиндуистката мистична доктрина обявяваща це­лия видим свят за „илюзия“ – като „булото на Майа“ мо­же да се разкъса само от мъдреците, постигнали „безметежност на духа“ (нирвана). Макар и да е рисковано това сближаване на двете философски традиции, все пак въпросното упорито изследване, съпроводено с въздържане от прибързано съждение, е било практикувано на Изток далеч преди това да стане в Гърция. Доказателство за тази „миграция“ на философски теми и нагласи е и присъствието на един известен като хиндуистки философски пример с „въжето“ типичен за брахманизма – въжето, което изглежда като „змия“, лежаща на пътя, без да е такова в действителност .На този пример се спира и Хегел, разглеждайки въпроса за критерия на познанието при Карнеад :„Когато една представа се съгласува и с многобройните обстоятелства, в които се намира, тя е твърда. Ние можем да смет­нем връвта за змия, но тогава още не сме взели под внимание всички обстоятелства, с които е свързана тази връв“.

Използвана литература:Красимир Делчев- Съобщаване и споделяне на философското,Сашо Марков-Увод във философията