Реферати

В дискусиите за бъдещето на Европа, регионите са заемали все по-централно място още в началото на 90-те години на миналия век. Европейският регионализъм от 90-те (новият регионализъм) е описван като модернизиращ и напредничав, за разлика от „стария” регионализъм, характеризиращ се с неговия „провинциализъм, и в неговите рамки със социален и културен дневен ред, където претенциите за „правото на корените ни” са имали централно място” .
Една от основните характеристики на новия регионализъм е връзката му с това, което Майкъл Кийтинг нарича „нова парадигма за развитие”. Тя представя идеята, че регионалното развитие трябва да бъде осъществявано не чрез нарочни дейности на правителствата и специални субсидии за периферните райони, а чрез усилията на самите региони.
Разликите между районите не би следвало да се обясняват единствено чрез обръщане към структурни условия като демография, търговия и индустрия. Напротив, на фактори като култура, гражданско общество, идентичност и свързаните с тях нагласи и активност, би следвало да се приписва нарастваща важност.
Доколкото първите изброени фактори могат да бъдат приписани на политически организирани, действащи, национални държави, то би следвало втората група фактори да им бъде противопоставена в този контекст, за да бъде възможен и критичен поглед към нео-регионализма като концепция.
В този смисъл двете групи фактори ще бъдат разглеждани в контекста и на национализма и националните държави. В същото време ще бъде показано и как тази нова парадигма е възможно да се твърди, че се осъществява чрез конкретен пример, а именно на германската провинция Мекленбург-Предна Померания. В същото време ще бъде поставен и въпроса, доколко е коректно предпоставянето на разлика между стария регионализъм като етно-културен (в смисъл на обвързан с националната държава) и новия като имащ като структуроопределяща характеристика засиленото гражданско участие и чрез него изграждане на нов тип идентичност, различаваща се от изградената по стария модел.

Мекленбург-Предна Померания е провинция с относително слаба икономика в рамките на Федерална Република Германия. Тя рядко бива споменавана в изследвания, свързани с регионализма, дори и когато става дума за емпирични изследвания със стеснен фокус и включващи региони в рамките на Германия . В същото време, както ще покажем по-долу в текста, самите политически партии широко използват реторика, която съответства на концепцията на нео-регионализма.

РЕГИОНЪТ КАТО КОНСТРУКЦИЯ
За разлика от националните държави, за регионите се говори и като за автентични общности, като за кохерентна сфера на интереси, вътрешно обусловени функционални отношения и идентичности. Регионалното не се определя в същата степен като резултат от политически процес, в сравнение с националното. По-скоро се описва и чрез фолклор и автентични корени .
В този смисъл е трудно да се докаже напълно имплицитното внушение на нео-регионализма, че е възможно чрез него да бъдат преодоляна гледната точка на собствено етно-културното и институционалното разбиране на регионите, изцяло за сметка на това за активно гражданско участие.

Както Ърнест Гелнър се опитва да докаже, че националисти (тук не в широко популярния исторически смисъл) са конструирали нацията, то може да се каже и че регионалсти са конструирали и оформили регионите. Административният регион, използван за пример тук има ясен административен профил. Въпреки това, всички направени усилия за установяване на идеята за регион и увличането на гражданите за участие в неговата структурна тъкан, би трябвало да се приемат като усилие за превръщането на собствено административния по формат регион, в една общност. Или според интерпретацията на Гелнър за нацията като формирала се като резултат от „Националистическата епоха”, за региона би следвало да се каже, че трябва да бъде резултат от „Регионалистическа епоха”, чиято вътрешна логика да обуслови и да доведе до оформянето на региона в общност.

С последните два пасажа, всъщност оставяме място и на стария, и на нео-регионализма като, всъщност, взаимодействащи си, а не взаимоизключващи се. Т.е. от една страна имаме административното действие на държавата, по силата на което има административен регион, или може да се говори за нарочна регионализация с една или друга цел, като държавата би могла да определи и критерия, по който се извършва регионализирането. От друга страна може да се говори за регионализъм, за определени политики, излъчвани от самия регион като имащ административното право и ресурси да го прави, които политики имат за цел да укрепят статуса на региона и да установят като стабилни мрежите от отношения, в които участва региона и оттам насетне специфичната му идентичност. Като пример могат да бъдат дадени германските провинции, които на нормативно ниво имат право да вземат сами решения за специфични типове активност, дори и на ниво отношения с други държави. В същото време в рамките на самата Германия, провинциите имат специфична идентичност. Най-добър пример е Северен Рейн-Вестфалия, която е създадена по-скоро по административни причини и мотиви, а не толкова в резултат на собствен облик на провинцията в исторически план, като имаща собствена специфика, отличаваща я от другите провинции.
В същото време този регионализъм е възможно да бъде търсен и ако увеличим мащаба. Тук е мястото да се спомене и външното влияние на Европейския съюз. Наред със стремежа на ЕС за създаване на „Европа на регионите”, организации като Съвета на Регионите и Асамблеята на Европейските Региони са оказала значителна подкрепа за тази идея.

Тези факти ни отвеждат към извода, че регионите не трябва да бъдат разглеждани само като естествени дадености, а и като политически, но и социални конструкти.

ПРОБЛЕМАТИЗИРАНЕ НА АВТЕНТИЧНАТА ИДЕНТИЧНОСТ
От казаното дотук, би могло да се каже, че една регионалистка политика би трябвало да следва тезата, че регионалната идентичност просто съществува, дълбоко вкоренена и структурирана.
В Декларацията за регионализма на Асамблеята на Европейските Региони е записано: „чрез исторически, езикови, лингвистични, културни, социални, икономически и географски връзки, хората все повече се идентифицират с региона, в който живеят.” По-сетне регионът се схваща като „израз на отделна политическа идентичност (…) отразяваща демократичната воля на всеки регион.”

Политически аспекти
Християн-демократическата партия на Мекленбург-Предна Померания настояват за „първична” позиция в своята регионална програма, а именно, че „все повече хора в Мекленбург-Предна Померания се обръщат към традиционните си корени.”
Акцентирайки върху автентичността на регионалната идентичност, нео-регионализмът се явява опозиция на посочената „първична гледна точка” и конструкционализма.
И в същото време ХДС заявява, като антитеза на цитираното твърдение, че политиката в рамките на федерацията, „трябва да подсили идентичностите” и в същото време – връщането към корените е начинът, по който „може да бъде изградена силна регионална идентичност”. Т.е. налице е експликация на преплитането между двата типа говорене за регионализъм.

Идеологизиране на културата
Един от централните акценти в „новата парадигма за развитие” е културата. Затова е важно да видим как културата се осъществява чрез специфични политики.
В рамките на тази гледна точка върху регионализма, културата не означава осъществяването на конкретни артистична активност и практики, нито по-широк достъп до тях на гражданите. На нея се гледа като на засилване на усещането за солидарност и общностност между тях.
Министърът на образованието на Мекленбург-Предна Померания през 2001 г. заявява по случай откриването на фестивал, посветен на обичаите и културата на Мекленбург-Предна Померания, че народната култура (Volkskultur) и грижата за регионалните особености, ще доведат до “Heimatsgefuehl” (усещане за родина), идентичност и самочуствие.

Друг аспект, освен идентичността, върху който културата има влияние според нео-регионализма е икономиката. Културата, в посочения по-горе смисъл, е важна за икономическото развитие на региона.
За периферен регион като Мекленбург-Предна Померания, отговорът на въпроса за икономическо развитие е туризмът . Развива се концепцията за културен туризъм. Така, например, Партията на Демократичния Социализъм (PDS) разглежда развитието на културния туризъм като средство за „запазването на културната идентичност на провинцията” . Това поставя въпроса и за това как регионалната история бива интерпретирана, тъй като до голяма степен това определя и културния облик на региона, като имаща собствена специфика за разлика от другите.
В Мекленбург-Предна Померания се акцентира върху времето, когато на територията на тази провинция са разцъфтявали, търговските градове (Hansastaedte) като символ на отвореност към света, развитие на търговията.

РЕГИОНАЛИЗАЦИЯТА КАТО ДЕМОКРАТИЗАЦИЯ?
Твърдението, че регионализацията на Европейския съюз произтича от претенцията „отдолу” за увеличена регионална независимост е важна съставка на нео-регионалистичния дискурс.
Тази претенция за регионализацията като процес, протичащ отдолу-нагоре, може да намери и друго тълкуване. От една страна различните регионални политики имат голямо влияние върху политическото ежедневие на ЕС, като доказателство за това е политическата подкрепа за изграждане на „Европа на регионите”. За регионите това е възможност да получат финансиране от страна на ЕС. От друга страна, администрацията на ЕС идентифицира нуждата от това да доведе Съюза по-близо до гражданите, като волята за това е изразена и в проекта за конституционен договор на Европейския съюз. Много често „пътищата” за това сближаване се идентифицират на регионално и локално равнище.

Идеята, че новият регионализъм трябва да бъде различен от стария, заради липсата на етно-културни елементи сред основните такива, може да бъде оборена.
Както видяхме, в центъра на новия регионализъм стоят идентичността и културата, като се изключва влиянието на институционалните предпоставки за формирането на регион.
Това поставяне на идентичност и култура като основа за формиране на регион поставя сериозния проблем за това, кой всъщност участва в изграждането на идентичността на региона и утвърждаването на културната идентичност на същия. Проблемът се състои в това, че в контекста на глобализационните процеси не би трябвало да се очаква, че жителите на един и същи регион е възможно да пребивават в едни и същи културни рамки и в едни и същи критерии за идентичност.
Така например, провинция Мекленбург-Предна Померания е регион с висока безработица. Това поставя разделителна линия между тези, които преживяват региона като място, което е пазар за техния труд и онези, които са изключени от същия този пазар. Миграцията – национална или интернационална, означава, че е много вероятно голяма част от хората да не могат да намерят своите „културни корени” на това място. Тъй като регионът предоставя различни възможности на различни групи, много е възможно регионът да се явява по различен начин на жителите му.
Ограниченията, които поставят критериите за идентичност и културна традиция, която да бъде споделяна, правят рамките на регионалната идентичност, по-тясна от тази на националната. Това означава, че поставянето на идентичността и културата в основата на идеята и за развитие на региона, отново имплицитно съдържа в себе си проблема за изключването. Все пак, трябва да се отбележи и от друга страна, че без поставянето на ограничения, не е възможно създаването на стереотип и идентичност.
Това обаче, може да постави на дневен ред и по-остри проблеми, тъй като изхождайки от тези си предпоставки, нео-регионализмът няма вътрешен ресурс да разреши случаи, при които в конкретен регион се появят проблеми от етнически характер или се появят случаи на социална и икономическа маргинализация. Това налага критичен поглед върху този дискурс и все пак отдаване дължимата роля на Европейския съюз, който е институционализирал регионализма и е направил възможна концептуализация от типа на неорегионалистката. Т.е. (все още) не е възможно премахването на институционалните предпоставки за регионализирането, тъй като те са ресурсът и в същото време средата за осъществяването на самото него.

Етикети: реферат за ЕС, реферат по география, реферат по свят и личност