Реферати

Началота на разпространението на християнството в българските земи се започва с проповедите на апостол Павел (52г.) и апостол Андрей (65г.). Дълбоки следи оставя и църковна организация на Балканите през IV – VII в. През този период голяма част от тях са били под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. До VIII в. една част на Балканския полуостров се намира под управлението на Рим, но византийските императори успяват да включат и тези земи в диоцеза на Цариградската патриаршия. През този период се наблюдават славянски и други нашествия върху Балканите, чрез което нанасят тежък удар върху църковната организация. Но въпреки това християнството на влиза между славяните, за да стигне до там, че през 764г. цариградски патриарх станал славянинът Никита. Има и исторически сведения които показват, че християнството е започнало да прониква и сред прабългарите. През 528г. в Цариград християнството приема прабългарският вожд Грот.
Там по-късно бил покръстен и Кубрат (ок. 605-655г.). Това е било условието, за да стане той патриций. Вероятно и хан Тервел също е бил покръстен през 705г., за да може да получи титлата кесар. Първородният син на хан Омуртаг (814-831) Енравота (Боян) се приема за първия български мъченик, загинал, но запазил Христовата вяра. Християнството приема и пленената от византийците сестра на хан Борис, която по-късно, след като се завръща в България, започва да оказва силно влияние върху своя брат. Всичко това говори за невъзможността да се сложи преграда пред проникването на християнството в българските земи, въпреки усилията на хан Омуртаг. Същевременно не трябва да се преувеличават и сведенията за това , че хан Кубрат и хан Тервел са приели Христовата вяра, т.к. става въпрос за един до голяма степен формален акт, свързан с конкретни политически дивиденти. В резултата на военните действия територията на страната значително се разширява, населението се увеличава и това безспорно разширяването на Българското ханство през първата половина на IX в., което станало за сметка на земи, принадлежащи на Византия, изиграва съществена роля за увеличаване на християнското население в българските земи. Това след себе си водело място в международната политика, което се определяло от нейната политическа мощ. Било е необходимо стабилизирането на международните позиции на България, като това е само един от съществените резултати на нейното цялостно укрепване. Териториалното консолидиране на държавата и налагането на другите характерни белези на единна държавно-политическа структура са останалите важни резултати, които допринасят за ускоряване на нейната централизация.
Вече и в картата на тогавашната Европа се появява и налага България като водеща европейска сила, наравно с Византийската и Франкската империя. Административните реформи, процъфтяването на стопанството, новото законодателство – това са факторите, които подготвят могъществото на българската държава през X век. Дейността на владетелите от първата половина на IX век създава необходимите условия за последвалото покръстване при княз Борис I.

В преобладаваща част на Европа християнството е била господстващо вероизповедание, дори в няколко страни е била официална религия. Но в България са се ширили славянския пантеизъм, български тангризъм и отчасти християнството. Тези неща разделяли нацията по този начин не се е получавало обединение на държавата. Хан Борис като голям политик и държавник на неговото време решава да се справи с този проблем, който разединявал нацията, като решава да приеме християнството. Обаче бива изправен пред голяма дилема – дали от Римската църква или от Източната. Защото ако е избере Източната, по този начин се обрича на зависимост от Византия, но и ако избере Римската- по този начин Византия ще се настрои отрицателно към България и така обрича България на непрекъснати удари от страна на Византия.
Обмисляйки внимателно нещата в връзка с покръстването – коя от двете църкви да избере, обстоятелствата налагат друго решение. Съдейки по изворите, хан Борис е в преговори с немския крал Людовик, който се готвел в удобно време да изпрати мисия за покръстването на българите. Тъкмо по това време (863 г.) страната изпитва тежки затруднения от сполетелите я природни бедствия: суша, глад и земетръси. Византия, която внимателно следи развоя на събитията в България, се възползва от ситуацията и нахлува с войските си в Тракия. Хан Борис поискал мир, за който Византия поставя условието тя да покръсти българите. В знак на добра воля преговарящата в Константинопол българска делегация е покръстена. Наскоро след това се завръща с група духовници, които покръстват кана и семейството му. На този иначе много важен акт не се придава публичност поради липсата на достатъчна подготовка у населението. Това става през есента на 863 г., а през пролетта на следната 864 г. започва масовото покръстване на българския народ. То се извършва върху цели селища, при което новопокръстените приемат християнски (предимно гръцки и еврейски) имена. За онази епоха покръстването на един народ е събитие от първостепенна величина.

Основните исторически извори за Покръстването са :
Балшински надпис на Борис – Михаил от 866г – Каменен надпис от село Балши
Надписа е върху колона, ценен археологически паметник, който е поставен по нареждане на самият Борис. Тя е намерена край една албанско село по време на първата световна война. Надписа е:
…[покръсти се от Бога владетелят на българите] Борис, преименуван Михаил, с дадения нему народ в годината 6347 [866]
Той дава сведение “за преминаването и приобщаването на народа към Христа”,
както разбираме от глава 9 на “Кратко житие на св. Климент Охридски”, написано от Димитър Хоматиан .

Старобългарски разказ за покръстването
Един от авторитетните български източници, които показват покръстването от българска гледна точка. Започва така:
Как и по какъв начин българите станаха християни, ще бъде разказано накратко тук.

Чудото на св. Георги с българина .
Старобългарският разказ е написан през X в. и ни дава ценна информация за покръстването. Авторът казва:
Аз съм от новопокръстения български народ, когото Бог просвети със свето кръщение през тия години чрез своя избраник, княз Борис, наречен в светото кръщение Михаил.

Синодика на цар Борил
Начало на българските царе: на Бориса, първия български цар, наречен в своето кръщение Михаил, който приведе българския род към благоразумие чрез своето кръщение, вечна памет.

Отговорите на папа Николай I на допитванията на българите
Един от най-интересните чужди извори за българската история през IX в. Писан е от папския секретар Анастасий Библиотекар по заръка на папа Николай I. Те всъщност са 106 отговора на 115-те въпроса, зададени от новопокръстения княз на българите Борис I. Самите отговори повтарят въпросите, така че разбираме какво е искал да узнае Борис.
17. И тъй, разправяйки как сте възприели по Божия милост християнската вяра и как сте накарали да се покръсти целия ви народ…

Писмо на патриарх Фотий до княз Борис I
Патриарх Фотий е сред най-видните византийски енциклопедисти през IX в., изключително ерудиран човек. Един от инициаторите за покръстването на българите. Пише следното в писмото си до Борис:
Но дано Бог, Който те е украсил с тия подвизи и те подкрепя досега в тях, да те поддържа и съхранява до края на живота ти в същите и по-големи добродетели, за да бъдеш и за управлявания от богохранимата ти власт народ добър и незабравим пример за поука, на всички други народи повод за спасение, обръщение и избавление, а за нас, смирените, вечна похвала.

Окръжно послание на патриарх Фотий от 867 г.
За българите пише следното:
Но и българите, народ варварски и христоненавистен… Нямаше още две години, откак тоя народ беше захванал да почита християнската вяра…

Латински надпис, намерен в Преслав :
През понтификата на блаженопаметния папа Николай I в десетата година, в името на всемогъщия Борис е осветена тази черква в присъствието на княза на българите Борис с целия му клир и народ.

Фулденски анали, Бертински летописи, „Животописи на римските папи“ от Анастасий Библиотекар, Старобългарски разказ за покръстването, Българска апокрифна летопис от XI век и др.

Има най-различни версии за покръстването на българите:
Една от тях е на най-ранният хронист Никита Пафлагонски, живял в края на ІХ и началото на Х в., според него българите били мъчени от силен глад, имало и земетресение, и понеже получили дарове от византийския император, пристъпили към светото кръщение, като сложили оръжие. Тя е съвсем кратка: „Настъпил месец август и столицата започнала да се тресе от извънредно силни трусове…..Земетресението продължило четиридесет дни, докато сломило жестокостите и безсрамието им……Прочее земетръсът спрял веднага. А тогава по божи промисъл и българите, измъчвани от силен глад, а освен това и привлечени от даровете на императора, сложили оръжието и пристъпили към светото кръщение” . В ГИБИ се пояснява, че земетресението е станало в 863 г., а жестоките безсрамници били привържениците на патриарх Фотий. Т. е. във второто изречение се визира борбата между византийските патриарси Фотий и Игнатий. Столицата, разтърсвана от земетресението очевидно не е българската, а е Цариград.

Според друга, тази на Продължителя на Теофил, ясно е очертана заплахата от страна на Византия, а и понеже българите били мъчени от глад, уплашени те поискали да станат християни и да приемат християнското кръщение от Византия.
„Михаил тръгнал с кесар Варда на поход и се опълчил по суша и по море срещу княза на българите Михаил, понеже се научил, че българският народ изнемогвал от глад. Българите, като научили това, били като от гръм поразени, те предварително се отчаяли от победата, преди да влязат в битки и сражения, поискали да станат християни и да се подчинят на императора и на ромеите. Императорът, като кръстил и възприел техния княз, му дал своето име, А велможите му кръстил, като ги довел в столицата. Оттогава настанал дълбок мир” .

Симеон Логотет пък разказва следното: “Но българите, като узнали за това [за похода], били поразени като от гръм и преди борбата и сражението се отчаяли в победата и молели да станат християни и да се покоряват на императора и ромеите; тогава императорът, като кръстил княза им и го възприел, турил му своето име, а като отвел болярите му в Цариград, кръстил и тях; оттогава настанал мир дълбок.”

Подобен е и разказа на Йосиф Генезий: „И тъй владетелят на българите, като се научил за това (победата на византийските войски над Омар в 863 г.) и променяйки намеренията си вследствие на този успех, се съгласил на мир, ако и по-рано да бил дързък. Освен това и неговите хора били измъчвани от глад, поради което те, както изглежда си припомняли Омировите думи: „Всяка смърт е страшна за нещастните смъртни, но най-страшно е да завършиш живота си, като умреш от глад”. Поради това всички лесно се съгласили да приемат християнско кръщение, а техният владетел приел да се нарича Михаил – по името на императора. Там били изпратени отбрани архиереи, за да укрепят християнската вяра” .
И в връзка с споменатото 40-дневно земетресение, което опустошава българските земи. Изворите тълкуват това съ¬битие като проява на божия гняв срещу обещанието на българския владетел да приеме християнството от Рим.
„През август 863 г. на Балканския полуостров и в българските земи започнал силен земетръс, който траял 40 дни. Годината била неплодородна и българското население било измъчвано от голям глад и други природни бедствия. Това използувала Византия, която предприела поход по суша и по море срещу България. Княз Борис І, който бил поел вече пред немския крал Людовик
задължението да се покръсти заедно с целия си народ и да се приобщи към Римската църква, трябвало да поведе преговори с Византия. През пролетта на 864 г. между двете воюващи държави бил сключен „дълбок мир”. България се задължавала да приеме християнството от Цариградската църква. Дошлите в Цариград за сключването на мирния договор български пратеници били покръстени. Заедно с тях за България заминала внушителна мисия от византийски духовници, за да извърши масовото покръстване на народа и подготовката на официалния акт на покръстването на самия владетел. Поради зреещата народна съпротива княз Борис І не придал пълна тържественост на своето кръщение и го извършил тайно една нощ през 866 г., като приел името на своя кръстник и „духовен баща” византийския император Михаил ІІІ (842-867)”.

Намеренията на Борис не остават тайна за Константинопол и предизвикват основателна тревога сред управляващите среди във Византия. Ако в този момент българите спазят обещанието си и приемат християнството от Рим, империята завинаги трябва да се прости с надеждата да разпространи своето духовно влияние сред тях. Такъв опит се налага да бъде спрян със сила. Византия започва да се готви за война с България. През септември византийският пълководец Петронас разбива арабите в Мала Азия и се насочва срещу заетите на северозапад българи. Борис добре осъзнава същинските причини за византийското нашествие. За да избави страната си от една опустошителна война, която би могла само да увеличи бедствията й, той прави стъпката, която отстранява всички усложнения. България започва преговори за мир, в следствие на които е сключен „дълбок мир“.

Покръстването на българите намира широк отзвук във Византия и целия тогавашен християнски свят. Възникват множество легенди, които разказват една или друга версия за мотивите, накарали Борис да приеме Христовото учение. Според една от тях ханът приел светото кръщение под влиянието на своята сестра Мария, която прегърнала християнството по време на пленничеството си в Константинопол.
Друга легенда разказва, че Борис, тъй като много обичал лова, накарал един монах живописец да изрисува ловна сцена в двореца, предизвикваща у всеки, който я види, страх и удивление от мощта на хана. Вместо това монахът изографисал сцени от Страшния съд. Те разтърсили езическата душа на Борис и той приел Христос в сърцето си.
Във Ватикана един много учен мъж на име Анастасий Библиотекар, воден от желанието си да издигне ролята на Рим в покръстването на българите, приписва това богоугодно дело на измислен папски духовник.
Късни чешки легенди твърдят, че покръстването на българите е дело на братята Кирил и Методий.

Налагането на новата вяра среща съпротивата на немалка част от поданиците и аристокрацията, Според нея така прониква византийското влияние в страната, а князът „отстъпва от бащината вяра и чест“. Причините за бунта обаче се крият в предаността на тези боили към старите езически вярвания, които са привързани към старите езически вярвания или виждат в християнството възможност за проникване на византинизма в България. Те обвиняват Борис, че е „дал лош закон“ и е отстъпил от „бащината чест и слава“. Част от прабългарската аристокрация обаче се противопоставя на това. Техните привърженици от десетте комитата се събират в столицата Плиска, за да започнат бунт, но са изненадани от бързата реакция на владетеля. Петдесет и двама боили са избити заедно с целите им родове. Дълго време потушаването на бунта тревожи съвестта на княза, като той получава опрощение от папа Николай I. Съществуват обаче различни датировки за бунта. Според едни историци това е 865, а според други – 866 година.
След потушаването на бунта пречките за по – натъшното разпространение на християнството са окончателно премахнати. Сведения за тези събития дават предимно западните извори – преписката на княз Борис с папа Николай I, Бертинските анали. Византийските автори съобщават за тези събития само мимоходом. Старобъл¬гарските автори ги премълчават, вероятно за да не опетнят памет¬та на княза светец.

Византийските извори известяват, че пратениците на Борис, пристигнали в Цариград през есента на 863 г., за да водят преговорите за мир, са покръстени непосредствено след полагането на клетвените обещания. Цариградската патриаршия изпраща заедно с тях в България един византийски епископ и мнозина свещеници и монаси, които имат задача да извършат приобщаването на населението на българската държава към християнството. Така в началото на 864 година византийското духовенство започва своята дейност на покръстване.
В историческата наука съществуват множество хипотези от¬носно точната датировка на покръстването на българите. Според Васил Златарски и Иван Снегаров българите са покръстени на 14 септември 865 г. Петър Петров датира събитието към 864 г. Според Петър Ангелов българският владетел се покръства през есента на 863 г., а покръстването на поданиците е извършено през 864 г.
Изворите за тези събития – Георги Монах и Скилица съобщават за тайното кръщене на българския владетел, който приема името на своя кръстник – византийския император Михаил и титлата „княз“. Борис не придава тържественост на покръстването, воден от вътрешнополитически съображения. Той се опасява от реакцията на по – консервативно настроените среди от българската аристокрация, най – вече сред онези, които остават предани на старите езически богове. Тези религиозни страсти са разпалени твърде бързо. Те донякъде са провокирани от хаоса, който настъпва по българските земи по време на поголовното преминаване на византийските свещеници отсам българската граница. Употребата на гръцкия език в държавното управление не означава, че той е широко разпространен сред народните слоеве. Извършваното гръцко богослужение сред обикновеното население не му позволява да вникне в смисъла на Христовата проповед и тайнства, поради което съществува опасност от новата религия да се възприеме само външната култова страна. Някои сведения в изворите показват, че християнската проповед се извършва и от еретици, сектанти, и други лица без църковен сан и звание. Освен това в страната идват и проповедници на други религиозни учения като юдаизъм и ислям. Като последица в нейния вътрешен живот настъпва религиозен хаос, който още повече засилва тенденцията към недоволство от религиозната политика на княз Борис.

Покръстването поставя пред българите множество въпроси, както от обредно и канонично естество, така и за формирането на самостоятелна българска църква. Затова княз Борис изпраща до константинополския патриарх Фотий въпроси, свързани с практикуването на новата вя¬ра. Но отговорите на патриарха не удовлетворяват Борис, защото не съдържа практическата информация, от която се нуж¬дае българският владетел. Виждайки безполезността от тези отговори Борис се обръща към Римс¬ката църква като изпраща свои пратеници.
През август 866 г. пратениците на българския княз са приети в Рим. Въпросите до папата, съдържат въпроси свързани с каноническата и обредната страна на християнизацията на България.
Няколко месеца по-късно – ноември 866 г. на българската делегация тържествено са връчени „Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите“.Те са истинско огледало на състоянието в България, както преди и по време на покръстването, така и по време на бунта срещу княз Борис. Те са свидетелство за верския хаос, настъпил в страната, за затрудненията, пред които е изправен Борис, за бита и езическите вярвания на българите, за социалните и политически отношения в българското общество, за административното устройство на страната и други. Въпросите, отправени до папата, по своето съдържание, могат да бъдат класифицирани в няколко основни групи: църковно – канонически, религиозно – обредни и правно – наказателни. „Отговорите на папа Николай I“ се отличават съществено от Фотиевото послание. Те нямат богословските и литературни достойнства на посланието, но са по – близки до духа и интересите на българите. Папата отговаря пряко, кратко и ясно. На главния въпрос, който вълнува българския владетел – този за независима българска църква начело с патриарх, папата обещава на българите епископ, а впоследствие – архиепископ. Заедно с българската мисия за Плиска заминават и двама епископи (Формоза Портуенски и Павел Популонски), изпратени от Рим със задачата отново да покръстят българите, този път по католически обред. Папската мисия пристига в България в края на ноември 866 година. Тя започва веднага своята дейност, обикаля България. Пратениците проповядват християнството, воюват срещу ритуали, установени от византийското духовенство, покръстват непокръстените, обещават новопостроени храмове. Дейността на западните духовници се противопоставя на тази, извършена от пратениците на Цариград, които напускат България. Именно тези неща допринасят за по-задълбоченото раздалечаване между двете църкви. Приобщаването на България към Римската църква сериозно накърнява интересите на Византия, която трудно би се примирила с разпространението на властта на Рим до собствените й граници. На събор в Константинопол през 867 г. папа Николай I е анатемосан.
Междувременно княз Борис спира своя избор за епископ на България върху Формоза Портуенски, който му допада със силно изразените си амбиции, енергичност и висока нравственост и през втората половина на 867 г. изпраща ново пратеничество в Рим, което да изиска негово¬то ръкополагане. Папа Николай I отказва и отзовава епископите Формоза и Павел, като на тяхно място изпраща нови – Доминик Тривенски и Гримуалд Полимартийски. Отказът на папата да ръко¬положи кандидата на княз Борис е свързан с новите обстоятелства в Константинопол и промяната във взаимоотношенията между Константинопол и Рим. След убийството на император Михаил III и възцаряването на Василий I Македонец през 867 г. патриарх Фотий, който е най-непримиримият противник на Рим, е отстранен, а на негово място е поставен безличният Игнатий. Новият император бърза да уведоми папата, че е готов да признае върховенството му и да възстанови единството на църквата при условие, че папата признае константинополския патриарх за законен и втори по ранг след себе си. За постигане на това император Василий предлага свикване на нов Вселенски събор. Папството изпитва остра необхо¬димост от византийската подкрепа срещу северноафриканските араби, които нападат и опустошават южните части на Италийския полуостров, където се намират папските владения. Тази политика е продължена и след смъртта на папа Николай I при новия папа Адриан II. В знак на добра воля в навечерието на Коледните празници на 867 г. папата тържествено приема братята Кирил и Методий, които оглавяват византийската църковно-просветна мисия във Великоморавия. Подобряването на отношенията между двете църкви и подготовката за VIII Вселенски събор довежда до временно замразяване на интереса на Рим към българския църковен въпрос. Затова в началото на 868 г., когато княз Борис отново иска църковен глава по свой избор – дякон Марин, получава отказ.Византийският император и патриаршеската власт полагат големи усилия да приобщят България към себе си. С тази цел в периода октомври 867 и септември 869 година в България пристигат няколко византийски пратеничества.
Първият български архиепископ е ръкоположен от патриарх Игнатий. Състоянието на изворите не позволява да се уточни в каква степен той е зависим от патриаршията в Константинопол. Със сигурност обаче може да се твърди, че приемниците му са избирани от местния синод, а не назначавани от църквата майка. В годините непосредствено слез 870 са формирани епископиите и определени предстоятелите им в новата църква. Няма данни за техния брой, но може да се допусне, че той е значителен. От Теофилакт Охридски научаваме, че княз Борис издига в страната си седем съборни храма. Канцеларията на Българската архиепископия е устроена по подобие на Цариградската патриаршия. Най-важни длъжности са синкелът и хартофилаксът. Особено важна е длъжността на екзарха, която след 894 г. е заемана от известния писател Йоан Екзарх. Той упражнява контрол върху изпълнението на църковните канони и води разяснителна дейност по тях пред висшето и нисшето духовенство. Наред с тези общи за двете църкви длъжности има сведения за една специфично българска – църковник на всички български църкви. През управлението на княз Симеон тя е заемана от видния книжовник и преводач Георги Мних.
През 889 г. след 36-годишно управление княз Борис I — Михаил доброволно се оттегля от престола и се замонашва. Ала и в манастирската килия той не преставал да проявява интерес и активност спрямо управлението на държавата. На два пъти неговите дейст¬вия се оказват решаващи за определяне тенденциите и хода на историческото развитие. Той почива на 2 май 907 г. и скоро подир смъртта си е провъзгласен за светец от новоучредената Българска църква.
Чрез целокупната си дейност княз Борис I — Михаил се очертава като един от най-големите и далновидни държавници в историята на българското средновековие. Смел и радикален реформатор, той ускорява процеса на приобщаване на българското население към християн¬ството, съдейства за изграждането на новата институция — църк¬вата, дава превес на славянския елемент в културното и етническото изграждане на българската общност чрез въвеждане на славянската писменост и книжнина и превръща ранносредновековната български култура в неделима част от европейската християнска цивилизация и нейния славяно-византийски модел. Цялата българска история носи върху себе си следите от неговата епохална историческа дейност. С право Петър Мутафчиев е отсъдил: „Борис е бил, ако не във всяко отношение най-великият, то безспорно най-мъдрият от всички владетели, които българите някога са имали. У никой друг измежду тях съзнанието за дълг и чувството за отговорност пред бъдещето на собствения народ не са били тъй дълбоки, както у него.“

Основните причини, довели до покръстването на българския народ са:
1. Необходимост от повишаване на международния авторитет на България – тъй като българите били езичници, а бъдещето на Европа била в посока на универсалната християнска религия, европейските християнски държави смятали българите за варвари и не спазвали подписаните с тях договори.
2. На вътрешното развитие на България в посока към формиране на единна народност било потребно сливането на двата етноса – славяни и прабългари, което можело да стане чрез премахване на верските различия помежду им.
3. Назрявала необходимостта от засилване на владетелската институция в България, което можело да се осъществи чрез християнството, според което земният владетел е единствен и поставен да управлява от Бога.
4. Не е за пренебрегване и фактът, че християнството вече било получило разпространение по българските земи и дори прониквало в обкръжението на хана.
Българите са покръстени от съседните на тях византийци. Покръстването на българския народ е събитие с огромно значение. То се отразява върху хода на социалната, икономическата, политическата, етническата и културна история на средновековна България. Чрез въвеждането на новата религия се дава тласък за по – нататъшното развитие на феодалните отношения и за завършване на процеса на централизация в духа на самодържавието.
С приемането на християнството България придобива още по – голям престиж сред своите съседи. Новата вяра създава условия, необходими на народа, в стремежа му да се запознае с богатата и разнообразна материална и духовна култура на християнска Европа и да се приобщи към нейната цивилизация.
Християнството ускорява процеса на формиране на българската народност. Успоредно с това, то създава подходящи условия за създаването на единна писмена система, която да осигури духовната самостоятелност на българската църква и нейните поданици.

Налагането на християнството строго променило живота на обществото и управлението на държавата.Новата вяра създала условие да бъде ускорен процесът по изграждане на българската средновековна вековност.След покръстването държавата била приета като равноправен партньор на ромеи и немци.Християнството донесло на българите многовековния човешки опит в сферата на науката и културата.
Християнизацията и политиката на княз Борис І продължила чрез въведените византийски законници,но най-вече чрез славянската азбука и писменост.Именно те създали възможността вярата да бъде напълно осъзната и да се превърне в поведение на изградената българска общност.

Етикети: доклад за покръстването, курсова за покръстването, реферат за покръстването, Реферат по история, реферат по църковна история