Реферати

Последните дни на СФРЮ Съдбоносните решения взети в периода май 1990-май 1991 довели до една от най-кръвопролитните граждански войни в съвременна Европа

Идеята за обединението на балканските народи е колкото пленяваща, толкова и утопична. Неведнъж в историята е било доказвано, че различните етноси населявали югоизточния край на Европа са дълбоко различни в своето мислене, в своя бит, култура, политически възгледи и т.н. Балканските народи, колкото и близки да изглеждат в начина си на живот пред западноевропейците, никога не биха могли да живеят в единно държавно формирование. Затова е и важно да се проследи пътя, които поемат народите на най-дълго просъществувалата федерация на балканите- Югославската. Тя е пример как национализмът на отделните републики не позволява мирното съжителство, как империалистическите планове могат да рухнат с гръм и трясък и това да предизвика отприщването на дълго насажданата и натрупана омраза. Периодът май 1990г. – май 1991г. е съдбоносен за бъдещето на Югославия. В последното десетилетия на отминалия ХХ век станахме свидетели на огромни грешки, така познати на историята, но явно добре забравени от държавните лидери. Амбициозните им ходове водят федерацията към нейната смърт. Проблемът е комплексен и интересен със своята заплетена политическа игра на участниците в него. Тези „боричкания” на най-високо държавно ниво обхващат за жалост и народите на републиките, за да се стигне до „развод” между тях по най-болезнения начин- войната. През 1970г. Данкуърт Ръстоу публикува статията си „Преходи към демокрацията. Към един динамичен модел”. В нея той тръгва от констатацията, че мнозинството от изследователите, и най-вече американските, не си задават въпроса „как се появява една демократична система”, а най-вече „как една демокрация, за която се приема, че вече съществува, може да запази най-добре или да подобри своята здравина и устойчивост?” Този „функционален въпрос” измества другия- „за генезиса на демокрацията”, който според Ръстоу „е не просто интересен сам по себе си за по-голямата част от света”, но и „има по-съществена практическа значимост, от колкото вечните панегирици за добродетелите на англо-американската демокрация или пък жалбите по фаталната болест на демокрацията във Ваймар или в няколко други френски републики”. Така Ръстоу поставя началото на „транзитологията”, т.е. на науката за възникването на съвременните демокрации. Или, иначе казано, на науката за преходите към демокрация, доколкото през ХХ век във всички страни, където идва, тя наследява друга политическа система, съществувала преди нея. „Моделът” на преход според Ръстоу се състои в подготвителна фаза, през която започва политическата борба на „новия елит”,поляризация на политическия живот и т.н., втората фаза- на решението, политическите водачи съзнателно решават „да приемат многообразие в единството”. През третата фаза- на привикването, и политиците и гражданите се „научават да вярват в новите правила и да ги прилагат към новите проблеми”. Ръстоу се подсигурява с редица уговорки- че „сред различните извършили преход страни може да има много пътища към демокрацията”, че решаващият тласък към нея може да дойде от различни групи- граждани, управляващи, че в последните фази на процеса (на прехода към демокрация) решаващи могат да стават различни фактори . Близо двадесет години по-късно тезата на Ръстоу получава своето потвърждение и на Балканите. В различна степен страните от региона се вписват в теорията на „танзитологията”. Републиките от бившата СФРЮ се ориентират също към демократична форма на управление, макар пътят извървян от тях да не бе никак лек. Конфликтните точки в СФРЮ Още при създаването на СФРЮ се очертават няколко конфликтни точки, които подсказват бъдещото наличие на проблеми в тази голяма по площ и разнолика по население страна. Първата и една от най-опасните от тях е етноконфесионалната. Югославия е пресечна точка на три култури, които могат да бъдат определени като славяно-ортодоксална (сърби, черногорци, македонци), централноевропейска (католическа), към нея спадат хървати и словенци и ислямска- босненци, албанци. Различията на тези групи в културните им стереотипи и геополитическата им ориентация способстват за разделението помежду им, което стимулира разпадането на Югославското кралство в навечерието на Втората световна война. Всички тези процеси са „замразени” по време на управлението на Тито, но отново се активизират към края на 80-те години на ХХ в. , за да доведат до един болезнен край. И това не е изненадващо: историята практически не познава примери, в които мирно и дълготрайно да съжителстват православие, католицизъм и ислям в една държава. Като втора конфликтна точка може да се посочи сблъсъкът между национални традиции и европейската идентичност на сърбите и другите народи в Югославия. СФРЮ никога не е била изцяло източна или изцяло западна държава. Нейните народи в различна степен възприемат социалистическото мислене или западното демократическо такова. Към този проблем може да се добави и спецификата на сръбската културна идентичност- с дълбоки традиции в колективизма, отдаденост на държавата и т.н., те възприемат с подозрение другите националности във федерацията. Сложен и разединяващ проблем също е и различията в идеологията. В дадени случай се усеща осезаемият конфликт между сръбския национализъм, югославския патриотизъм, либерално- демократичните идеали и една или друга версия на социалистическо- комунистическа идеология. Към гореизброеното не трябва да се забравя да се отбележи и мястото на СФРЮ в края на една продължила почти 50-години идеологическа война. Геополитическите интереси и амбиции на двете големи държави САЩ и СССР до някъде предизвестяват нейната смърт. Европейската общност, набирайки сили като единно формирование на икономически силни държави от Европа също представлява страна в бъдещата съдба на югославската идея. Не на последно място трябва да се отчете и влиянието на съседни държави, между които най-голямо значение имат Албания, Гърция и отчасти България. Всички тези конфликти точки се преплитат и достигат своята кулминация в началото на 90-те години, за да доведат до кървавото заличаване от картата на Европа на югославската утопия.

Югославската държава под името Кралство на сърбите ,словенците и хърватите се ражда през 1918 г. от останките на две изчерпани империи – Австро- Унгария и Османската. Това кралство притежава много от белезите на млада имперска сила от началото на ХХ век – голяма площ с излаз на море, внушителна армия и военноморски флот- амбиции за статут на регионална сила, мозайка от много народи и езици, еднолично управление на една династия, стигащо до диктатура. Народите, населяващи Кралството на сърбите, хърватите и словенците, имат свои исторически корени във Византийската и Римската империя. Византия и Рим, православието и римокатолицизмът оставят трайни отпечатъци върху цивилизационното развитие на южните славяни и на целия Балкански полуостров. Един от парадоксите на внезапно появилата се Югославия е, че се ражда въпреки вътрешната съпротива на най-голямата народност в нея- сръбската. Сърбите приемат съюза си с хърватите и словенците като алтернатива на незадоволените си амбиции за създаване на чисто сръбска държава. През 1918 г. хърватите и словенците прегръщат югославската идея като спасителен пояс за тяхната идентичност и държавност. Само няколко месеца след раждането на новата балканска държава сърбите, хърватите и словенците откриват, че съвместният им живот ще бъде труден дори кошмарен. Кошмарна е действителността и за най-обезправените в югославското кралство- българи и албанци, които организират въоръжени съпротивителни движения, използвайки и методите на терора. Първата югославска държава, с претенции за империя, съществува от 1918 до 1941 г. под жезъла на сръбския монарх Александър Караджорджевич, убит при атентат през 1934г. През Втората световна война окупираните от външните сили югославски територии са арена на гражданска война между различните народи, някои от които воюват и срещу чужди армии. Втората югославска държава, с претенции за федерация, се ражда през 1944г. Тя е под управлението на хърватския комунист Йосип Броз Тито., който се разпорежда в създадената от него държава като коронована особа, на която никой не смее да се противопостави открито. Двете Югославии просъществуват само десетина годни след смъртта на своите владетели. Сръбският монарх загива от ръката на българин във френския град Марсилия, пет години преди началото на световната война, погълнала и Кралство Югославия. Президентът на Социалистическата федеративна република Югославия завършва живота си в словенска болница, девет години преди падането на Берлинската стена и рухването на комунистическата система. И двамата не виждат краха на югославската имперска идея в нейния монархически и комунистически вариант, но приживе сърбинът Караджорджевич и хърватинът Тито осъзнават суровата истина, че не са в състояние на постигнат етническа, политическа и културна спойка, осигуряваща дълъг живот на мечтаната от тях Югославия. Гибелта на Югославия през 1941-ва и 1992-ра води до един извод: всяко неестествено обединение на различни народи в една държава, лишена от демокрация и етническа толерантност, която заличава малцинствата и създава изкуствени нации, присвоява чужди територии и притиска своите съседи, е обречено на провал. Този провал обаче оставя кървави дири в историята. Сръбското ръководство на Председателството на СФРЮ (15 май 1990г.- 15 май 1991г.) Стратегията на Милошевич за „изхвърляне” на Словения и Хърватия от федерацията На 15 май 1990г. начело на Председателството на СФРЮ застава сърбинът Борисав Йович, наследявайки на този пост Янез Дърновшек. Сърбия получава ръководството на колективното председателство в период, в който ще се решава дилемата „ федерация или конфедерация”. На 10 август 1990г. Борислав Йович обсъжда със Слободан Милошевич и югославския военен министър Велко Кадиевич основните приоритети на сръбското председателство. В мемоарите на Йович изнася следното за тази среща: „Тримата стигнахме до извода, че развръзката на югославската политическа криза трябва да стане, докато оглавявам Председателството на СФРЮ. След това ще сме напълно безпомощни. Затова трябва да следваме линията, водеща към тази цел…Крайно време е да спрем Анте Маркович…” В словото си при поемането на поста на 15 май 1990г. Йович отрича правото на републиките да приемат собствени конституции, преди да е гласувана югославската конституция. Това е неприемливо за словенците и хърватите, защото Белград може да получи подкрепата на Македония и Босна и Херцеговина за създаване на централизирана федерална конституция. Йович признава правото на републиките на самоопределение, но предупреждава, че „нарушаването на конституционния ред в страната води до гражданска война и разпадане на Югославия, което няма да допуснем…” Новите ръководства на Словения и Хърватска отхвърлят заплахите на Йович и потвърждават решимостта си да съхранят своята самостоятелност. В следващите дни тази решимост се поставя на изпитание. Една от първите стъпки на Йович е да ускори действията на югославската армия за изземане оръжието на Териториалната отбрана на Словения. Създадена при Тито, за да защити страната при външна агресия, Териториалната отбрана на федерацията се разраства. През 80-те години всяка република има своя малка армия и оръжейни складове, от които за броени часове може да се екипира една бойна дивизия. На 17 маи 1990г. словенският президент Милан Кучан вика при себе си командващия на Териториалната отбрана генарал-полковник Иван Хочевар. Словенският генерал потвърждава, че по нареждане на югославското военно министерство са въведени засилени мерки за опазване оръжейните складове, но отрича, че е в ход операция за конфискуване на оръжието. По-късно се оказва, че част от оръжието на Териториалната отбрана на Словения и Хърватско е пренесено в армейските складове, бе предварително да се информират републиканските ръководства. Соловият стил на Борисав Йович и на югославските генерали принуждава Любляна и Загреб да обединят усилията си за изграждане на конфедерация. На 18 май в селището Оточац се срещат делегации на ДЕМОС и Хърватската демократична общност, водени от Йоже Пучник и Франьо Туджман. В издаденото след срещата съобщение се казва: „Осъждаме нареждането на югославското военно министерство да постави под свой контрол оръжието и мунициите на Териториалната отбрана. Тази наредба противоречи на чл. 239 от федералната конституция. Оръжието на Териториалната отбрана е купено изцяло с финансовите средства на републиките” В отговор на армейските посегателства към републиканската отбрана словенските депутати в Съюзната скупщина повдигат въпроса за прозрачността за Службата за държавна сигурност и Контраразузнавателната служба на армията. Словенците също атакуват член 24 от Закона за държавната сигурност, позволяващ подслушването на гражданите и контрол върху личната им кореспонденция. Словенският външен министър Димитрий Рупел поставя въпроса за увеличаване на националните квоти в дипломацията, вътрешното министерство и секретните служби, където сръбската доминация е абсолютна. В югославското външно министерство сръбските кадри са 70 на сто от дипломатическия състав. Подобно е положението в генералния щаб и в армейските съединения. Рупел предупреждава, че „Словения повече няма да позволи словенските интереси в чужбина да се защитават от сърбите”. В края на юни 1990г. сръбската концепция за решаване на кризата е оформена. Йович признава това в мемоарите си: „27 юни 1990г. имах разговор със Слободан Милошевич за положението в страната и в Сърбия. Той е съгласен с идеята за „изхвърлянето” на Словения и Хърватия, но ме пита дали армията е готова за изпълни такава заповед. Казвам му, че тя е длъжна да се подчини на заповедта и той не бива да се съмнява в това. Само не е ясно какво ще правим със сърбите във Хърватия и как ще осигурим мнозинство за подобно решение в Председателството на СФРЮ. Слобо даде две идеи: първо, „отсичането” на Хърватия да се извърши така, че общините Лика, Баня и Кордун…да се присъединят към нас. По-късно чрез референдум народът сам ще реши дали да излезе или да остане. Второ, членовете на Председателството на СФРЮ от Словения и Хърватия да се елиминират при гласуването, защото не представляват онази част от Югославия, която взема решението. Ако босненецът гласува „за”, тогава ще имаме мнозинство. Слобо призовава да приемем това решение най-късно до една седмица, ако желаем да спасим държавата. Без Хърватия и Словения Югославия ще има 17 милиона граждани, а за европейските условия това е достатъчно.” На 2 юли 1990г. словенският парламент приема декларация за суверенитета на република Словения. Документа потвърждава словенското желание за създаване на конфедерация. След среща с унгарския посланик премиерът Лойзе Петерле се опитва да успокои своите критици в Белград: „Декларацията за суверенитета не означава, че Словения ще се отцепи от Югославия. Преди всичко тя е израз на политическата воля за независимост. Но без съмнение декларацията е стъпка към изграждането на конфедерални отношения.” По настояване на Йович Председателството на СФРЮ излиза с предупреждение, че „няма да позволи национални промени по неконституционен път и ще вземе всички необходими мерки, за да защити целостта и суверенитета на държавата.” Югославският конституционен съд обещава да излезе със становище по едностранния словенски акт. Макар да не се признава, действията на Любляна и Белград целят излизането на Словения от федерацията. Сърбите смятат, че без словенците ще успеят да наложат по-лесно централизирания федерален модел на останалите републики. Словенците декларират желание за конфедерация, но в действителност се подготвят за отцепление. Острата реакция на Борисав Йович срещу словенската декларация е предизвикана и от едно съвпадение, демонстриращо координацията в действията на словенците и косовските албанци. В деня на словенската декларация албанските депутати от косовския парламент също приемат бунтовна декларация, провъзгласяваща Косово за седма югославска република. На 5 юли 1990г. Скупщината в Сърбия разпуска косовския парламент и областното правителство. Автономната област е поставена под принудителна управа, всички албански депутати и чиновници са отстранени от законодателната и изпълнителната власт. Ръководството на областта се поема само от сърби. Словенският парламент веднага се възползва от неблагоприятната за Сърбия ситуация и приема Декларация за Косово (19 юли 1990), с която протестира срещу „нарушаването на човешките права, гражданските свободи, политическото насилие и узурпирането на властта в Косово.” Словенските депутати осъждат подкрепата на федералното правителство за репресивните мерки на сръбските власти в Косово. Любляна предупреждава, че няма да одобри използването на армията и милицията за решаване на междунационалните противоречия в Югославия. Косовската декларация на словенския парламент е добре обмислен ход. Освен, че отново разобличават сръбския национализъм, словенците оказват натиск върху Конституционния съд на Югославия. Ако конституционните съдии оспорят законността на декларацията за суверенитета, трябва да суспендират и действията на Сръбската скупщина спрямо Косово. От юридическа гледна точка Сърбия и Словения еднакво нарушават федералната конституция. Поели пътя на конфронтацията със Сърбия, словенците продължават да предизвикват Борисав Йович и югославската армия. През юли словесният военен министър Янез Янша предупреждава, че от есента на 1990г. словенските войници отбиват редовната си военна служба само на словенска територия. Янша уведомява военния министър Кадиевич, че Словения повече няма да изпраща свои войници в Косово. За да намали напрежението между Словения и ЮНА, на 11 юли премиерът Анте Маркович посещава Любляна. На забележката на Маркович, че сковенската позиция за военна служба е незащитима, Янша обвинява армията в незаконна политизация. Словенският военен министър отбелязва, че „югославските генерали губят време и материални средства за идеологическа обработка на армейския състав, вместо да повишава бойната му готовност.” Говорителят на югославското военно министерство полковник Вук Обрадович отговаря, че позицията на Янша няма никаква стойност и словенските войници ще продължат да служат в Косово. Коментирайки намеренията на президентите на Словения и Хърватия за формиране на републикански армии, Обредович предупреждава, че „ЮНА никога няма да позволи тяхното появяване на бял свят.” В очакване на сблъсък с армията словенското правителство започва чистка на просръбски настроените офицери в словенското министерство на отбраната. Президентът Милан Кучан официално предлага на генерал Велко Кадиевич да освободи от длъжност командващия Териториалната отбрана генерал Хочевар. Словенският генерал не се ползва с доверието на новите управници в Любляна, които имат право да предложат смяната му. След очаквания отказ от Белград Кучан обявява намерението си да поеме командването на Териториалната отбрана. Загреб също обявява, че ще поеме контрола върху Териториалната отбрана и ще създаде Национална гвардия. Бунтът на хърватските сърби На 25 юли 1990г. Хърватския събор премахва определението „социалистическа” от името на държавата, което става „Република Хърватска”. От националния флаг се отстранява червената звезда и се връща исторически наложеният герб. В същия ден в хърватската област Лика се провежда събор с участието на 30 000 сърби от Лика, Далмация, Кордун, Баня и Славония. Местните сръбски водачи проф. Иован Рашкович и Молан Бабич обявяват създаването на Сръбско национално вече, което приема Декларация за автономия на сръбския народ в Хърватия. Проф. Рашкович( член на Събската академия на науките и изкуствата) предупреждава, че ако Югославия остане федерална държава, хърватските сърби ще се борят само за културна автономия. Но ако се наложи конфедералният вариант или Загреб излезе от федерацията, хърватските сърби ще напуснат Хърватия. Хърватският президент приема сериозно сръбските заплахи и кани Рашкович на среща. Срещата Туджман- Рашкович се осъжда от Милошевич, който има идеологически различия с водача на сръбските хървати. Срещата не е приета добронамерено и от Югославската армия. Милошевич отхвърля не само антикомунизма на Рашкович. Сръбският президент не може да му прости, че се среща с Туджман без предварително съгласуване с Белград. В този и други случаи Рашкович показва, че е самостоятелен политик , чужда на сляпото послушание на белградските стратези. Затова Милошевич поема каузата на хърватските сърби. В първите дни на август 1990г. Туджман и Милошевич се срещат тайно в белградската резиденция Дедине. Срещата е обвита в тайнственост и поради липса на стенограма от разговорите между двамата президенти. Най-често се лансира версията за обсъждана подялба на Босна и Херцеговина между Сърбия, Хърватия и Словения. Никой обаче не предлага неопровержими доказателства за съществуването на такова споразумение. Срещайки се с Милошевич, Туджман може да разбере сръбските условия за хърватското напускане на Югославия. Двамата намират общ език по отношение на премиера Анте Маркович, който е неприемлив за Сърбия, Хърватия и Словения. Провежданите от Маркович икономически реформи от капиталистически тип са в разрез както със сръбския комунизъм, така и със словенско- хърватския сепаратизъм. Затова в следващите месеци югославския премиер ще влиза в постоянен конфликт с Любляна, Белград и Загреб. Срещата в Дедине е нужна на Туджман и в международен план. Хърватският президент в приеман с резерви от водещите западни страни, определящи го като „партизански генерал с неуспешна идеология”. Сериозни са критиките на САЩ и Западна Европа към Хърватската демократична общност. Независимо от мотивите си за срещата в Дедине, хърватския президент не е печелившата страна. Западните столици и Сараево отново обвиняват Туджман, че се стреми към подялбата на Босна и Херцеговина в съюз със сърбите. Но най-големият му неуспех е Дедине е, че не успява да открие следващия ход на Слободан Милошевич. На 17 август 1990г. сърбите в Книн основават Съвет на народна съпротива. С този акт се отхвърля хърватския суверенитет върху населените със сърби хърватски територии. Създават се сръбски съоръжени отряди, които започват блокада на шосейната и железопътната мрежа. Опитът на хърватските власти да възстановят реда е блокиран от югославската бойна авиация, която не позволява на изпратените от Загреб полицейски хеликоптери да кацнат в Книн. В разгара на туристическия сезон, когато на Адриатическото крайбрежие гостуват няколкостотин хиляди чужденци, разбунтувалите се сърби издигат барикади по пътищата към морето. Хиляди туристи напускат Хърватия в страх от предстоящи етнически сблъсъци. Загубите за хърватския туризъм са няколко милиарда долара. Ако на 25 юли започва политическия бунт на хърватските сърби, 17 август е началото на тяхната въоръжена съпротива срещу новата хърватска държава. За първи път след изборната си победа Туджман се оказва в критична ситуация. Териториалната цялост на републиката е подкопана от сръбските сепаратисти. Разположената в Хърватия югославска армия пасивно наблюдава въоръжението на местните сърби. В техни ръце попада оръжието на Териториалната отбрана, което ЮНА конфискува през май 1990г. Вместо незабавно да възстанови конституционния ред в Хърватия, генералният щаб изчаква становището на Председателството на СФРЮ. Докато в Загреб федерална заповед за разоръжаване на сърбите, Борислав Йович приема тяхна делегация, водена вече от Милан Бабич( верен на сръбското ръководство). След срещата председателят на Председателството на СФРЮ окуражава разбунтувалите се сърби и заплашва хърватските власти, че при евентуални размирици на етническа основа, ПСФРЮ ще прибегне до всички конституционни мерки, за да въдвори ред. На 30 септември 1990г. Сръбският национален съвет в Книн приема Декларация за автономия. Сърбите в Бараня, Западен Срем и Източна Славония също създават своя автономия. Сръбската автономна област обхваща и западна Славония. Под сръбски контрол попада близо една четвърт от хърватската територия. Милошевич, Йович и сръбските генерали прилагат плана за „косовизацията на Хърватия”. За разлика от Косово обаче югославските танкове в Хърватия не откриват огън срещу бунтуващите се маси, а стават техен щит. На 27 август 1990г. хърватския парламент прекратява мандата на Стипе Щувар във федералното председателство и изпраща на негово място члена на управляващата Хърватска демократична общност Стипе Месич. Месич трябва да парира своеволните действия на Борислав Йович и армията и да се подготви за едногодишното хърватско ръководство на Председателството на СФРЮ от 15 май 1991г. За нов хърватски премиер е избран Йосип Манолич (бивш полковник от тайните служби), а пенсионираният югославски генерал става военен министър. Започва формирането на доброволни военни единици като ядро на бъдещата хърватска армия. Изпразнените складове на Териториалната отбрана принуждават хърватското правителство да пристъпят към таен внос на леко стрелково оръжие. Словенско- хърватския проект за югославска конфедерация През есента на 1990г. словенския военен министър отправя ново предизвикателство към югославската армия. Янез Янша иска от Борислав Йович и генералния щаб септемврийският набор от Словения да служи само в Пета армейска област, обхващаща Словения и Хърватия. Словенската инициатива цели войниците от републиката да не служат в Косово, Сърбия, Черна гора, Македония и Босна и Херцеговина. Янша също настоява половината от словенските новобранци да останат в армейските подразделения на словенска територия. Докато текат преговорите между Янша и военното министерство, армията започва да изтегля тежкото си въоръжение от Словения. След таен телефонен разговор между президента Кучан и военният министър Кадиевич става ясно, че се извършва предислокация на тежкото въоръжение в рамките на Пета армейска област. Разместването на танковете и артилерията в Пета армейска област преследва и определен психологически ефект- преминаващите през словенските селища военни колони всяват страх сред населението, което трябва да предотврати словенското отцепване от Югославия. На 30 септември 1990г. парламентът на Словения приема закон, поставящ Териториалната отбрана на републиката под командването на президента Кучан. Забележката от Белград, че това е сепаратистки акт, контрира с изявление, в което обръща внимание на факта, че и в Сръбската република е предприета същата стъпка. Югославският генерален щаб има двойни стандарти. Военните не реагират, когато Милошевич става главнокомандващ на сръбската Териториална отбрана, но оспорват подобни словенски действия. За пореден път сръбските генерали в ЮНА не могат да скрият близостта си със Слободан Милошевич. Засилващият се диктат на Милошевич и Йович, сръбският бунт в Хърватия и агресивното отношение на ЮНА към Словения ускоряват словенско- хърватското сближаване. На 4 октомври 1990г. президентите на Словения и Хърватия уведомяват обществеността, че е подготвен съвместен проект за югославска конфедерация. Югославският генералитет отговаря на словенско- хърватската инициатива с нова провокация. В нощта между 4 и 5 октомври отряд на югославската военна полиция окупира сградата на Териториалната отбрана на Словения. Сградата е отдавна изпразнена, но действията на военната полиция провокират протести в Любляна. На 6 октомври 1990г. медиите обявяват пълния текст на конфедералня проект на Словения и Хърватя. Според неговите автори Югославия трябва да се трансформира в Съюз на суверенните държави с общ парламент, министерски съвет и конфедерален съд. Предлага се държавите в общността да имат собствена валута, самостоятелни дипломатически мисии в чужбина и национални армии под общо командване. Разширеното заседание на Председателството на СФРЮ (10 октомври 1990г.)с участието на всички републикански президенти обсъжда три проекта за бъдещето на държавата. Сърбия и Черна гора искат „чиста федерация”. Словения и Хърватия застават зад конфедералния проект. Македония и Босна и Херцеговина се колебаят, предпочитайки действащата в момента федерална система. Борислав Йович подкрепя като алтернатива позицията на македонците и босненците, „за да ги задържим в нашия лагер и за да изолираме словенците и хърватите” Слободан Милошевич не бърза да отхвърли конфедералния проект на Словения и Хърватия, предоставяйки тази възможност на сръбската интелигенция и на националистическата опозиция. Официалният отговор е лаконичен. Ако някоя република се отцепи от Югославия без сръбско съгласие, армията ще се намеси и ще анексира всички населени със сърби територии в Босна и Херцеговина и Хърватия. Изпълнител на тази политика е югославската народна армия, чийто генералитет е верен на национализма на Милошевич и комунистическата идея. Идеологическата ориентация на югославските генерали се демонстрира на 19 ноември 1990г., когато в белградския „Сава център” се създава новата партия Съюз на комунистите- Движение за Югославия. Между учредителите на партията са военният министър Велко Кадиевич, началникът на генералния щаб Благое Аджич, адмирал Стане Бровет, говорителят на военното министерство Вук Обрадович. Протестирайки срещу политизирането на армията, на 6 декември словенското държавно ръководство изпраща писмо до Председателя на СФРЮ, в което сочи, че създаването на тази партия с участието на висши военни лица противоречи на демократичните процеси в Югославия. Координирайки действията си за постигане на пълна държавна независимост, на 22 декември 1990г. Словения и Хърватия прибягват към идентични действия. В един и същи ден е гласувана новата хърватска конституция, а в Словения в проведен референдум за бъдещето на републиката. Хърватския сабор приема по бързата процедура новата конституция, в която е записано правото на републиката да напусне федерацията. Конституцията гарантира равни човешки и граждански права за всички хърватски граждани независимо от тяхната национална и верска принадлежност. В същият ден Книн е провъзгласена т.нар. Сръбска автономна област Крайна. Водачите й не признават гласуваната в Загреб Конституция, обвинявайки хърватските власти в дискриминационно отношение към сърбите. В словенския референдум участват 1 359 901 граждани, което представлява 93,2 на сто от словенското население. 1 288 044 словенци гласуват за създаването на независима словенска държава. Тъй като на 27 септември 1989г. словенският парламент добавя в конституцията „правото на самоопределение”, резултатите от референдума узаконяват следващите действия на Любляна в тази посока. На 22 декември 1990г. Словения и Хърватия полагат юридическата основа на своята независимост. Неуспешният опит за разоръжаване на Словения и Хърватска Подготвяйки се за сблъсък с ЮНА, Словения и Хърватия продължават нелегалния внос на големи количества оръжие. Хърватското правителство бърза да изгради гръбнака на армията и полицията, за да се противопостави на разположените в републиката армейски сили и на сърбите в Крайна. Генералният щаб редовно информира Борислав Йович за влизащите с Словения и Хърватия оръжейни пратки от чужбина и за „мобилизирането на 50 000 запасни хърватски полицаи” На 9 януари 1991г. Председателството на СФРЮ издава наредба за разпускането на всички военни формирования извън ЮНА и вътрешното министерство. Колективното ръководство заповядва до десет дни да се предадат всички нелегално притежавани оръжия и муниции. Визирайки управляващата хърватска демократична общност, федералното представителство предупреждава, за опасността от бунтове и междунационални конфликти. Формално наредбата засяга и сърбите в Крайна, но за всички е ясно, че армията няма да посегне на сръбските въоръжени отряди в окупираните хърватски територии. В първите дни на 1991г. напрежението в Хърватска и Словения се засилва не само заради очакваните сблъсъци с ЮНА. Ескалиращата югославска криза съвпада по време със западната операция за освобождаване на Кувейт и съветската военна намеса в прибалтийските републики. В Любляна и Загреб се страхуват, че Милошевич и сръбските генерали могат да се възползват от сложната международна обстановка. Социалистическата партия на Словения излиза с декларация, изразяваща настроенията в републиката. В изявление по телевизията Франьо Туджман също предупреждава за възможна интервенция на югославската армия. Делегациите на Словения и Хърватия се срещат в Мокрище, за да съгласуват действията си срещу ЮНА. Участват военните министри и шефовете на тайните служби на двете страни. Излиза се с декларация, разпространена по медиите, че двете страни са обсъдили ситуацията и събитията в Персийския залив и в Прибалтийските републики. Словения отказва да изпълни наредбата за федералното председателство с мотива, че „на нейна територия няма незаконни военни формирования”. Хърватският отказ се оправдава с конституционното право на републиката да увеличава състава на полицията. На 23 януари 1991г. Милошевич и Йович обсъждат възможностите за военна намеса в Хърватия. „Разговарям със Слободан Милошевич за разоръжаването на Хърватия. Информирам го, че в рамките на деня ще утвърдим план за арести, съдебни процеси и др., както и за военни действия…Той отново настоява армията да „покрие” сръбските области в Хърватия, в случай на сблъсък да задържи тази територия, а останалото нека се отцепи. Сръбският народ в Крайна не може да бъде отделен от Югославия насила…” Напрежението между ЮНА и Хърватия придобива драматични размери. Слободан Милошевич настоява армията да защити сърбите в Крайна, което предполага военен сблъсък с хърватските сили. Съзнавайки последиците от подобна стъпка, военният министър Кадиевич иска писмено решение на Председателството на СФРЮ, легитимиращо намесата на армията. За да предотвратят военния конфликт, САЩ и Великобритания оказват дипломатически натиск върху Борисав Йович и югославските генерали. Решаващият сблъсък между Сърбия и словенско- хърватската коалиция се разиграва на 25 януари 1991г. В изказване пред хърватския парламент президентът Туджман предупреждава, че при военна интервенция ще се приложи „кратката процедура на излизането на Хърватия от Югославия”. По същото време, на заседание на ПСФРЮ, военният министър Кадиевич настоява „да се одобри използването на армията, ако обстоятелствата наложат това.” В знак на протест словенският представител Янез Дърновшек напуска заседанието. Премиерът Анте Маркович също се противопоставя на Кадиевич. След бурни дискусии искането на генерала е отхвърлено. Борислав Йович признава, установеното съотношение на силите в ПСФРЮ „не може да се направи нищо повече.” Така се предотвратява военната окупация на Хърватия. Председателството приема компромисно решение, задължаващо Хърватия да демобилизира запасния състав на полицията, а ЮНА да отмени състоянието на повишена бойна готовност. Генерал Кадиевич не може да преглътне понесеното поражение в колективното държавно ръководство и вкарва в действие пропагандната машина на армията. На 25 януари вечерта информационната емисия на Белградската телевизия излъчва филм на военното разузнаване. Заснетият със скрита камера филм показва тайно заседание на хърватския военен министър, на което Мартин Шпигел нарежда хърватските офицери в ЮНА да изнасят оръжие от казармите. Във филма добре се чуват две изречения, компрометиращи хърватския генерал: „Хърватите са във война с югославската армия!…”, „ЮНА ще бъде посечена, а сърбите в Книн изклани!…” Филмовият материал съдържа и тайно заснети кадри на югославско- унгарската граница, показващи нелегалното внасяне на оръжия за хърватските сили. В извънредна емисия на Загребската телевизия генерал Шпигел опровергава автентичността на филмовия запис и заявява, че „разкритията на ЮНА са чист монтаж, напомнящ методите на сталинистките чистки.” Под председателството на президента Туджман Съветът за отбрана излиза със заключението, че „няма законово основание Мартин Шпигел да бъде призован от военното следствие.” На 30 януари военният съд в Загреб издава заповед за задържането на генерал Шпигел. За да се предотврати арестуването му от югославската военна полиция, в следващите няколко седмици военният министър на Хърватия отсъства от политическата сцена. Много по-късно се разбира, че записът е автентичен и в дело на вербуван от военното контраразузнаване хърватски гражданин. Притиснат до стената от разкритията на армията, Туджман отвръща на удара на заседанието на федералното председателство на 31 януари 1991г. Хърватската делегация изнася секретен документ на ЮНА, озаглавен „Информация за актуалната обстановка в света и Югославия и непосредствените задачи на ЮНА”. Военният документ анализира „стратегията на запада за разрушаване на комунизма в Югославия и произтичащите от това задачи за югославските комунисти в армията.” Авторите на документа смятат, че основна задача на армията е „да на прави всичко възможно Съюзът на комунистите – Движението за Югославия да се превърне в главна политическа сила на държавата в следващите пет- шест месеца…” В крайна сметка армията не успява да разоръжи Словения и Хърватия, задоволявайки се с компрометирането на хърватския военен министър. Сръбското ръководство и югославския генералитет са безсилни при провеждането на своята политика в ПСФРЮ. Вижда се, че в кризисни ситуации Словения и Хърватия могат да разчитат на пасивността или подкрепата на Македония и Босна и Херцеговина в колективното ръководство. Нерешителността на федералния премиер Анте Маркович също е в полза на антисръбския блок. През зимата и пролетта на 1991г. се провеждат шест срещи на президентите на всички югославски републики. Подари твърдо отстояваните позиции на федералистите( Сърбия и Черна гора) и конфедералистите( Словения и Хърватия), срещите завършват с неуспех, който ускорява разпада на федерацията. Засилване на антиюгославските тенденции в Македония и Босна и Херцеговина Действията на Борисав Йович и генерал Велко Кадиевич при неуспешното разоръжаване на Словения и Хърватия отблъскват Македония и Босна и Херцеговина от сръбската политика. Киро Глигоров и Илия Изетбегович постепенно се разделят с илюзията, че могат да живеят заедно със Сърбия, управлявана от триумвирата Молошевич- Йович- Кадиевич. След Сараевската среща (23 януари 1991г.) на президентите на югославските републики Алия Изетбегович прави изявление, което обърква македонското ръководство: „За Югославия няма единно решение. Защитниците на двете концепции- федералната и конфедералната- не могат да се договорят, поради което единственият изход е новата общност да бъде на принципа на асиметричната федерация.” Изетбегович частично подкрепя новата идея на Милан Кучан и Франьо Туджман за обособяване на две Югославии- „Съюз на независимите държави”(конфедерация) и „Съюз на републиките с централизирано управление” (федерация). За словенците и хърватите, които отдавна не вярват в югославската идея, думите на Изетбегович нямат особена стойност. За македонците те са опасно предизвикателство. Изетбегович им предлага да останат в една федерация със Слободан Милошевич, докато Загреб и Любляна ще формират независими държави. Президентът Глигоров и водачът на ВМРО- Георгиевски заемат единна позиция, че за Македония този вариант на асиметрична федерация е неприемлив. Виждайки македонската непоносимост към асиметричната федерация, Изетбегович бързо се коригира. Той уточнява, че федералният модел е само за Сърбия и Черна гора, докато Македония и Босна и Херцеговина трябва да търсят средно положение. Спорното изявление на босненския президент е може би добре обмислена тактика. Изетбегович си дава сметка, че докато ЮНА е на територията на Босна и Херцеговина, всеки опит за отделяне на републиката от Югославия води до кръвопролития. Сръбските генерали гледат на Босна като на сръбска земя, а Херцеговина влиза в хърватските геополитически карти. Затова Изетбегович подхвърля вариант, при който първоначално не се преследва държавна самостоятелност за Босна и Херцеговина и не се чертаят нови граници със Сърбия и Хърватия. С предложението си за асиметрична федерация Изетбегович иска да спечели време, необходимо за сплотяването на сърби, хървати и мюсюлмани в Босна и Херцеговина. Сплотяването обаче е илюзия. Взаимно изключващите се интереси на трите етноса и решаващото влияние на Белград и Загреб върху сръбската и хърватската партии в Босна и Херцеговина бързо погребват комбинациите на Изетбегович. На 25 януари 1991г. македонският парламент приема Декларация за суверенитета на Македония и Платформа за бъдещото устройство на Югославия. В декларацията се провъзгласява „правото на македонския народ на самоопределение и отделяне от федерацията”, докато Платформата пояснява, че републиката ще напусне Югославия, ако македонския суверенитет бъде застрашен. Постигнатото единодушие при гласуването между ВМРО-ДПМНЕ и бившите комунисти показва, че в Скопие обмислят доскоро немислимото- напускане на югославската федерация. На 27 февруари 1991г. Борисав Йович със съжаление установява, че „македонския президент Киро Глигоров променя позицията си…и вече е за съюз на суверенните държави”. Същото се отнася и за босненския президент Алия Изетбегович, който заявява в босненския парламент: „Аз бих пожертвал мира за една суверенна Босна и Херцеговина, ала за този мир в Босна и Херцеговина не бих пожертвал суверенитета.” През януари 1991г. 84 мюсюлмански интелектуалци подготвят декларация за положението във федерацията, в която формулират трите стратегически цели пред Босна и Херцеговина: „Суверенитета на Босна и Херцеговина е върховна цел, националната особеност на мюсюлманите не може да се оспорва, границите на републиката не подлежат на промени.” Мюсюлманската партия на демократичната акция внася в босненския парламент „декларация за държавния суверенитет и целостта на Босна и Херцеговина.” Сръбсакта демократична партия на Радован Караджич отхвърля декларацията, докато Хърватската демократична общност застава зад нея. Караджич настоява в декларацията да се добави, че „при всички обстоятелства Босна и Херцеговина ще остане в бъдеща Югославия независимо от нейното устройство”. Мюсюлманите и хърватите отказват за обсъждат сръбската реакция на документа, обричаща ги на съвместно съжителство с режима на Слободан Милошевич. Въоръженият метеж в Пакрац (1 март 1991г.) В края на февруари 1991г. Словения и Хърватска пристъпват към конституционното демонтиране на Югославия. На 20 февруари словенският парламент приема Резолюция за подялбата на СФРЮ с предложение за федерацията да се раздели на две или повече държави. Словенските депутати одобряват и текст, с който „републиките запазват предишните си граници, каквито и държави да възникнат в Югославия”. Гласувана е и конституционна поправка, премахваща действащите югославски закони на словенска територия. На 21 февруари хърватския парламент също извършва конституционни поправки, обезсмислящи югославските закони, които противоречат на хърватската конституция. В отделна прокламация Хърватския сабор обявява, че „Хърватия е готова да сключи съюз с онези държави, които взаимно си гарантират териториалната цялост и статута на суверенни държави”. Сърбия и Черна гора не се вписват в хърватската прокламация. Подкрепяйки разбунтувалите се сърби в Крайна, Белград претендира за част от хърватската територия. По вече установена практика, всяко засягащо сърбите решение на Хърватския сабор е последвано от сепаратистко действие. На 28 февруари Сръбският национален съвет на т. нар. Сръбска автономна област Крайна провъзгласява отделянето си от Хърватия. На 1 март в хърватския град Пакрац, административният център на Западна Словения, започва въоръжен метеж на сръбски полицаи. С помощта на офицери от ЮНА, сърбите разоръжават 16 хърватски полицаи и завладяват полицейското управление. Следва декларация за присъединяването на Пакрац към САО Крайна. Хърватското вътрешно министерство бързо възстановява реда, след като изпраща в Пакрац 200 командоси. При престрелките в града са убити трима граждани. По предложение на генерал Велко Кадиевич на 2 март Борисав Йович нарежда армейски части да влязат в Пакрац. В града се установява парадоксална ситуация – хърватските полицаи охраняват полицейското управление и другите обществени сгради, а армейските бронирани коли патрулират по улиците. Като продължение на метежа, на 31 март в Плитвице е убит хърватския полицай Йосип Йовоч това е първата хърватска жертва в Отечествената война на Хърватия. На следващия ден т.нар. САО Крайна оповестява решението си за обединение с Република Сърбия. Опитът за военен преврат (12-15 март 1991г.) Главен рупор на националистическата политика на Слободан Милошевич е Белградската телевизия, ръководена от близкия сътрудник на сръбския президент Душан Митевич. За да оправдае агресията на Милошевич, Белградската телевизия манипулира информацията и налага открита политическа цензура към действията на сръбската опозиция. Общественото недоволство в Белград избухва на 9 март 1991г., когато 70 000 души протестират срещу телевизионния диктат. Силовите действия на полицията радикализират демонстрантите и от антителевизионен митингът митингът прераства в антиправителствен и антикомунистически. Ораторите настояват за разформироване на ЮНА и формиране на сръбска армия. Националистическият дух се засилва от писателя Вук Драшкович, който призовава за създаване на Велика Сърбия. За броени часове центърът на столицата се превръща в бойно поле. Протестиращите палят коли и магазини, издигат барикади и оказват съпротива на полицията, която използва огнестрелно оръжие и сълзотворен газ. При ожесточените сблъсъци са убити двама души, десетки са ранени. Късно вечерта на 9 март полицията изгубва контрол над разярената тълпа и по столичните улици се появяват танкове. Без да има съгласието на всички членове на колективното държавно ръководство, Борисав Йович нарежда на армията да се намеси. На 10 януари полицията арестува Вук Драшкович и група съмишленици. Милошевич се страхува, че антикомунистическата опозиция е способна да го отстрани от властта, облягайки се на раздухвания от него сръбски национализъм. След 9 март 1991г. сръбският президент има не само външен, но и силен вътрешен фронт. В съюз със сръбските генерали в ЮНА, които изповядват комунистическата идеология и национализма, Милошевич прави опит да въведе извънредно положение във федерацията. Заговорниците вярват, че така с един удар ще унищожат словенско- хърватския сепаратизъм и опасно надигащата се сръбска опозиция. Запазването на югославската федерация се обвързва със съхраняването на комунистическата система. Реализацията на плана за военен преврат започва на 12 март 1991г. По време на заседанията на Председателството на СФРЮ генерал Кадиевич прави драматично обръщение, в което се предлага: 1. Въвеждане на извънредно положение на цялата територия на СФРЮ 2. Обявяване на частична военна мобилизация 3. Разоръжаване на нелегалните военни единици 4. Продължаване на преговорите за бъдещето на Югославия 5. Провеждане на референдум в онези републики, чиито ръководства се стремят към отцепване от федерацията. Заседанието продължава на 13 март. В един момент е прекъснато, тъй като. Кадиевич заминава на тайно посещение в Москва. При подготовката и провеждането на московската визита военният министър няма съгласието на премиера Анте Маркович и на колективното ръководство. Отново се демонстрира безсилието на премиера и несръбските републики при упражняването на политически контрол върху югославския генералитет. Москва отказва да подкрепи военния преврат, заседанието на федералното председателство продължава на 14 и 15 март 1991г. По време на разпалените дискусии несръбските републики отхвърлят искането за въвеждане на извънредно положение. В отговор югославските генерали излизат със заплашителна декларация. На 16 март сръбският президент преви телевизионно обръщение. Милошевич уведомява Загреб, че няма да признава ПСФРЮ след 15 май 1991г., когато председателския пост се поема от Стипе Месич. Политическата изолация на югославския премиер Анте Маркович След поемането на премиерския пост Анте Маркович започва болезнени икономически реформи. Премиерът получава мандат за реформите от всички югославски републики. Всяка от шестте републики има своя петролна рафинерия и крупно предприятие от тежката индустрия. Затова планът на Маркович предвижда закриване на неефективните „динозаври” от тежката индустрия и изграждане на малки, но модерни индустриални мощности. Премиерът планира да либерализира търговията, да премахне социалистическите бариери пред частната собственост и рязко да съкрати правителствените разходи. Маркович посяга и на неефективната банкова система. Контролирани от СЮК, банките са избрали порочния път на кредитиране на правителствените предприятия, съобразявайки се с политически, а не с икономически критерии. За тази цел Маркович се нуждае от по-голяма политическа власт за сметка на финансово икономическата самостоятелност на републиките. След консултации с американския икономист Джефри Сакс, Маркович ликвидира галопиращата инфлация, която през 1989г. достига 3000 на сто годишно. Националната валута (динар) става конвертируема, което стабилизира финансовата система. През 1990г. премиерът успява да увеличи три пъти валутните резерви на страната. Започва процес на отваряне на икономиката за чужди инвестиции и за реална конкуренция в частния сектор. Социалната цена на шоковата икономическа терапия е твърде висока. От друга страна, републиканските ръководства гледат на реформите като заплаха за тяхната политическа и икономическа мощ. Маркович става неудобен с политиката си на укрепване на федерацията както за Сърбия, така и за Словения и Хърватия. Милошевич гледа на Маркович като на „хърватски кадър”, подкрепящ интересите на Загреб и Любляна. Противоречията между двамата се задълбочават, след като Маркович порицава сръбската кражба от федералната каса през 1990г. Югославската армия е още по-недоволна от премиера, който иска да намали военния бюджет. Избралите независимостта Словения и Хърватия приемат реформаторската политика на Маркович като заплаха за техните планове. Маркович е противник на сръбския национализъм, но не подкрепя и сепаратистките тенденции в Словения и Хърватска. Той вярва, че политически силна и икономически укрепнала Югославия може бързо да стане член на Европейския съюз. САЩ обаче не подкрепят Анте Маркович, преценявайки, че центробежните тенденции във федерацията са по-силни от реформаторските усилия. Западноевропейските държави също не вярват в успеха на премиера- реформатор. С подкрепата на Милошевич председателя на Председателството на СФРЮ Борислав Йович води своя война с федералния премиер. За да преодолее информационната блокада на републиките, Маркович създава „Югославската телевизия” (ЮТЕЛ) със седалище в Сараево. В навечерието на изборите през 1990г. премиерът формира Съюз на реформаторските сили. Партията излага свои кандидати в Сърбия, Черна гора, Македония, Босна и Херцеговина. Проюгославската платформа на Маркович не привлича избирателите и изборната катастрофа хвърля сянка върху авторитета на премиера. На 26 март 1991г. Слободан Милошевич и Франьо Туджман се срещат в резиденцията в Караджорджево. Двамата обсъждат две теми: съдбата на Босна и Херцеговина и елиминирането на Анте Маркович. След тази среща сръбските и хърватските медии едновременно откриват фронт срещу правителствените реформи. Със задълбочаването на югославската криза намалява и влиянието на федералния премиер. Анте Маркович е изолиран от политическите процеси в държавата и няма реална власт над армията в републиканските ръководства. Кръвопролитието в Борово село (2 май 1991г.) Две седмици след края на едногодишния мандат на Борисав Йович хърватското Борово село е потопено в кръв от сръбските бунтовници. Дошлите от Сърбия четнически групи и местните сърби стрелят от засада срещу два автомобила на хърватската полиция. Пристигналото от Осиек полицейско подкрепление е засипано с автоматичен огън. На полесражението остават труповете на 12 хърватски полицаи. Обстановката се нормализира, след като армейските танкове и бронирани коли заемат позиции в Борово село. По изпитан вече сценарий хърватската полиция е принудена да се изтегли от своята територия, която преминава под контрола на местните сърби и „неутралната югославска армия”. Разработен е в детайли план за пълзяща окупация на населените със сърби хърватски области. Вместо да бъде арбитър между двете страни, югославската армия въоръжава хърватските сърби и осуетява всеки опит за възстановяване на югославския съверенитет. След кръвопролитието в Барово село Хърватия е в шок. Всички радио и телевизионни канали в републиката излъчват на живо обръщението на Франьо Туджман към нацията. Съдържанието и тонът на президентското обръщение предвещават война. След екзекуцията в Борово село ескалацията на напрежението расте с часове. На 5 май е открита стрелба срещу движещия се с голяма скорост автомобил на Стипе Месич. Инцидентът става на магистралата Белград- Загреб, в района на Борово село. По една случайност Месич не е в колата. Хърватската ненавист към армията прелива във внушителни демонстрации пред щаба на военноморските сили в Сплит. Пред погледите на безучастната хърватска полиция хиляди разгневени демонстранти изгарят югославски знамена. В създалия се хаос е открит огън срещу охраната на гарнизона. Убит е македонски войник. Часове след убийството генералния щаб повишава бойната готовност на армията и започва частична мобилизация. Военният министър отново предлага на колективното ръководство да въведе извънредно положение в цялата страна. На заседание на ПСФРЮ на 8 май 1991г. предложението на генерал Кадиевич е подкрепено от Сърбия, Черна гора, Косово, Войводина. Против са Словения, Хърватия, Македония и Босна и Херцеговина. Пропада и вторият опит на Молошевич и ЮНА за установяване на военна диктатура в Югославия. Референдумът в т.нар. САО Крайна (12 май 1991г.) Последните дни от председателството на Борисав Йович са поелден шанс за самопровъзгласилата се САО Крайна да легитимира съществуването си. На 12 май 1991г. сърбите в Крайна организират референдум с участието на 141 424 души (72 % от населението на областта). Въпросът в бюлетината гласи: „Искате ли Сръбската автономна област Крайна да се присъедини към Сърбия и да остане в Югославия заедно със Сърбия, Черна гора и останалите, които желаят запазването на Югославия”? Резултатът от гласуването е красноречив: 99 на сто от участвалите в референдума отговарят на зададения въпрос с „да”. На следващия ден хърватското правителство обявява проведения референдум за незаконен. Загреб се задоволява само с политическа реакция на новия сепаратистки акт. До избирането на Стипе Месич за председател на ПСФРЮ остават 48 часа. Президентът Туджман преценява, че силовите действия срещу сръбските сепаратисти в този момент ще провокират намесата на ЮНА. А това може да провали не само избора на Месич, но и планирания за 19 май референдум за хърватска независимост. Опасенията на хърватския президент са основателни. Борисав Йович признава за съществуването на подобни планове: „На 25 февруари 1991г. Велко Кадиевич ме информира за изводите на военния връх… Войската трябва здраво да се облегне на проюгославските сили и чрез комбинация от политически и военни мерки да се свали властта в Хърватия, аслед това и в Словения…Институционно и политически да се укрепва Сръбска Крайна и дас е подкрепя нейното отцепване от Хърватия( не открито, а фактически). Да се организират масови митинги в Хърватия против Хърватската демократична общност, Босна и Херцеговина де се вдигне „ за Югославия”, в Македония…провеждане на митинги за сваляне на пробългарското ръководство…” Три дни след разговора си с военния министър, Йович обсъжда същите въпроси със Слободан Милошевич: „28 февруари 1991г. консултирам Милошевич за армейския план. Прочетох му моите забележки. Той смята, че всичко това е добро, но Словения трябва да бъде оставена на мира. Само Хърватия трябва да се третира. На въпроса ми какво ще правим, ако нямаме мнозинство в ПСФРЮ за необходимите решения, той мисли, че трябва да решаваме с толкова членове, колкото са „за”, а армията ще „слуша”. Смята се за логично да „премахнем” всеки, който се противопостави на една такава акция на Председателството.” Само след седмица военнополитическия триумвират има план за действие в случай на хърватска операция за освобождаване на окупираните територии: „5 април 1991г. След договаряне със Слободан Милошевич каня него, Кадиевич и Абрич на разговор в този кръг. Питам ги дали армията ще позволи на хърватската полиция да превземе Книн и другите сръбски градове, които сега са под сръбска власт? Отговорът е много ясен: няма да позволи. Ще се действа по следния начин: ако хърватите нападнат, армията ще влезе в действие и ще ме информират, след което аз свиквам Председателството и само го уведомявам за фактите. Няма да търсим никакво решение или съгласие…” През следващите месеци напрежението постоянно ескалира. Непримиримите разногласия водят Югославия по наклонена плоскост и гражданската война вече не изглежда така далечна. Слободан Милошевич и сръбския генералитет в ЮНА няма да позволят на Стипе Месич да заеме легитимно поста председател на ПСФРЮ. Обстановката допълнително се нагнетява от референдума за суверенитет и независимост на Хърватия проведен на 19 май 1991г. Радикализира се и словенската политика, подготвя се обявяването на самостоятелността на републиката. Пасивността на запада в лицето на ЕО,САЩ от една страна и невъзможността и нежеланието на СССР да се нагърби със югославската криза дават надежди на сърбите за реализирането на техните националистически цели. На 25 юни 1991г. Словения и Хърватия провъзгласяват независимостта си. Това довежда до краткотрайна война (27 юни-6 юли 1991г.) със Словения. Дипломацията все повече отстъпва място на силовите действия. Молишевич е съгласен с независимостта на Словения, но в никакъв случай не може да приеме тази на Хърватия. ЮНА е използвана като национална армия на Сърбия и нейните интервенции започват да излизат извън контрол. Ситуацията в Хърватия и Босна и Херцеговина става все по обезпокояваща, което подсказа на Европа, че е необходима намесата им. ЕО се опитва да откупи целостта на Югославия, но за съжаление различията в политическите планове на Сърбия, Хърватия, Словения, Босна и Херцеговина са огромни и могат да се разрешат единствено по пътя на военните действия. Така в навечерието на ХХI век светът става свидетел на ожесточени сражения, подплатени със зверства, напомнящи за ужасите на Втора световна война. В името на „националната кауза” демокрацията отстъпва повсеместно, давайки път на насилието. Хърватските лидери провъзгласяват, че се борят за надмощие на „католицизма над комунизма”, сърбите- срещу „хърватския фашизъм” и „ислямския фундаментализъм”. Врагът е другата етническа група във федерацията. Национализмът предизвиква респективно национализъм, от там започва да се манипулира историята, да се създават митове, които единствено наливат масло в огъня, подхранвайки авторитаризмът и ненавистта между народите. Безумната логика на националистите от враждуващите страни стига до там, че хората възприемащи войната като нещо ненужно са считани за врагове на родината.

Сръбското ръководство на СФРЮ (15май 1990- 15май 1991г.) ще бъде запомнено в историята със съдбоносните си политически решения, с отприщване на разногласията между народи, съжителствали в едно държавно формирование близо 60 години. Тази една година показва, че е достатъчна една фигура, за да обедини народите, но се изисква много повече, за да може една федерация от типа на Югославия да функционира нормално. Нужни са толерантност, разбирателство между народите, добра воля на политическите лидери. Всички тези фактори отново биха бледнели, ако в дадената страна няма икономическа стабилност и благоденствие на всички заинтересувани страни. Т.е. те трябва да са поставени на равна икономическа, политическа и морална нога, за да могат да се сработят и да образуват единна държава. Тези условия липсват в Югославия с края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ в., затова и се стигна до кървавото разпадане на съюза на южните славяни.

Етикети: реферат балканска история, реферат за Сърбия, реферат за Югославия, реферат по балканска история, Реферат по история, реферат Югославия