Реферати

“Книгата е общество. Добрата книга,
както и доброто общество просвещават
и облагородяват чувствата и нравите.” /Н.И.Пирогов/

Тази крилата мисъл на Пирогов ни дава точна представа за силата и значимостта на книгата в живота на човека въобще. Според мен той трябва да се стреми и да се учи от най-добрите в съответните области на човешкото познание. Ежедневно ние контактуваме с различни в своето интелектуално и нравствено развитие хора. Вярно е, че всеки сам си избира своето място сред обществото и “прослойката”, с която общува и се чувства пълноценен, но при малките деца този избор е поверен изключително в ръцете на възрастния. За добро или за лошо, тяхната съдба и интелектуално развитие, се определят от средата, в която те “попадат”. Ето защо ние възрастните сме изключително отговорни за сформирането и развитието на детския мироглед и реалност. Ако ние, родителите, избираме тази прослойка от обществото, с която искаме да общуваме (в това число и нашите деца), то ние, учителите, сме длъжни да “потопим” и докоснем нашите възпитаници до най-добрите достояния – с “елита на обществото” по съответната дисциплина. Нашата роля е да ги поведем за ръка и заедно да се докоснем и “вкусим” очарованието, красотата и уникалността на най-добрите човешки достижения на своето време, да оценим и да почерпим от тяхната житейска и творческа мъдрост. Именно класиците са най-ярките творци на своята епоха и носители на нейните ценности и достояния. Много често те са били отхвърляни и непризнавани от своите съвременници, но таланта им бива оценен години след тяхната смърт (напр. композитора Й.С.Бах, чието творчество е непризнато приживе, а оценено едва 100 години след неговата смърт; унижението и нищетата, в която живее майстора на перото с изтънчена душевност – Оскар Уайлд в края на живота си, забравен и беден като просяк, и др.) Именно чрез тези “бисери” , открити и продължаващи все така ярко да блестят със своя елегантен, изтънчен и неповторим творчески почерк стотици години след смъртта си, ние разкриваме пред нашите малчугани непреходните нравствени и естетически стойности на човешкото битие.(напр.възвишената сила на духа, всеотдайността и предаността в своята любов на малката русалка от едноименната приказка на Андерсен; добродетелите на Малкият принц на Екзюпери, чрез които авторът разобличава света на възрастните, лишен от искрени чувства и преживявания-свят, призоваващ за повече топлина,човечност, обич и разбирателство между хората, и т.н.).
Вярно е,че има и добри и лоши книги (както във всяко едно изкуство), че дори и великите творци не са “застраховани”от това да творят шедьовър след шедьовър.Свидетели сме и на не дотам ярки в художествен план творби именно от такива големи “светила”. Смятам ,че именно ние, учителите, сме тези възрастни, който сме длъжни да покажем и научим децата да отсяват красивото от грозното, пошлото от доброто; да “изострим” сетивата им и да възпитаме в тях изтънчен вкус към стойностното и красивото; да могат да отсяват качественото от имитацията и плагиатството. Учейки ги на тази самокритичност и мироглед, те лесно биха пренесли модела в ежедневието и живота си въобще.
Ето защо аз смятам, че мястото на преводната литература за деца (и то класиците със своите ярки в художествен план творби), трябва и с право са застъпени в часовете по художествено възпитание – литература.
Но според мен малкият слушател, за да се потопи по-пълно и да бъде завладян от литературните герои (не само на приказките, повестите, разказите, басните или стиховете), е важно интонацията и чувството, които ще вложи четеца при пресъздаването на съответната творба.Само тогава тя би “грабнала” сърцето на детето и то би се “сляло” по-пълно с чувствата и преживяванията на нейните герои.
Не по-малко определящи, например, са и илюстрациите към съответната приказка или басня . Като човек на изкуството страшно много залагам на красивата и “топлеща окото” визия на всички приказни герои (независимо дали те са играчки или илюстрации на избрани от мен книги).
Аз дълбоко ценя българската история и традиции и в този дух на родолюбие и гордост от това, че сме българи, възпитавам учениците си. Но преди всичко се стремя и акцентирам в своите отношения на това безценно качество човеколюбието! Смятам, че синкретичността, която е била съществена особеност в зората на човешкото развитие, все по-силно и по-силно се завръща в нашето съвремие и с право! Аз съм “за” синкретичността не само в изкуството като цяло (според мен така по-пълно и по-цялостно се пресъздават образите, и много често я прилагам в работата си като педагог), а и за синкретичността в междуличностните взаимоотношения между хората. Смятам, че всички сме хора – и бели и жълти, и черни, и че всички чувстваме, страдаме и се радваме на живота по еднакъв начин, без оглед на това каква националност и от коя прослойка на обществото сме. Именно за това твърдя, че за убедителната ми позиция като учител и родител много допринасят класическите образци не само на българската, но и на преводната ни литература.

Етикети: доклад по литература, доклад по педагогика, курсова по педагогика, Реферат по литература, Реферат по педагогика