Реферати

Одата „Българският език” от Иван Вазов е патетична възхвала на родното слово и откроява неразривната му връзка с изторическата съдба на народа.
Още в началните стихове на творбата поетът влиза в ожесточен спор с хулителите на родната реч и категорично отхвърля несправедливите им нападки. Той възхвалява нашия език като висша национална ценност, благодарение на която се е съхранило българското през годините на потисничество и тежки изпитания. Прекланяйки се пред творческата му сила, създала множество прекрасни творби, родолюбецът осъзнава своя патриотичн дълг. Чрез тържествен обет творецът приема мисията да брани честта на свещеното слово, като разкрие в произведенията си неговата красота и я завещае на бъдещите поколения в целия й блясък.
В първото двустишие лирическият говорител акцентира върху важната роля, която играе езикът в опазването на духовната връзка между минало и настояще. Той е съхранил не само патриотичния завет на дедите ни, но и спомена за преживените страдания по време на робството:
Език свещен на моите деди,
език на мъки, стонове вековни,(…)
Запазвайки основните нравствени ценности на българина, словото се превръща в символ на родовата памет, която обедиява предците и потомците.
Творецът представя родната реч и като средство за създаване на емоционално въздействащи литературни произведения. Той се прекланя пред необятните езикови възможности на националната светиня, изразени чрез градирани реторични въпроси (,,Език прекрасен, кой те не руга/ и кой те пощади от хули гадки?”), инверсия на определенията („език свещен”), метафорична лексика. Синонимното богатство и звучността на българското слово будят чувства на възхищение и гордост:
Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива –
от руйни тоново какъв разкош,
какъв замах и изразитост жива?
Затова поетът се възмущава от неоснователните обвинения на хулителите на родното слово, оскверняващи тази свещена национална ценност:
Туй слушам се, откак съм на света!
Се туй ругателство ужасно модно,
се този отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам родно.
Многообразието от различни по цел на изказване синтактични конструкции и подборът на експресивни езикови средства, използвани в полемиката, са убедително доказателство за богатството и творческия потенциал на българския език.
Осъзнал своя патриотичен дълг, родолюбецът се стреми да изпълни своята мисия, като създава стойностни литературни произведения, разкриващи красотата на родното слово. По този начин той брани честта на най-святото за един народ и същевременно се противопоставя и оборва злонамерение нападки:
ох, аз ще те обриша от калта,
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на тойта красота
аз хулниците твои ще накажа.
Контрастът „калта – чистий бляск” въвежда антитезата, чрез която се отбелязва сблъсъка на противоположни мнения за същността на нашата реч. Лирическият говорител е убеден, че с помощта на неговите творби потомците ще оценят истинската хубост на езика, запазвайки духовния мост между поколенията. Родното слово се е превърнало в обединяваща нацията ценност, която изгражда неразрушимото народностно единство и пробужда чувството на национална гордост.
В одата „Българският език” Иван Вазов изразява патриотичната си позиция в полемиката с недоброжелателите на българското.Творбата е апология на родното слово, което се е утвърдило като най-висша национална ценност, съхранила през вековете идеалите на нацията.

Етикети: есе за вазов, есе по литература, съчинение за вазов, съчинение по литература