Реферати

Въведение в социологията
1. Понятието социология, възникване на науката и особености в нейното развитие.

Пръв който използва понятието социология е френският философ позитивист Огюст Конт /1798 – 1857/ в четвърти том излязъл 1839 година, на неговото шест томно произведение “Курс по позитивна философия” той използва понятието социология и затова преобладаващата част от социолозите го приемат за баща на тази наука върху оформянето на Конт като позитивист и социолог влияят две явления. На първо място революционните идеи на великата френска буржоазна революция, променила качествено икономическия, икономическия и социалния живот в Европа и на второ място идеите на великия френски мислител просветител Сент Симон – в резултат на това влияние Конт създава една рационална теория, която се основава не на абстрактно логическото мислене, а на опита, на наблюденията и на експеримента. Конт открито застава на позициите на позитивизма, свързан с точната оценка на реалността с положителните резултати от действията с действия с реалната оценка и с относителното знание, защото само то или една истина могат да търпят развитие, а абсолютната истина и знание е крайна стъпка. Основана на Kонтовaта социологията се базира на две схващания – на първо място концепцията за социалното статика и на второ място концепцията за социалната динамика. Концепцията за социалната статика разглежда обществото на определен статичен етап от неговото развитие, структура на това общество, взаимно отношение между тези елементи, както и между социалните институции. Концепцията за социално динамичния модел има за задача да изследва движението, прогреса, растежа на това общество.
Конт е един от първите, които анализират развитието на обществото и стадиите през които то преминава. Тези етапи той свързва и с етапите през които преминава и развитието на научното познание и етапите са няколко – теологичен, метафоричен и позитивен.
През теологичният етап човекът е боравил с фикции /измислици/, които той е измислил. През него абсолютната истина, която съчинява, поведението и мислите на хората е божественото слово. Всяко отклонение от него е недопустимо и в средновековието се е приемало за ерес.
Метафоричният период е крачка напред в развитието на човечеството, но все още хората си служат с фикции, с абстрактно логически постановки, които нямат свое потвърждение в практиката. Позитивният – свързан с точната оценка на реалността.
В своите изследвания Конт подрежда по значимост базисните основни науки като в началото поставя математиката, астрономията, физиката, химията, биологията и социологията. Не случайно поставя социологията на върха на йерархията в това подреждане, защото според него социологията обединява цялостно общество, познание като майка на всички науки. Към родоначалниците на социологията можем да отнесем и английският учен Херберт Спенсър /1820 – 1905/ – той също е привърженик на позитивизма и противник на негативното. Според него обществото се разглежда като социален организъм, който се ражда, еволюира благодарение на взаимодействието между неговите съставни части. Задачата на социологията според него е да разглежда, изследва начинът на организацията в обществото. В много случай той приравнява социалният и биологичният организми разглеждат тяхното съществуване, механичното функциониране, редуване, като резултат от елементите на който ги изграждат и затова Спенсър е признат като родоначалник на биологичното направление в социологията. Привърженик на позитивизма и поставил началото на съвременната, модерната социология е френския социолог Емил Дюргем. За пръв път той посочва, че задачата на социологията е да изучава не социалното цяло, а само особена част от него, която той нарича социални факти. Предметът според него на социологията са социалните факти които той обособява в морфологични и духовни.
Дюргем доказва, че социологията трябва да изучава тази част от социалната действителност, която не е обект на изучаване.
Морфологичните той нарича материална основа на социалната действителност, защото са свързани с конкретни социални факти, като характеристика на населените места, плътността на населението по територия, наличието на съобщителни връзки, интензивността на общуването.
Към духовната социална форма се отнасят всички форми на колективно съзнание – религия, морал, право, идеология.
В основата на социологията на Дюргем е социалният ред като необходимост от хомеостазис /равновесие/ на социалната система и въвежда понятието солидарност /единство/ в основата на равновесието на всяко социално семейство за да съществува и функционира успешно. В своето движение обществото преминава през два вида солидарност – механична и органична. Механичната солидарност се отнася за архаичните общества, когато индивидуализмът, групата представя своите членове, утвърждава се по пътя на силата /защита на интересите на отделна група или от група от личности, който налагат своята воля върху поведението на останалите въпреки тяхната съпротива/. В модерните общества механичната солидарност се заменя от органична, като основната причина е задълбочаване на общественото разделение на труда. При него е личностно независим но вещно зависим, като тази вещна зависимост е свързана с два момента характеризиращи това разделение:
- обособяване / социализация на отделните производители в конкретна и строго определена и професионална област.
- произтича от факта, че специализиралият се производител сам не може да задоволи широкия спектър на своите потребности => обективно се налага да влезе във връзка с останалите социализирали се друга насока.
Органичната солидарност се свързва със задълбочаването на индивидуализацията на личностите /откроява се, персонализира се/. Колкото повече се задълбочава разделението на труда, толкова то се превръща в по-силна социална връзка и предполага засилването и персонализацията на отделната личност.
Модерните общества – парадокс : – подчертано засилена индивидуализация в много случаи води до изолация / отчуждение на индивида от обществото /аномия/
За да излезе обществото от този негативен факт , то трябва да мобилизира всички свои морални ресурси.
Още със своето създаване в социологията започват ад се обособяват различни школи и направления. Това се дължи на обстоятелството , че нейните привърженици започват спорове по въпросите на социалната значимост на науката , нейната цел , предмет , вътрешна структура. Закономерностите на обществено развитие в социологията са обособени няколко направления
- присологическо
- географско
- икономическо
- техническо
- биологическо / Х. Спенсър

Основни социологически парадигми
В понятието парадигма се влага различно съдържание.Условно се обуславят 3 мнения:
1) разглеждане на парадигмата като теория
2) разглеждане на парадигмата като съвкупност от няколко теории
3) разглеждане на парадигмата като мега , глобална теория , която управлява изцяло общественото развитие в глобализиращия се свят /интернационализиране на всички видове връзки?
В социологията този термин е въведен за първи път от американския учен Томас Кун – 1975 година.Според Кун учените в своите изследвания работят с парадигми , които представляват средствата за изучаване на света.
Парадигма – обикновена наука , с която се занимаваме всеки ден , но с течение на времето започват да се наблюдават редица аномалии , защото материалната действителност / обществото , което се изучава от парадигмата се развива по – бързо и изпреварва парадигмата / е по – консервативна. В определен момент назрява конфликт между обществеността и нейното отражение парадигмата. Привеждането им в съответствие става като се заменя стара с нова парадигма.Това заменяне дава представа за развитието на научното познание. Но изключителна грешка ще бъде , ако новата парадигма изцяло отрече старата. Новата трябва да унаследи всички положителни страни на старата /осъществяване на приемственост/
Основни парадигми:
1) Марксическа
Карл Маркс – Основната постановка е : за да живеят хората трябва да произвеждат материални блага. Производството на материални блага предполага наличието на 3 елемента : средства на труда / машини , сгради / , предмети на труда и работна сила.
Работна сила – потенциалните способности да се труди човек ; съвкупност от умствени , физически и психически качества.
Труд – конкретизация на работната сила в даден момент ; целесъобразна , целенасочена дейност.
В процеса на производството човек влиза в 2 вида отношения :
Човек – природа => производителни сили , които обединяват средствата за производство и работната сила.
Човек – човек => създават се в самия процес на производството , разпределението , размяната и потреблението на материални блага / производствени отношения/
Според тази парадигма съвкупността от всички производствени отношения формират икономическа база на обществото , върху която се изгражда специфична за това общество правна и политическа система.
Производствените отношения имат своя вътрешна структура , чиито основен елемент е формата на собственост / т.е в чии ръце са средствата за производство / и на базата на това в обществото се наблюдава диференциация на трупа на собственици и група на не собственици Отношенията им са винаги антонагистични и тяхното разрешаване е възможно единствено по пътя на социалната революция. Втори елемент са формите на разпределение , а третия – положението на класите и социалните групи.
Определящата роля в тази структура принадлежи на формата на собственост , защото от нея зависят формите на разпределение , както и положението на класите и , социалните групи и обществото,
Единството между производствени сили и производствени отношения = начин на производство.
Начин на производство + правна и политическа настройка = обществено икономически формации.
Според тази парадигма развитието на обществото е свързано с революционния преход от една обществено икономическа формация към друга.
2) структурно функционална парадигма
Основоположник е американския социолог Талкът Парсънз ( 1902 – 1979 )
Ключово значение за разбиране същността на тази парадигма имат следните понятия:
- система
- структура
- взаимодействие
Система – съвкупност от елементи , които се намират във взаимодействие
За да съществува една система , за да функционира успешно и за да се развива , тя задължително трябва да отговаря на 4 условия
1) адаптация – приспособяване на системата ъм заобикалящата я среда
2) достигане на целите – всяка система задължително си е поставила някаква конкретна цел , т.е тя изпълнява определена мисия в обществото и нейното съществуване е свързано с достигането на целта
3) интеграция – обвързване на елементите на системата е едно единно цяло , което е предпоставка за постигането на нейните задачи.
4) запазване на формата – запазване о обогатяване на правата / ценносите / нормите , които действат в системата
Структура – свойство на системата
- изразява вътрешната подреденост на елементите на системата в хоризонтален и вертикален порядък
- осъществяват се два процеса – на окруптяване / композиране и процес на разединяване / декомпозиране
Взаимодействие – свързано с поведението на структурните елементи , тяхната взаимна връзка и взаимозависимост , при осъществяването на тяхната зависимост.
В процеса на функциониране на елементите се създават както условия за функциониране на системата като цяло , така и условия за функционирането на отделните нейни елементи. Тази парадигма обръща особено внимание на въпроса за ценностите и ценностната ориентация
Ценност – свързана с всичко онова , което е значимо за човека ; свързана с вярванията и убежденията.В условията за единство и сътрудничество , за едно или друго поведение на човека , за формиране на представи в хората , за справедливост и несправедливост , за определяне на целите / които следва обществото или отделен индивид / и пътищата за тяхната реализация
На базата на целите всяко общество формира своите норми на поведение , които определят действията на социалните групи и на отделните индивиди при различни ситуации. За спазването на социалните норми всяко общество си създава стимули или санкции.
Процесът на усвояване на ценностите и на нормите на поведение се нарича социализация. Според тази парадигма , основна и първична институция на социализацията е семейството и поради това , то формира главните мотиви на поведение при подготовката и заемането на определени социални позиции. Социализацията се осъществява в учебните заведения , работната група , учебната група , чрез медиите , обществено – политическите организации , религиозните институции.
Особено внимание се отделя на категорията социална роля . защото се приема , че тя организира и регулира човешкото поведение. С нейна помощ се постига ред и предсказуемост в социалния живот. Ролите са онези ориентири , които позволяват да се предвиди чуждата реакция при определена ситуация. За да изпълни социалните роли индивидът е необходимо :
1) наличие на социална структура
2) да се защитят определени социални позиции
3) свързано с очакванията , които имат останалите от действията на изпълнителя
4) изпълнението на ролите е свързано с натрупването на определени знания
5) спазването на определени правила
6) наличие на определени практически умения
7) спазването на определени действия
Изпълнението на социални роли предполага наличието на определени ресурси:
- материално – веществени
- властови
- информационни => информацията – основна социална ценност и основна социална потребност на обществото
- интелектуални ресурси
- морални и емоционални ресурси / свързани с подкрепата на приятел , с обезсилването на неприятел и т.н./
Ние хората сме авторите , режисьорите и актьорите на трагедиите и комедиите . които се изпълняват около нас , вътре в нас и заедно с нас в процеса на социално общуване.
Субективно хуманистична парадигма
Автор е германския социолог Маркс Вебер ( 1864 – 1920 )
Вебер не признава / за разлика от Маркс/ наличието на каквито и да е било обективни фактори / фактор , който съществува вън и независимо от нашето човешко съзнание / , които да определят общественото развитие. Според тази парадигма общественото развитие се осъществява в съответствие с целите , задачите , мотивите на поведение на отделния субект. Общественото развитие е пряк резултат от субективната дейност , от мисловните конструкции на човека и тяхната рационална практическа реализация. Затова основна категория на тази парадигма е рационалността .т.е всяко действие и всяко поведение на човека трябва да има практически или рационален резултат. За да се достигне до този рационален резултат е необходимо наличието на частна собственост върху средствата за производство , както и рационална техника , свободен пазар на труда , рационално образование , рационална отчетност и контрол , наличие на рационално право . прилагано от легитимни съдилища и държавна администрация.
Вебер – един от идеолозите на теорията , че модерния капитализъм се изгражда и развива в западните страни , където се изповядва протестантската религия , която обединява в едно светските и духовни сили на човека. Защото според протестантската религия , човек е призван да изпълнява стриктно всички свои земни задължения , да бъде скромен , пестелив и да направи така , че не той да служи на Бога , а Бог да служи на човека
4)Символек интеракционизъм
Под символен интеракционизъм се разбира взаимно влияние / взаимодействие. Изследва елементарните човешки взаимодействия между членовете на социалните групи , в процесът на комуникация чрез символи. Бащата на тази парадигма е американския социолог Джордж Хърбърд Мийд. Той защитава идеята , че взаимодействието между членовете на социалните групи е невъзможно без символи / определени знаци , към които той отнася речта , жестовете , мимиката и други./
Символът – нова реалност , която тълкува поведението на човека
Най – ревностен последовател на Мийд е Х. Блумър , който е и родоначалник на понятието символен интеракционизъм. Той формулира и трите основни теоретико – методогически значения на символния интеракционизъм.
Характеристики
1) Хората действат по отношение на нещата на базата на мислите , които имат за тях
2) Смисълът на всяко нещо се проявява единствено в процесът на социалното взаимодействие , в процесът на комуникацията между хората , в рамките на социалните групи , защото смисълът сам по себе си не съществува. Смисълът се проявява в процеса на взаимодействието , той се вписва със взаимодействието и по този начин той се проявява като социално явление , като социален феномен.
3) Всеки един смисъл е даден и се проявява на базата на ли1ната интерпретация / тълкуване на нещата в ежедневната комуникация между хората и в този смисъл социалният процес не е възможен без лична интерпретация , която всеки индивид има по отношение на нещата около себе си.
Хората живеят в заобикалящата ги среда , която в много случаи се представя като конкретни ситуации , така че не само ситуациите въздействат върху хората , но и хората могат да въздействат върху ситуациите със смисъла , символите , които им преписват и с избора на това , в кои ситуации да участват и в кои не.

Предмет на науката социология

В цялостен план социологията се занимава с изучаване на обществото , като го изучава в 2 направления : като научна абстракция т.е обществото изобщо / абстрахира се от неговото развитие / и като конкретна даденост / т.е разглеждане на определен етап от неговото развитие/ . Социологията по своята същност е обществена наука и като такава тя трябва да отговаря на 3 условия / както и всички останали науки/
1) да определи / конкретизира кръга от въпроси / проблеми , които тя ще изучава т.е да формира своя предмет.
2) Да отдели / ограничи своя предмет от предмета на останалите науки.
3) Постоянно да доказва своята социална и културна значимост. С тази задача е свързано и следващото условие , а именно , че социологията и нейния предмет не са статично / един път завинаги дадена величина / , а динамично явление , което означава , че постъпателното развитие на обществото се отразява на науката и с това се обогатява както нейното съдържание , така и нейния предмет
На базата на казаното до тук може да се посочи , че социологията е наука за обществото , за обществените отношения , за социалния ред , за начина на организация на хората в обществото и за закономерностите на общественото развитие.
Социологията се намира във връзка с почти всички останали обществени науки / исторически / икономически / управленчески / психологически / етични науки , но най – тясна е връзката и с политиката / властта/. Условно могат да се формулират 3 типа взаимоотношения между социологията и политиката
1) Манипулативен тип взаимодействие – пряко сътрудничество с властта / политическата класа. За този тип взаимодействие е характерно използването на постиженията на социологическата теория , социологическите изследвания , за налагане на интересите / волята на управлявашите и насочване поведението на управляваните в желаната от тях посока.
2) Критичен тип взаимодействие – наблюдава се отказ на социолозите да сътрудничат с властта / управляващите чрез своите научни разработки и емпирични изследвания. Своето предназначение те виждат в критичното си отношение към решенията на властта и провежданата от нея политика.
3) Съглашателски тип взаимодействие – според привържениците му задачата на социологията е да съдейства за подобряване на взаимоотношенията между хората и властта , за формиране на чувство на близост и взаимно зачитане между тях.

Характеристика на икономическата социология
Икономическата социология е дял от общата социология. Нейното начало се поставя през 20-те години на XIX век , а окончателния си образ , тя придобива през 80-те години на същия век. Независимо , че тя е сравнително млада наука , предпоставки за нейната поява можем да търсим още в индустриалната революция. Пръв , който прави опит да създаде социална теория изследвайки икономическата сфера на обществото е великият английски икономист Адам Смит ( 1723 – 1790 ) През този период се наблюдава активно задълбочаване на общественото разделение на труда , което предполага разширяване на обществената природа на хората , защото те стават взаимно зависими. Общественото разделение на труда се превръща в основната социална връзка между хората в обществото. Пръв който употребява понятието икономическа социология р известния немски социолог Макс Вебер. Въвеждайки понятието “ социална икономия” посочва , че то се състои от 3 части – икономическа теория , икономическа история и икономическа социология.Според него:
- Икономическата теория има за задача да обобщи икономическия опит , да представи изводи от проявата на икономически действия в сферата на производството , разпределението , размяната и потреблението.
- Икономическа история има за задача да отнесе тези теоретични изводи към конкретни исторически периоди или исторически събития.
- Икономическата социология има за задача да покаже социалната и културна значимост на икономическите явления ; характеризира се със създаването на социална теория за икономическата сфера , в която се включват проблемите на социалното неравенство , на социалната мобилност , на икономическата култура , на формалната и неформалната структура на икономическите организации , на комуникацията в организациите , на социалните конфликти и пътищата за тяхното разрешаване.

Развитието на социологията в България

За пръв път понятието социология се употребява от Любен Каравелов през 1868 година в неговата статия “Сръбската литература”
Историята на науката за обществото в нашата страна , с известна условност може да с обособи в 5 етапа: средновековен , възрожденски , капиталистически , социалистически и постсоциалистически.През първите 2 етапа самостоятелна социологическа мисъл не е съществувала , но тя е била вплетена в религиозните възгледи на духовниците от средновековието и революционерите в епохата на възрождението / Каравелов , Ботев , Раковски , Левски/. Като самостоятелна наука социологията се оформя през епохата на капитализма. Първите социологически идеи , които се разпространяват в нашата страна са идеите на руските революционери народници , които защитават идеята , че селячеството е основен двигател на социалния прогрес. Към края на XIX век и началото на XX век в България се разпространяват социалистическите социологически идеи , а през 30-те години на XX век , Фройдистките и фашистко ориентираните социологически идеи.
В първите години след 09.IX 1944 година социологията беше обявена за буржоазна наука и беше отречена. Според наложилото се тогава мнение , тя съдействала за повишаването на експлоатацията на работническата класа от страна на буржоазията , но кум края на 50-те години тогавашния управленчески елит и научните среди разбират необходимостта от провеждането на социологически изследвания и анализа на социологическите явления. В българския научен печат започва дискусия по въпросите за същността , за структурата , за функциите , за целите и задачите на социологията като наука при социализма. Един от първите учени обосновали тази необходимост в своите две произведения “ Социологията като наука “ и “ Исторически материализъм и социология” е професор Живко Ушавков. Той , заедно със своите сътрудници Стоян Михайлов , Величко Добриянов , Нико Яхиел създават теорията за социологическата структура на обществото , която се оценява като значим принос в социологическата наука / не само на национално , но и на международно ниво./ Изходна база на социологическата структура са потребностите като фундаментално / основно условие за съществуването на всеки биологичен и социален вид. Потребностите се разглеждат като съвкупност от необходими условия създаващи предпоставки за нормално съществуване и функциониране на човека ; разглеждат се като историческа категория->
С постъпателното развитие на обществото и развитието на производството се увеличават и обогатяват потребностите. Приема се разбирането , че потребностите са резултат от производството , но те оказват активно влияние върху него т.е те могат да стимулират / задържат развитието на обществото. Социологическата структура на обществото разглежда проблема за развитието на обществото – това развитие се свързва с връзката потребности – средства за тяхното задоволяване. В резултат на тази връзка потребностите се обогатяват , а средствата се усъвършенстват.Там , където се създават средствата за забогатяването на потребностите се формират и обществените сфери в обществото. Задачата на всяка обществена сфера е да създава материални блага за задоволяване потребностите на всички останали. През периода на демократични промени в България след 1989 година характерно за развитието на социологията е , че се ускори развитието на нейната емпирична / практико – приложна част. Появиха се множество социологически агенции , в това число и частни , проведоха се и се провеждат множество изследвания , понеже социалната ситуация в България в настоящия момент е наситена с проблеми / които се нуждаят от изследвания / , свързани с промяната на социалната структура на обществото , свързана с капитализацията на националната икономика , стачките , инфлацията , безработицата , последиците от касовата и масовата приватизация , маргинализацията / отчуждението в обществото , необходимост от изучаване на общественото мнение.
Независимо от това развитие на емпиричната социология , като цяло тя все още не е завоювала мястото си на независима наука , защото поръчковите социологически изследвания от държавни и частни институции я правят в известна степен зависима , а нейните резултати се използват за манипулиране поведението на масите.
Един от първите учени в България , които организират и провеждат емпирични социологични изследвания е търновецът Илия Янулов. За периода 1899 – 1932 година под негово ръководство се провеждат 27 социологични изследвания с национално и международно значение.

Съвременни макроикономически теории за икономическото развитие.

Уилям Ростоу и стадиите на икономически растеж
Американски политик , икономист и социолог , Уилям Ростоу в началото на 60-те години на XX век разработва своята теория за задължителните стадии , през които трябва да премине човешкото общество в своята еволюция. Той разграничава 5 стадия на икономическа и социална еволюция , които се разграничават един от друг по нивото на технологично и икономическо развитие.
Етапи:
1) Традиционно общество
- има аграрен характер
- отличава се с примитивно развитие на селското стопанското производство
- за разлика от модерните общества в него се набл’дава краен предел на икономически растеж / средствата за производство и организиране на труда са на много ниско ниво/
2) Преходно общество
- в него се създават предпоставки за технологичен скок , свързани с повишаване на ефективността на селското стопанство
- нараства обемът на инвестициите на човек от населението
- възникват централизирани национални държави като резултат от засилващия се национализъм , който търси гаранции / сигурност за икономическото си и социално развитие.
3) Етап на радикални икономически , социални и технологически промени
- преодоляват се напълно силите поддържащи стария социален ред и възпрепятстващи модернизацията на икономиката
- в резултат на технологичните и икономически постижения , тенденцията за икономически растеж побеждава напълно и окончателно.
- промишлеността се превръща в доминиращ / водещ отрасъл
4) Стадий на зрелост – на бързо развиващо се индустриално общество
- неимоверно много се увеличава делът на инвестициите / до 20% / от Брутния Вътрешен Продукт
- ускорява се миграцията на населението -> нарастване на градското население за сметка на селското
- изграждат се всички промишлени отрасли
- широко внедряване на научните технологични открития
5) Ера на високо масово потребление
- традиционни промишлени отрасли отстъпват своето място и роля на производството на стоки за широко потребление и на услуги
- увеличаване на делът на средствата насочени за повишаване на благосъстоянието и на социална сигурност на населението.
- Възниква особен тип държавна политика , която по думите на Ростоу , приема наименованието “ държава и всеобщо благоденствие “

Теории за индустриалното и пост индустриалното общество
Теорията за индустриалното общество е една от най – широко използваните обяснителни схеми за модерното развитие на човешката цивилизация . За пръв път понятието индустриално общество се използва от френския мислител Сен Симон през втората половина на XVIII век. Той поставя началото на едно теоретично направление , което през XIX век получава своето по нататъшно развитие в трудовете на Конт , Спенсър и Дюркем. А през XX век и по конкретно в страните от западна Европа и Америка в трудовете на Ремонд Арон , Ралф Дарендорф , Алемп Турен и Даниел Бел. Различните автори правят различна характеристика на индустриалното общество , но имат няколко признака , които ги обединяват :
1) Промишлеността се превръща във водещ отрасъл основаващ се на нова технология и организация на труда
2) Обособява се пазара на труда , свързан с обособяването на социалните роли на производителя и потребителя. Работното място излиза извън рамките на домашното стопанство и се осъществява интензивно разделение на труда.
3) Развива се свободната търговия , като постепенно разпокъсаните регионални пазари се обособяват в единен национален , а от там и световен пазар.
4) Преодоляват се затворените социални общности / формират се модерните национални държави , обединени от общ език , обща култура и общи икономически връзки./
5) Създава се нов тип социално взаимодействие – отпада необходимостта от извън икономическа принуда , различните форми на лична зависимост. Предоставят се граждански и политически права на населението
6) Развива се урбанизацията на населението
7) Въздават се условия за получаване на по – високо образование независимо от социалната / религиозната / етническата принадлежност .
В началото на индустриалното общество основен източник на социални конфликти бяха класовите различия , които постепенно намаляват ; възникват професионални организации , защитаващи класовите интереси на трудещите се ; установяват се единни форми на трудово договаряне и се създават условия за икономическо представителство на различни социални групи в централната политическа власт.
Въпросът , свързан с основните идеи за развитие на индустриалното общество намира своето доизясняване от американския социолог Даниел Бел в края на 60-те и началото на 70-те години в теорията за постиндустриалното общество . Характеризирайки еволюцията на обществото , Бел посочва , че то преминава през 3 основни етапа: доиндустриално , индустриално и постиндустриално общество. Доиндустриалното общество има аграрен характер и се характеризира с дребно , разпокъсано стопанство. Разликата между индустриалното и постиндустриалното общество , Бел свързва с няколко признака:
1) В сферата на материалното производство за разлика от индустриалното общество производството на услугите започва да преобладава над производството на стоките. Все по – широко приложение намира развитието на инфраструктурата / онази сфера , която създава нормални условия за нормално функциониране на материалното производство и развитието на социалните отношения / – увеличава се делът на търговията , транспорта , финансовото дело , средствата за комуникация , здравеопазването , образованието , на заетите в държавната администрация.
2) Променя се социалната структура на обществото – постепенно класовото деление , което беше характерна черта на началния стадий на индустриалното общество отстъпва място на професионалното. / мотивация – винаги свързана с незадоволени потребности./ Професионалното деление става / се превръща в основна причина за обособяването на социалните групи в модерните общества , тяхното йерархизиране , което в своята същност формира стратификационната система на обществото.
3) Приоритет получава теоретичния тип знания като основен източник на иновации / нововъведения , насочващи и контролиращи социалната промяна.
4) Възникват нови индустриални технологии , които са ориентирани към бъдещето и насочени към ефективното планиране , развитие и контрол на технологичната , политическата и социалната дейност в обществото.

Алвин Тофлър и трите вълни в развитието на човешката цивилизация
” Шок от бъдещето “ 1970 година
“ Третата вълна “ 1980 година – дава основните постановки на третата вълна
“Трусове във властта “ 1990 година – промените във властта
“Новата цивилизация” 2000 година
Тофлър разглежда развитието на човешката цивилизация като последователно “разливане” на 3 глобални вълни , на социална и икономическа промяна в обществото. Първата вълна по време обхваща периода 8000 година преди новата ера – до 1650 – 1750 година. Възникването на земеделието е повратна точка в развитието на тази аграрна вълна. Аграрната революция , която бавно и постепенно обхваща човешкото общество води до коренни промени в начина на живот на хората – от мигриращи групи, те започват да водят уседнал начин на живот ; все по – голяма част от територията на земята се превръща в обработваема ; възникват нови земеделски технологии ; създават се централизирани държави. Втората вълна по време обхваща човечеството в рамките на около 300 години. Белезите , които се отнасят за втората вълна , са приблизително еднакви с тези на индустриалното общество. Все още неизползвани напълно възможностите на втората вълна , след втората световна война , в редица развити страни се забелязва появата на нови белези , които са предвестникът за навлизането на човечеството в нов период на развитие – третата вълна. Противоречията между силите на втората и силите на третата вълна , са основните противоречия на нашето съвремие. Първия белег , който конкретизира третата вълна , се отнася за десетилетието след 1955 година в САЩ , когато за пръв път броят на т.н. “ бели якички” / мениджъри , държавни служители и чиновници / изпреварва в абсолютна величина броя на “ сините якички” / работници в материалното производство , транспорта и строителството./. Но основните белези , които се отнасят до третата вълна , Тофлър свързва с качествените промени в техническата сфера , информационната сфера , социалната сфера , сферата на властта. Взаимодействията между тези сфери , както и тяхната връзка с екологичната сфера , както и със сферата свързана с най – интимните части от съществуването на човека – психосферата.
Промените в технологичната сфера са свързани с развитието на електрониката , генетиката , биотехнологиите , космическата промишленост. Енергийната база на тази вълна е свързана с използването на екологично чистите възобновяеми енергийни източници като : слънчевата енергия , геотермалната енергия , биоенергията и други…
Технологиите на третата вълна са екологично чисти , енерго и суровинно спестяващи и с по – малък мащаб. През третата вълна Тофлър предвижда възход на потребителя / организиране на такова производство , което създава стоки в малки серии и съобразени напълно с изискванията на потребителите / . Преодоляват се различията между производството и потреблението и се появява новата социална фигура на “просуматора “ , което означава обединяване на производител и потребител в единно цяло. Съществено се променя информационната сфера – информацията се превръща в основна социална ценност и основна социална потребност , ускоряват се информационните потоци. Тофлър описва образът на електронната къща , където човекът , с помощта на домашния си компютър може да изпълни значителна част от своите задължения / професионални и битови / т.е трудът се връща вкъщи , но на много по – високо електронно ниво. Значително се променя социалната сфера представена от семейството , училището и корпорацията . Господстващото до този момент затворено / нуклеарно семейство отстъпва своето място на нови семейни форми като партньорите в тези форми играят нови роли. Съществено се променя и сферата на властта. Постепенно йерархичната структура на властта отстъпва своето място на т.н. плоскостни / хоризонтални форми , където управленческите задължения не са задължителни , а имат само консултативен характер. Там , където се запазва йерархичната структура , тя има по – малко звена , като решенията се вземат без принуда , а чрез взаимно зачитане на мненията. За третата вълна е характерен процеса на глобализацията , свързана с интернационалността на социални , икономически , политически връзки между страните. Постепенно се появяват над държавни политически , икономически и военни образувания. Страните , които участват в тези образувания са принудени в известна степен да ограничават своя национален суверенитет , без обаче да губят своята самобитност / идентичност.

Икономика и социална стратификация

Социалната стратификация е свързана със съществуващите неравенства между хората в обществото. Тези неравенства за присъщи за почти всички познати общества. Практически и теоретически е доказано , че положението на хората в системата на социални неравенства предопределя техния живот , тяхната съдба и тяхната възможност за реализация. Така че , социалните неравенства оказват значимо влияние върху обществения живот , поведението и мотивировката на хората , върху техния жизнен път.
Основни понятия:
1) Социално неравенство -съвкупност от социално произведени и природно унаследени качества , които в дадено място и време имат социално значение, Към социално произведените качества , могат да бъдат отнесени богатството , властта и престижа , а към природно унаследените – етническа принадлежност и генетична наследственост.
2) Социална диференциация – свързана с формирането на специфични различия между социални субекти / индивиди или социална група / . В рамките на разделението на труда диференциацията е свързана с формирането на обособени видове социално сходство / идентичност ; еднаквост / между различните субекти , които характеризират тяхната автономна . относително независима / социална форма.
3) Социално разслояване – докато диференциацията е свързана с обособяването на разнородните / качествено разнородните / социални групи , то социалното разслояване е свързано с подреждането на социалните групи в рамките на обществото по тяхната степен на значимост , в резултат на което социалните групи се представя като неравностойни и започват да се делят на висши и нисши. Разслояването е свързано с разполагането на индивидите по различните нива / стъпала на социална йерархия / , което подреждане дава възможност на индивидите , които се намират на конкретно стъпало от йерархията да формират / образуват особена социална група наречена “ страта” , а съвкупността от всички социални групи формира стратификационната система на обществото.
4) Социална поляризация – противопоставяне на едни на други социални групи , които са свързани с основните за обществото интереси , ресурси и сфери на дейност. Основното различие е , че полярните социални групи имат противоположни икономически и социални интереси. Полярните социални групи са свързани още и с неравностойното място , което заемат социалните групи в рамките на обществото. Като правило , една от социалните групи се намира на върха на социалната йерархия , а отношението й към останалите е отношение на господство , подчинение и контрол. Основните понятия свързани с поляризацията са понятията класа и каста. Класата е понятие , с което се подчертава качествената степен на обособяване на индивидите и се изразяват съществените различия между тях.Класата , особено в модерните общества , предполага наличието на социална мобилност или възможност за преминаване на един индивид от една класа в друга. Още по – силно по отношения на обособяването е понятието каста , изразяващо такава степен на обособяване , която практически изключва възможност за преход от една каста към друга. Затова , може да се каже , че положението на индивида в кастовото деление е унаследено / придава се по рождение./
5) Занятия и професии – в литературата , в повечето от случаите занятието се свързва с вида труд , с който се занимава индивида или социалната група и механизмите на групов контрол , които се оказват върху него. Еволюцията на занятието обхваща няколко взаимно свързани момента. На първо място , утвърждаване на занятието в рамките на обществото като особен вид дейност , която изисква специални умения , специална подготовка и реализация. Второ – то се институционализира / признава. Институционализирането на занятието се свързва с неговото законно признаване , което изисква определено разрешение / лиценз/ . Трето – занятието изгражда свой собствен морален и професионален кодекс , както и своя собствена професионална организация , която следи както за спазването на моралния кодекс , така и на професионалния кодекс. Занятията , които в своята еволюция успеят да се докажат като особен вид дейности , като институционализиране на професионални умения , създаване на собствен , професионален кодекс , а също и професионална организация е прието да се наричат професии / по – тесни в своето съдържание от занятията./

Концепция за елита
Понятието елит има френски произход и се въвежда в употреба през XVII век. В началото то е изразявало стоки с много високи качества. Постепенно неговото значение се разширява и към него започват да се отнасят някои социални групи , които са приемани за висши / части от благородническото съсловие или военни части със социално предназначение / . В социалната теория понятието елит се въвежда в континентална Европа през XIX век , а във Великобритания и САЩ през 30-те години на XX век . По общо признание концепцията за елита е създадена от италианския икономист и социолог Вилфредо Парето ( 1848 – 1923 ) заедно със своя сънародник Гаетано Моска. Дефинирането на понятието елит Парето свързва с наличиетона две основания:
1) Хората независимо от сферата на своята дейност демонстрират различни възможности и потенциал или с други думи хората поначало са неравностойни.
2) В управлението на социалните процеси участие взема едно малцинство от хора , защото по принцип непосредствено участие на мнозинството в управлението е невъзможно. Тези две основания дефинират и групата на управленческия елит , който се състои от хора , заемащи различни ръководни позиции в професиите и политическата йерархия. Но ядрото на управленческия елит се състои от хора , които притежават политическа власт или всъщност концепцията за елита има за цел да обоснове възпроизвеждането на политическия елит или политическата класа т.е тази концепция разглежда механизма на взаимодействието , използването и възпроизводството на политическата власт.Основни положения на тази концепция са

- Обществото се състои от няколко базисни групи.На първо място – политическа класа– това са хората заемащи водещи позиции във властта или най – малко притежават позиции за оказване на политическо влияние. От своя страна политическата класа се дели на управленчески / властващ елит и неуправленчески / контра елит. Втората базисна група е тази на субелита – мениджъри , държавни служители , чиновници , висши представители на интелигенцията , които са пряко свързани с елита и се използват за рекрутиране / за попълване на групата на управленческия елит./ . третата група – маси – останали членове на обществото.
- Колкото по – сложно е организирано даденото общество , толкова по – сложно е организиран и неговия елит. Това означава , че в сложно организираното общество има наличие на множество различни социални групи , с коренно противоположни интереси и всяка от тези социални групи търси своето представителство във властта. В структурата на елита , голямо влияние оказва централната политическа власт. Колкото повече централната политическа власт оказва влияние върху обществения политически живот , толкова групата на политическия елит е по – единна , по – монолитна и изпълнява държавно – политическа функция. И обратно – колкото силата на политическата власт оказва по – слабо влияние върху обществения живот , толкова повече отделните видове елит са по – обособени , по – независими , а властващият в момента политически елит изразява не всеобщите , а вътрешно груповите частни интереси.

Стратификационна система на обществото.
Стратификационна система – съвкупност от всички неравенства в обществото , обособен в социални групи и взаимоотношенията между тях ; биват затворени и отворени. Към затворените се отнасят тези , при които индивидите не могат да се движат / да преминават от една социална група в друга или от една обществена позиция в друга/ . Като правило , при затворените стратификационни системи позициите са преписани т.е те са унаследени или се придобиват по рождение При отворените системи позициите в обществото като правило са придобити. Тези системи създават условия за социална мобилност т.е за движение на индивидите от една социална група в друга. Позициите на индивидите в отворените системи в повечето случаи са резултат от техните лични умения и усилия. Два са моделите върху които се изграждат стратификационни системи – социално икономически и социално професионален. Социално-икономическия модел е пряко свързан с факта “ кой е притежател на средствата на производство” , “ на кого принадлежи собствеността “ , “кой е носител / субект на тази собственост”/ Социално – професионалния модел е свързан с изграждането на социални групи в обществото в резултат на професионалната реализация на отделните индивиди. Изграждането на стратификационна система на конкретно общество изисква натрупване на количествен/ емпиричен материал за социалното състояние на обществото. Имайки предвид тези две условия могат да се формулират и критериите за стратификация
1) Политическа власт
2) Доход и богатство
3) Професионален престиж
4) Знание и образование
5) Положение на семейството и етническа група
6) Религиозна и ритуална чистота
7) Статус / положение по местоживеене
На основата на посочените критерии може да се обособи и класовата схема , на модерните общества , която се състои от 3 класи – горна , средна и долна / висша , средна , нисша / . Към горната класа се отнасят едрите собственици / предприемачи , част от аристократите , мениджъри / управници и представители на интелигенцията , заемащи ключови позиции в политическото и професионално управление. Средната класа – за развитите страни тя е преобладаваща класа , тя дава облика на обществото. От нейното състояние зависи и състоянието на обществото ; най – мобилната / подвижна класа , особено тези слоеве от нея , които са гранични с горната и долната класа. Долна класа – всички останали , които са без образование и специална подготовка , криминално проявените и лумпинизираната част от населението / лумпинизирана част – съвкупност от хора , която следва власт имащите/
В периода след 1989 година в България се наблюдава интензивна борба между социалните групи за усвояване и преразпределение на съществуващите материални ресурси – става въпрос за установяване на контрол или получаване на собственост от преобразували се държавни структури , както и осигуряване на оптимални условия за функциониране на новопоявилия се частен капитал. В резултат на това в нашата страна в годните на прехода се обособи малобройна , но ярко изразена горна класа , докато средната и долната класа са неидентифицирани още т.е това са класи с размити граници , предполагащи ускорено социално движение. Ако говорим за изграждането на стратификационна система в нашето общество , то можем да посочим , че тя е започнала с изграждането на горната класа , но със все още неустановени граници на средната и долната класа и затова основен мотив на поведение на преобладаващата част от населението е не към усъвършенстване , а към оцеляване.
Икономическа култура и организация на обществото

1. Определение , показатели и функции
Икономическа култура – съвкупност от ценности , норми , образци на поведение , които се споделят и поддържат от различни социално – икономически субекти / индивиди или социални групи/ , в дадена икономическа система. Няколко са показателите характеризиращи икономическата култура – сила , проникване , насоченост.
Сила – дава представа доколко социалните субекти приемат ценностите и образците на поведение.
Проникване – отразява доколко дадената нация , социална група или фирма споделя дадената икономическа култура.
Насоченост – отразява дали дадената икономическа култура стимулира или задържа модернизацията и ефективното развитие на производството.
Функциите на икономическата култура са няколко / функция – дейност , работа , служба/ :
1) Нормативна – / нормотворческа – представлява съвкупността от формулирани и легитимни правила и норми на поведение , които се приемат от индивидите и социалните групи и които им дават възможност да оценят кои от техните действия са правилни или неправилни и как трябва да постъпват в определени ситуации.
2) Трансмисионна – има за задача да покаже приемствеността и общо валидните за обществото ценности.
3) Координираща / Интегративна – има за задача да съчетае / съгласува различните възгледи и оценки на социалните индивиди и общности и на тази база , да се формират общите цели и задачи , стоящи пред тях. Да се уточнят изискванията на единния социален контрол , който се оказва върху тях. Цели да се намали хаотичността в социално – икономическата система и всички отклонения от нормалното поведение
2. Основни социални връзки на икономическата култура.
1) Семейството
Всеки индивид , преди да направи своя рационален избор се е намирал в среда , която го е социализирала и култивирала , т.е. човешкото поведение , в повечето от случаите е формирано в социални общности и групи , като една от тези общности е семейството. Като основни / базисни измерения на икономическата култура в семейството могат да се посочат груповата солидарност в труда ; респект към семейните икономически успехи ; в преобладаващите случаи приемането на патриархална йерархия при вземането на решения ; наследствено отношение към собствеността ; стремеж към увеличаване на семейните ресурси ; рационализиране на потреблението , насочено към стоки за дълготрайна употреба
2) Етническата група – социална общност , обединена от общ произход , общи расови белези , които идентифицират отделните членове и показват физическите им различия сред всички останали ; възпроизводство на основни културни ценности – език , религия , обичаи , облекло , кухня ; възпроизводство на специфични за етноса принципи и норми на поведение , които непрекъснато се възпроизвеждат и се пренасят от поколение на поколение.
За икономическата култура на етническите групи са характерни следните черти:
- Създаване на специфичен микро климат , водещ до намаляване на индивидите в областта на бизнеса.
- Създаване на социален климат на взаимно доверие и сътрудничество.
- Споделяният от групата етноцентризъм / групата над всичко ; преписване на групата на особени свръхестествени качества / е социалният капитал , който съдейства за намаляването на несигурността в бързо изменящата се и конкуриращата се среда.
- Съдейства за изграждането на неформални групи , които съдействат за бързото израстване в кариерата , за бързото сключване на сделки , отпускане на кредити за защита на определени положения или социални позиции.
3) Нациите и културните различия между тях
В литературата по този въпрос има разнопосочни мнения , но въпреки различията са обособени няколко единни , обобщаващи признака.
- Индивидуализъм и колективизъм
Индивидуализирани са тези нации , при които общоприетата норма е господството на индивидуалните / собствените интереси и проблеми. Колективистични нации – хората зачитат интересите на останалите – поставят мнението на общността , в която се трудят , над своето. Към индивидуалистичните нации могат да се отнесат САЩ , Великобритания , Канада , Нова Зеландия , Австралия. За тях е характерно пренебрегването на груповите успехи , за сметка на личните ; разчитане само на себе си , а не на общността , в която се труди човек ; просперитет в бизнеса – ако се разчита само на собствените усилия ; печалба и собственост – резултат от личните усилия ; липса на групова норма на труда , защото тя обезличава индивидуалните усилия на индивида. Индивидуалистичната икономическа култура осигурява пълна свобода и независимост на индивида , зачитане на личния му избор ; гарантира се стремежът у за участие в надпреварата и конкуренцията ; трудовото договаряне между работник и работодател е свободно и може да се прекрати по всяко време и по всякакви причини.
За колективната икономическа култура – Египет , Пакистан , Малайзия , Панама , Перу , Чили – моралът е този , който господства в ценностната система и във взаимоотношенията между работник и работодател. Индивидуализмът се рааглежда като източник на отчуждение. Утвърдено е правилото групата да поема отговорността за грешките допусната от нейните членове. Тя е основния център на властта , основното поле за изява и за реализация на личността.
Нациите се разглеждат като “мъжки” и “женски”. Към т.н. “мъжки” нации се отнасят : САЩ , Япония , Австрия , Германия , Италия , Испания. Общоприето е правилото мъжете да правят кариера , да са по – високо възнаградени , да заемат и изпълняват водещите роли в стопанския и политически живот. В тези общества водещата роля на мъжете не се оспорва При “женските” нации – Дания , Финландия , Швеция , Норвегия , водещите ценности са свързани с взаимоотношенията между хората в труда да се поставят пред кариерата и парите ; да се обръща по – голямо влияние на трудовата среда , на качеството на живота ; да се окаже помощ на не успелите в бизнеса. Бързата кариера и бурните успехи да се приемат за съмнителни , а постоянното самоизтъкване е неприемливо.
- Национални икономически култури се формират в условия на сигурност и несигурноаст.
- Условията , които създават националните култури за постигане на власт и богатство.
3. Икономическата култура на модерните икономики.
- Американска икономическа култура
Днес САЩ са безспорния световен лидер , прототипа на модерната икономика , страната , в която не се приемат привилегиите на аристокрацията , както и ограничаване на работническото движение. Това е нация която символизира най – добре средната класа.
Измеренията на американската икономическа култура са:
- нейната изключителна индивидуалност , основаваща се на поританската етика /строго спазване на морала и нормите / и на вярването , че индивида стои в центъра на света , той сам взима решения и почти не съществуват норми , които да поставят социалните общности над личността. В повечето случаи подкрепата от групата се отхвърля , защото тя обезличава индивида.
- Подчертана универсалност – всички правила за бизнес са задължителни за всички , независимо от мястото им в социалната йерархия , образователен ценз , религия и вероизповедание , но най – характерната черта е непрекъснатата надпревара с времето ; приема се , че всяка дейност е вид състезание , което се извършва с висока скорост и бързи обороти. Почасовата работа се издига в култ , затова се изчислява в секунди времето , за което една стока стига до пазара и до своя потребител.
Всичко казано характеризира максимата , типична за всеки американец – тъй като животът е извънредно кратък , в този незначителен отрязък от време , единственото , което човек може да направи е да се докаже в бизнеса , професията , йерархията , властта и то в непрекъсната надпревара със всички останали
- икономическа култура на Германия
Икономическата култура на Германия съществено се отличава от тази на САЩ – тя е по – общностна , по – обединяваща , по – систематизирана. За тази култура е характерно , че държавната и частна собственост си съдействат за регулиране и контрол на бизнеса. Традиционно силно е взаимодействието между държавата , профсъюзите , работодатели , благодарение на което стопанския риск се оема групово в бързо изменящата се икономическа среда. При тази култура много от управленческите решения се взимат на средно управленческо ниво , а стремежът към разрешаването на социалните конфликти в икономиката се осъществява на базата на съгласието и споразумението , при което всяка една от страните участващи в конфликта , поема конкретни ангажименти , свързани с неговото разрешаване. Трудовият живот на германеца се осъществява на базата на предварително предписани правила , кодекси , процедури , като една от най – характерните черти е стандартизирането / уеднаквяването на икономическия и социалния живот. Стандартизира се работното и извънработното време , трудовата и работническа среда , социални и културни мероприятия. Германската икономическа култура е култура на реда и дисциплината , на тънкия усет при усвояването на техниката , производството в тази култура е солидно и прецизно – гарантирано. Общоприето в тази култура е мнението , че положението / статуса на човека в обществото , зависи от титлата , която той която той притежава , от степента на квалификация и преквалификация – и преди всичко от професионалното обучение.
-индивидуализъм и всеобщо равенство /егалитаризъм при Скандинавците
От скандинавските страни Швеция има свой самостоятелен , специфичен път на икономическо , политическо и социално развитие. Подчертаният неутралитет , воден от тази страна и суровите климатични условия са формирали такава ценности като:
- единство и стремеж към взаимно оцеляване
- съпричастност към всяко човешко страдание
- зашита на слабите и неуспялите
- колективно , а не еднолично вземане на решения
- отрицание на всякакво насилие и унижение.
Ето защо понятия като безмилостна конкуренция , борба , като подчертана социална поляризация , като маргинализация / отчуждение на социалните групи , като инфлационен натиск са нетипични за шведската икономическа социална среда. По – голямо внимание се отделя на т.н. второстепенни фактори , свързани с развитието и облагородяването на трудовата и околната среда , с равноправието, със защитата на модела на пълната заетост . Шведската икономическа култура защитава неповторимостта на индивида , но заедно с това , приема , че неговата съдба зависи от помощта на останалите. Шведите смятат , че се раждат свободни , в свят необременен от семейни задължения към родители и по – възрастни. Това е основната причина за развитието на социалното дело в тази страна на високо ниво. Индивидуализмът и ефективното търсене на групова изява са специфични черти на тази култура. Швеция е страна , където стремежът към пълна заетост не се оспорва. Инфлацията и безработицата се приемат като упрек на обществото , катопоказател за недобре свършена работа от управляващите.
Организационната структура / йерархия е малкостепенна , като управленческите решения се вземат чрез взаимно зачитане на мненията , без агресия , принуда , натиск.
- източноазиатска икономическа култура на Япония и нейните тихоокеански съюзници
Ако за страните от Западна Европа културният феномен / фактор / явление , изиграл значителна роля за утвърждаването и за развитието на капитализма е протестантската етика , то вдиагтел на този процес в Япония и нейните тихоокеански съюзници е Будистко – Конфуцианско – Шинтонистката религия. Тази религия е създала и е унаследявала от поколение на поколение такива ценности като:
- спазвай установените норми
- смятай себе си за виновен при нещастие
- съобразявай се със ситуацията , независимо каква е тя
Успоредно с тези норми на поведение са създадени и се създават строго спазвани културни ценности , като развито чувство за дълг и неговото старателно изпълнение , преданост към авторитетите и уважение към по висшестоящите и възрастни , дисциплинираност и спазване на съществуващия ред , стремеж към порядък и извършване на постъпки , които са одобрени от по – висшестоящите.
Цялата тази гама от норми на поведение изгражда ценностната страна на японската икономическа култура и формира специфичния дух на японския капитализъм.
Най – характерната черта на този дух е неговият колективизъм , но за разлика от останалите колективистични страни , този дъх е с външна насоченост , която се изразява в търсенето на хармония с външния всят / семейство , работна група , фирма , природна среда и т.н./. За тази култура ценностните постижения и неуспехи на групата се приемат за ценностни постижения и неуспехи на индивидите. Вътре в групата съперничеството и конкуренцията са несъвместими , защото се допуска , че те раждат антагонизъм между членовете и именно поради това в Япония се развива и изкуствено стимулира груповата форма на конкуренция.
В културната йерархия от ценности за японеца водеща роля заема неговата фирма. Тя е тази , която осигурява съществуването на работника и неговото семейство , израстването му в управленческата йерархия , като се спазва времето на заетост , образование и квалификация. Всичко това води до уеднаквяване на работника с неговата фирма , което от своя страна формира специфичния само за тази култура образ на доблестния японски работник.
Японската икономическа култура издига в култ . в религиозна норма качеството на стоката , то е по – значимо от печалбата и работната заплата. Целта на производството е всяка стока да има собствен културен облик и собствена неповторимост.

Българска икономическа култура

Българската икономическа култура възниква преди Освобождението на България от Османско иго. Основна роля в този процес на формиране на икономическа култура играят 3 основни институции:
1) семейството
2) занаятчийската работилница / дюкянът
3) еснафската организация

Източно – православната църква , макар и да създава редица морални добродетели , макар и да играе ролята на основен стълб за запазване на българското самосъзнание, тя оказва слабо влияние върху индивидуалното стопанско поведение и върху индивидуалният стопански контрол. През този период поведението на индивида не е автономно / независимо , защото е в зависимост от затворените социални групи на семейството , рода , селото , квартала. През този период 3 са основните социални групи, които изграждат структурата на обществото ни: селячество , занаятчии и търговци , чорбаджии. Въпреки съществената разлика между тях , те успяват да наложат общовалидни норми на една разнородна/хетерогенна икономическа култура. Тази разнородност на първо място се характеризира с колективизъм , който е личностна и социална характеристика на селячеството , на дребните и средни слоеве на населението. В патриархалното общество сдружаването се е наложило , защото само чрез колективния труд е възможно решаването на конкретни стопански задачи и създаването на зона за защита от насилие и посегателство над имуществото. Носители на индивидуализъм са били занаятчиите или богатите българи. Те са отхвърляли колективния труд. Тяхното стопанско поведение е било мотивирано от чистия егоистичен интерес , който резултатира в печалба. През този период спестовността се издига в култ , разходите се обожествяват , а конкуренцията и рискът са се смятали за несъвместими. Новият начин на организация на труда и на икономическите отношения след Освобождението води до еволюция на редица морални добродетели , които променят нравствения облик на българина и характеристиката на неговата икономическа култура. Семейството и парите започват да се поставят над приятелството , над благодарността. Формират се черти като лицемерие , лично превъзходство , ласкателство , но независимо от тези негативи , новите форми на интензивен труд , основани на изконното начало – частната собственост , формират такива качества в българина , като находчивост , предприемчивост , усет към риска , перспективност и конкурентноспособност. Тази естествена еволюция на българската икономическа култура продължава до 1944 година , когато бяха променени условията за нейното развитие – ликвидирана беше частната собственост. Господството на обществената / държавна / собственост и уравнителното разпределение спрямо труда , започнаха да демотивират хората за тяхната индивидуална трудова изява. След началото на демократичните промени в България се създадоха , макар и трудни,условия за възстановяването на рационалните черти на икономическата култура. Тези трудности са свързани с колебанията и сривът в икономическото ни развитие; непоследователното провеждане на приватизацията; високото ниво на безработица; страх от загуба на работното място; липсващата все още алтернативност за трудова изява и затова естественото състояние все още днес е състоянието за оцеляване , а не за развитие/просперитет. Затова определяща черта на българската икономическа култура е все още културата на дребния и среден бизнес. Носители на тази култура са българските бизнесмени,чиито социален портрет не е еднороден. В настоящото българско общество условно се обособяват два типа бизнесмени. При първия тип икономическата култура съществено се отличава и отдалечава от модерните/съвременни изисквания. Характерно за него е , че той търси евтина популярност , проявява афинитет към спекулативни сделки ,проявява шумно задоволяване и на най – малките си капризи. Разчита на подкуп и на натиск. Стреми се да заобиколи законите. Не е коректен при изпълнение на приетите задължения. Проявява алчност , безкруполност и агресивност. На другия полюс , макар и все още малобройни са бизнесмените от съвременен/ модерен тип , които по нищо не отстъпват на своите европейски и световни колеги . Те са изключително добре ориентирани в условията на пазарната икономика , с нагласата да инвестират и реинвестират , притежават висока езикова и компютърна грамотност. Имат добри познания по маркетинг и управление. Проявяват коректност и демонстрират културни маниери. Със своето поведение те постоянно се стремят да закрепят положителния имидж на своята фирма. И затова имаме основание да твърдим , че вторият тип бизнесмени са прототипа на модерната икономическа култура.

Комуникации в икономическите организации

1.Основни понятия.

Общуване – процес на взаимодействие и отношение между 2 страни / било то лица или групи/, при което те си разменят информация

Информация – съвкупност от данни, сведения за нещо , което пряко или косвено е свързано с общуването и взаимодействието между членовете на икономическата организация.
Информацията е материалната/съдържателна страна на общуването. Тя е една от основните социални потребности на хората

Комуникиране – самият процес на конкретно организирано и уточнено предаване и приемане на информация

Комуникация – в биологичен/технически смисъл на думата предполага връзката между 2 лица/страни/системи и устройства.

Донор – лицето , което създава информация

Реципиент – лицето , което получава/приема информация

Комуниканти – обединява в едно донор и реципиент.

Чрез комуникацията се цели да се окаже определено въздействие на донора върху реципиента с цел да се промени поведението на реципиента в желаната от донора посока.

2.Комуникативна структура – съвкупност от елементи , които изграждат процеса на общуването и начинът , по който те се свързват и взаимодействат. Основни елементи на тази структура : информационен източник , информационни масиви, комуникативни канали , информационни полета.

Информационен източник – създател на информацията , насочва информацията към реципиента. Състоянието на икономическа организация , реализирането на нейната мисия е в пряка връзка от достоверната и качествена информация , която висшите управленчески нива в организацията , отправят към определени поделения.

Информационен масив/пакети – информацията, която е относително завършена като количество и качество и която донорът отправя към реципиента. При поднасянето на масива от информация винаги трябва да се отчита една особеност , а именно , че получателят на тази информация има ограничени възможности за нейното поемане, които се наричат горен праг на информационна наситеност или информационно плато. Надхвърлянето на това плато води до “преливане” на информационните канали , до отчуждаването на реципиента от донора , от целия информационен процес. Затова информацията трябва да се дозира ; да се подбира тази , която е конкретно необходима за организирането на стопанската дейност.

Информационни полета – зони , които заобикалят информационният източник; местата откъдето информационният източник черпи своята инфорация.

Резултати от комуникацията
1) Промени в знанията на реципиента. Те са резултат от получената и обработена от тях информация
2) Промени в нагласата на реципиента. Те са резултат от получената от тях информация , която засилва или намалява тяхното желание да влезнат във връзка/взаимодействие. Промените в нагласата води до утвърждаването или до промяната на предварително изградени представи за обектите или средата , която заобикаля реципиента.
3) Промени в поведението на реципиента. Поведението е продължение на нагласата , то е материализация , продължение на нагласата при протичането на комуникативния процес. Комуникативния процес може успешно да съществува само ако между донора и реципиента съществува ефективна , резултатна познавателна обратна връзка. Тази обратна информационна връзка дава представа за силата на взаимодействието на донора върху реципиента, както и за адекватното отношение на реципиента към ефекта от въздействието. Добре действащата обратна информационна връзка информира донора за добрите или лошите резултати от оказаното от него въздействие. В процеса на общуването протичат 2 явления – процес на сближаване/обвързване/взаимно преплитане – хомофилна комуникация и процес на противопоставяне/раздалечаване/отблъскване – хетерофилна комуникация/. Процесът на хетерофилна комуникация води до появата на хаос , на неподреденост в информационната система. Води до появата на специфичното явление наречено информационен шум , който е възможен при няколко условия:
1)при предаването на недоброкачествена информация
2)при предаването на позната информация
3)при предаването на информация , която не интересува реципиента
4)при предаването на информация , която реципиентът не може да приеме и осмисли.
Видове комуникации:
В съдържателен план – вътрешни и външни.
Вътрешни комунинации– представят се от деловите и избирателните/неделови комуникации. Деловите вътрешни комуникации са свързани с официално регистрираната дейност на фирмата и фактически извършената работа, чрез тях се предава делова или основна за съществуването на фирмата комуникация , свързана с организацията на производствения процес , осъществяването на реализация продажбата и услугите , техническо усъвършенстване , връзка с управлението на човешките ресурси , осъществяването на възнаграждение и социално осигуряване. От своя страна деловата комуникация в зависимост от мястото , което заемат управленческите нива в йерархията на организацията , могат да бъдат вертикални и хоризонтални. Вертикалните са тези , при които информацията се предава от върха на управленческата йерархия към по – ниско стоящите. Тя е задължителна за изпълнение и е еднопосочно ориентирана. Хоризонтални са тези комуникации , които се осъществяват между личности , звена и служби , които се намират на еднакво управленческо ниво. Информацията , която си разменят е също делова , но тя няма задължителен характер за изпълнение , а само консултативен.
Неделовата комуникация – при нея се разменя информация от личен характер , информация между хората , като чисто човешки същества. Измервани във времето и и разглеждани от гледна точка на тяхната повторяемост, както деловите, така и избирателните комуникации се делят на инцидентни, регулярни и перманентни.
Инцидентни – проявяват се случайно
Регулярни – осъществяват се през определен период от време.
Перманентни – осъществяват се постоянно.

Външни комуникации – всяка икономическа организация е отворена система – нейната дейност е насочена към останалите икономически организации , обществено – политически сдружения , държавни институции. Чрез външните комуникации се осигуряват основните ресурси за да може организацията да реализира своята цел , да достигне своята мисия на съществуване. Няколко са основните направления на външните комуникации.
Най – важната външна комуникация и бизнес комуникациите. Чрез тях се осигуряват суровини , пазари , връзки и дистрибутори , сливания между организации , връзки с потребителите , съвместно участие в конкурентната борба , в завоюването на нови пазарни позиции. Начини – чрез бизнес преговори и бизнес кореспонденция.
Втория вид външна комуникация са деловите взаимоотношения с институции. Основно чрез този вид комуникации се осигуряват финансовите средства за функционирането на организации / комуникация с банки , фондове , фондации , здравни дружества/
Трети вид – връзки с обществеността. Новата , модерна икономическа организация търси своето обществено утвърждаване , стреми се да повиши своя обществен имидж по пътя на връзките със средствата за масова информация , със съда , прокуратурата , профсъюзите, държавните институции
Четвърти вид – реклама – особена форма на връзка , която се осъществява чрез специфични езикови и визуални средства. Тя е посланието на производителя към потребителя. С нейна помощ продукцията се идентифицира със своя производител. На нея се пада отговорната задача за запазването и завоюването на нови пазарни позиции. Ето защо тя намира все по – широко приложение в модерния бизнес.

Социалните конфликти в икономиката
Определение
Конфликт – обществено явление и по своята същност представлява остър сблъсък , инцидент между личности , социални групи , класи , парти , както и между цели държави. Този сблъсък може да се осъществи по няколко начина.
1) чрез мирни средства / срещи , дискусии , симпозиуми , защита на собствените позиции в медиите/
2) чрез протестни действия /стачки , демонстрации , митинги , гражданско неподчинение/
3) въоръжени средства / военни действия и терористични актове/

социалните конфликти в икономиката . наред с общите положения имат и своята специфика – причините за тяхното проявление са въпроси от трудово – производствен и икономически характер. Реализират се между икономически субекти , оказват влияние върху производствената и икономическата дейност. Имат икономически , социални , регионални , национални и международни последици

Характерни черти
Конфликтът винаги изразява противоположността на интереси. Тези противоречия между хората възникват от тяхната неудовлетвореност на труд , бит заплащане, обществена свобода. Конфликтът винаги се проявява и реализира най – малко между две страни.Той винаги се проявява чрез поведението на участниците – поведение на конфронтация между страните , свързано със защитата на собствените интереси, нанасянето на вреда или неутрализирането на чуждите интереси. Конфликтът е свързан винаги реално с формирането на противоположни групи , но винаги с общи вътрешно групови интереси. Той винаги има обществен характер , т.е не може да се говори за социален конфликт, ако той не стане достояние на обществото , ако не стане обект на публичен дебат. От друга страна публичният характер на конфликта е свързан и с това , че всеки се стреми да привлече на своя страна общественото мнение, с цел да докаже правотата на своите искания.

Видове конфликти
В икономиката са разпространени два основни вида конфликти. Първата група се определя според съдържанието и обществената област , в която конфликтът се проявява. Към тази група се отнасят:
- трудово производство / конфликти проявяващи се в процеса на труда, на трудовите отношения и трудово – правните въпроси.
- икономически / заплащане , социално осигуряване , цени , безработица/
- социално – битови / решаване битовите проблеми/
- социално – психологически / социален климат между хората , отношенията , които се изграждат между личностите и групите/
- управленчески / в резултат на некачествена информация или информация , която реципиентът не може да приеме или разбере/

Втора група – според субектите
- междуличностни
- личност – група
- между групови
- между обществено – политически организации

Етапи в развитието на конфликтите
1)Възникване – потенциално натрупаната отрицателна енергия се проявява реално. Първо проявление на конфликта , когато той става осезаем.
2) Разрастване в широчина – конфликта се масовизира. Етап през който все повече работници и служители се присъединяват и заемат страна в конфликта.
3) Разрастване в йерархията – с задълбочаване на конфликта все повече управленчески органи започват да се занимават с неговото разрешаване.
4) Разширяване предмета на конфликта – всяка от страните в стремежа си да докаже правотата на своите искания започва да припомня стари или неразрешени проблеми или да въвежда нова информация и нови доводи , което води до разширение обхвата на конфликта.
5) Усложняване в дълбочина – със задълбочаването на конфликта се загубва време , средства , човешки ресурси.
6) Край на конфликта – колкото повече време трае даден конфликт, колкото повече той се разраства, през колкото повече етапа преминава , толкова разрешаването е по – трудно, мъчително и с по тежки последици.

Разрешаване на конфликта
1) Съгласие , споразумение/консенсус/ – тогава , когато страните в конфликта признават легитимността на исканията си и поемат конкретни задължения за неговото решаване
2) Компромис – една от страните доброволно отстъпва от предварителните си искания / неудовлетворена/, когато тя разбира , че нейните първоначални искания са неприемливи и отстъпва , за да не загуби всичко
3) Принуда – една от страните е съсредоточила в свои ръце икономически , политически , административни, юридически възможности, с помощта на които принуждава другата да вземе конкретно решение.
4) Арбитражно решение – когато страните прибягват до услугите на трета , неангажирана в конфликта страна за експертно мнение/оценка и решенията на арбитъра са задължителни и за двете страни
5) Неуспех – за всички участници, когато загубите са толкова големи и не задоволяват нито една страна на конфликта. С неуспех завършва конфликт и тогава , когато той се прекратява с решение на висшестояща организация или съда.

Етикети: доклад по социология, курсова по социология, реферат по социология