Реферати

Стари и млади, бащи и деца.
Конфликтността има многобройни културологически измерения и антропологически характеристики. В нея по драматичен начин се сблъскват традиция и новаторство, младост и старост, град и село, старо и ново време, плаха мечтателност и груби инстинкти, морал и безнравственост. Творбата „Гераците” на Елин Пелин например е изградила удивително богата и сложна картина на човешкото. Тя съчетава конкретното и исторически универсалното. ”Гераците” поставя в центъра на вниманието съдбата на едно семейство – тема, многократно интерпретирана в българската литература. Големият дом на Гераците се превръща от място на реда и разбирателството и загрижеността – в средище на остри противоречия и непримирими сблъсъци, които кулминират в хаосу ненавист и смърт.Авторът се заема със задачата да изследва жестокия кризис на родовия свят и рухването на традиционните ценности.
Репликата на стария Герак: ”Какво бях и какво станах!” пронизва цялата повест, тя е горчиво обобщение на многобройните учудвания от последните години на ХІХ и началото на ХХ век в българската литература. Контекстът прави учудването ценностно маркирано.
Случването е в посока от добро към лошо, от авторитета – към пълното му незачитане. Вглеждането в името – “гераци” – носи ярка символика. Името е на граблива птица, а множественото число определя начина на свързване – много хора със стремеж да доминират над останалите. Общото име е знак, че има някакъв общ източник на живеене, общ корен, общи истории. В този смисъл наименованието “гераци” е тънък, която говори за неразчленимостта на връзката. Повестта проблематизира човешките отношения и ги разгръща върху оста на времето. Законът- учреден с името – остава временен – Гераците се разпръскват, в различни посоки и пространства, в различни морални плоскости и в различни истории. С тях започва да се назовава не връзката, а начинът на свързването един от друг – те са разнесени в полето на различното живеене.Всеки къс от Гераците се е променил- по своему – станал е друг и различен от цялото.
В този смисъл повестта е особено важна и в нея е зададена една дълбоко хронотопична ситуация, съдържаща в най-общ план идеята. Тук – в социалния хронотоп- е семейството, а в семейните отношения е програмиран целият спектър от човешки връзки.За вътрешната форма на този хронотоп е характерно отношението на времето към пространството – органичната им свързаност – прикрепеността на живота към родното място, където са живели дедите и бащите, където трябва да живеят и децата, и внуците – единственото място, което сближава границите на времето, сливайки детство и старост, начало и гроб.Тук минало, настояще и бъдеще са опозиционирани по различен начин спрямо съдбата на героите. Времето е един от пътищата, по който се постига внушението за тяхната различност и за превръщането им в други, несъвпадащи с някакво предишно “себе си”. Едно събитие – внезапната смърт на стопанката – е използвано като повратен момент в повестта и като катализатор на негативните страсти и схватки. С тази смърт сякаш уседналото циклично време се разрушава. Всички герои са въвлечени в забързания ход на промените. До този момент в господарския дом на Гераците владеят благата и йерархията на повторителността. Под големия бор на фамилията доживяват дните си “много старци от рода им”. Не случайно Елин пелин моделира света на Гераците именно като космос – художественото пространство е затворило в границите на дома човека и е разширило тези граници най-много до полето. В същото време то е неограничено разгърнато по вертикала, преди всичко със символичното значение на бора. Той е образ на световното дърво и дублира образа на света като “свят” – и сам е дублиран от образа на “светите рилски гори” от където е донесен. Така домът, борът и светите рилски гори образуват един символен ред, който изгражда представа за космос, сакралност и хармония, за вечност.
В приказния дом (онова, което се случва след смъртта на старата стопанка) героите изпадат от хомогенното време на неповторимите жестове и яростно нахлуват изпитанията. Това вече е кризисен дом.Изпаднали от рамките на приказната милост, героите са се събудили в настоящето. Това “настояще на повествованието” е мястото, където героите се срещат и заедно изживяват кризиса.
Изследвайки негативния ход на промените, повестта съвсем не отива към елементарна идеализация на “доброто минало” – за сметка на “лошото настояще”. Напротив (както отбелязва Никола Георгиев) – тук има сложно извеждане на оценки, напластяване на нееднозначни характеристики. В творбата е заложено виждането на елин пелин за историческото движение, което се състои от дълги периоди на статика, следвани от кратки, но остри колизии. Точно в тях избухват процесите, които са назрявали в периодите на спокойствие и статика.
Поколенията.
В повествованието се навлиза с два образа, които имат метафоричен смисъл. Те са своебразни центрове в художественото изображение – това са полето и кръчмата.Във времето синовете на Стария Герак са представени най-напред като “царе на полето”.Това се отнася особено до най-големия – Божан. Неговото лице – в началото на повестта – има “прегорелият цвят на пшеничено зърно”, а душата му гледа “ небето, облаците и слънцето с надеждите и тревогите на плодородната земя”. Божан е емблематичен герой за кръвната връзка човек-земя, която е фундаментална за селското битие. Моралистичният план на изображението си служи много добре и активно с мита за собствеността. Този мит е организиран дуалистично – според него има добра и лоша собственост. Добрата собственост е земята, “хубава, плодородна, мека като душа”. Тя самата е органичност и природност на човешкия труд, видимост и именно пред земята се покланят жетварите – и така е изведен мотивът за нейната святост.
Измежду пространствено-вещните точки в повестта – другият образ е кръчмата. От една страна тя е свързана с духа на реда и дома, а от друга – в нея се укриват парите, в нея се носят тъмни слухове. Като основен топос през нея минават главните смислови линии на действието и в същото време тя метафорично снема в себе си и всички основни моменти на съдържанието. Тя е мястото на престъплението, тя е образ на душата на дядо Йордан и на Елка. В нея е скрито златото, което пуска своята тайна светлина и обагря не само помислите на героите, но и всичко, до което те се докоснат.

В една от дълбините инвенции на повестта социалният фактор по условие е компенсиран от етичния – в модела на “добрия баща” , който притежава висок социален и морален авторитет, са настъпили деформации. Отклоненията водят до задълбочаване на “грешката в генетичния код” , която у тримата братя е изведена в крайните степени на регреса. Отношението –“баща-синове”, което дава заглавието на един от ранните разкази на Елин Пелин-“Баща и синове” – има необратими психологически последствия в няколко посоки. То дава отражение върху установяването и консумирането на авторитета; върху криза на индивидуалността; върху патологията на социалното поведение и най-сетне кулминира в отклонение на индивидуалната психика. Още от началото на произведението повествователният ход осъществява движение към периферията, тоест от дома към кръчмата, обозначена като главно пространство на родовия свят. Пътя е знак, който повестта многократно асоцира с поведението на Павел и разпадането на родовия свят. Възниква неравновесие, а оттук и деформация на хармоничния родов свят. Освен това осъществило се е разпределяне на авторитетите между ”първия човек” в дома – бащата и първия човек в кръчмата – кръчмаря. Изместването от бащата към кръчмаря няма само символични значения, то предизвиква необратими нарушения в родовия свят, което по-късно се потвърждава от факта, че и кръчмата се превръща в негов дом.
Талантите и обикновения човек.
Пословичната вяра на Йовков в доброто начало у човека го кара да се вглежда във външния свят и вътрешните преживявания на човека, с което придава и един психологизъм на творбите си. Йовковите прозрения за човека и живота са свързани с откритието, че в живота има преходни и вечни неща, че човешкият живот е мимолетен, но делата на човек могат да му осигурят безсмъртие. За Йовков щастието и богатството не са тъждествени, а красотата и любовта между хората дарява човека с радост, духовен покой и щастие. Доказателство, че славата и парите не са достатъчни, за да бъде човек щастлив е съдбата на Сали Яшар. Той е колкото обикновен, толкова и необикновен човек. Прославил се “ по божа дарба” като майстор на каруци, прочут не само в Али Халифе, но и в цялата околия. Професията му на прост ковач не му пречи да бъде човек с нагласата на мъдрец и философ. Трудът за Сали Яшар не е средство за преживяване, а за себе изява, за материализиране на богатата му душевност. Работата си той върши с увереност, с жар, с творчески ентусиазъм. Авторът казва, че “ идеха му неподозирани и от него самия сили, разпалваше се, работеше със страст, с увлечение, ръката му ставаше сигурна, погледът – точен и желязото под неговия чук добиваше неочаквано такива съвършени форми. Сали Яшар превръща труда си в труд творчество, красота, защото каруците, които създавал били “същинско чудо” – леки, сякаш сами ще полетят, шарени, гиздави, греещи като цветя, пеещи по пътищата. Авторът внушил, че Сали Яшар е необикновен талант, той не прост майстор, а творец т.е. героя има определена мисия – да създава радост за хората, да ги дарява с каруци предвестници на щастливи мигове. Вдъхновението и творческата си сила за това майстора черпи от съприкосновението си с природата, по време на почивката си гледайки зелените поля, пасящите овце, младите жреци, светлината на залеза. Това са минутите, в които героят се слива в хармонично единство с външния свят, попива неговата красота и хармония, неговата мъдра подреденост, за да я превъплати в своите необикновени каруци. Сали Яшар е съзерцател, но неговият поглед е обърнат не толкова на вън към природния свят, колкото на вътре към неговия Аз. Начинът по който потъва в мълчаливо съзерцание, отдавайки се на мислите си, показва че героят тай в душата си някаква мъка . Неговата лична драма – загубата на двамата му сина, се оказва по-силна, защото въпреки богатството си, въпреки това, че е прочут и уважаван Сали Яшар не е щастлив. Йовков внушава, че има нещо по – важно и по – значимо в човешкото битие от славата и богатството, това е необходимостта от близък човек, от чисто човешката радост от бащинството, мъката по загубените синове, с нищо не може да компенсира тази липса в живота на героя. Човек е устроен така, че да иска да надмогне смъртта. Той се стреми да бъде запомнен след земния си път или с делата си, или с потомството си, защото това осмисля усилията на човека, придава други измерения на труда му. Сали Яшар има същото желание, но той няма да има на кого да предаде занаята си. Така се къса нишката на родовото продължение в майсторлъка да се правят пеещи каруци, за това Сали Яшар търси начин да остане в паметта на хората и след смъртта си като направи благодеяние – себап. Достигайки до това прозрение Сали Яшар достига до едно нравствено проглеждане. Авторът води своя герой към това проглеждане чрез помощта на личното му преживяване и историята разказана от Джапар. Йовков поставя красотата да е равнозначна на живота, тя има силата да изважда човека от света на мъртвилото да му вдъхва желание за живот, да осмисля битието му. Прозрението на Йовков за любовта между хората е това, което стой над всичко друго, и това, което прави хубав и желан този пълен с мъка свят. За това и любовта между Джапар и Шакире съществува въпреки превратностите в живота, и това е втората сюжетна линия в разказа. В името на тази любов Сали Яшар с необикновена и непозната за него енергия той се захваща да прави каруцата, обещана на Джапар, вече негов зет. Тя също ще пее по пътищата, но нейната песен ще бъде различна от другите. Това ще бъде мелодия на любовта и човешкото щастие. Това е разказ за смисъла на човешкото битие за това как човек отдаден на добрите дела в името на хората може да открие смисъла на своето съществуване. Йовков разсъждава за преходните и мимолетни неща в живота, които изглеждат важни и значими, но които никога не са достатъчни на човек за да бъде щастлив. Писателят утвърждава като вечни, непреходни ценности – добротворството, красотата и любовта без тях живота губи смисъл.
Темата за младостта, мярката за човешкия живот.
В едно динамично и бурно време на бунтове и революции, разтърсващи Европа между двете световни войни, Христо Смирненски търси в своето поетическо творчество пътища за преодоляване на неактуалната символистична визия за индивида. Изолиран от реалността и колектива, героят на символистите се опитва да преоткрие смисъла на живота в един субективен свят на блянове и мечти, докато пролетарият на Ведбал е наясно със своите социални очаквания и се превръща в изразител на общите стремежи на класата.
Лирическият герой от стихотворението “Юноша” – възторженият младеж, споделящ пролетарските идеи за социална справедливост, също търси своето призвание и смисъла на съществуването си. Извървявайки дълъг и драматичен път на себепознание и духовно съзряване, в сблъсъка си с действителността и човешкото страдание, той се отърсва от наивната представа за красотата и райската същност на света, за да достигне до идеята за неговото преустройството чрез себежертва. Наред с добиването на познание и мъдрост във вихъра на живота, индивидът се приобщава към тълпата от онеправданите и угнетени роби на социалната несправедливост, призвани да разрушат със своята стихийност стария и съградят един нов, по-добър свят. В духовното си израстване, заедно с братята по съдба, лирическият Аз намира отговора на своите екзистенциални търсения в себеотдаването в името на другите и в името на едно по-хуманно, по-справедливо бъдеще. Проблемът за несъответствието между възторга на младия, житейски неопитен човек от възможността да поеме своя самостоятелен път в живота и да види мечтите си реализирани, и действителността, която не се вписва в представите му за един красив свят, се загатва още на паратекстово равнище. Юношеството е гранична възраст, когато детските илюзии за света и неговото устройство се сблъскват с реално същетвуващото и разколебан в своята наивна вяра, принуден да преосмисли своите ценности и копнежи, човекът е поставен на кръстопът. И много са пътищата, по които може да поеме, но само един е този, който ще осмисли съществуването му.
Тялото: как го усеща и докосва българинът.
Като изобразява многостранния свят и неговия типичен представител – Следосвобожденския българин – Алеко гради текста на емблематичната си творба „Бай Ганьо” като реалистично зададена и обобщена, вгледана в характерното в етиката, морала и нравствеността на съвременника на автора. Вглеждането в обществения, политически и духовен свят на творбата налага един нравствен максимализъм на автора, противопоставен на света на героя. Емблематично е въведено и заглавието “ По Европа” върви по повърхността на нещо, без да влезе в неговата същност и без да го разбере. Задава се динамичният хронотоп на Алековия разказ – “Невероятните приключения”, европейските корективи на българския космос и проблема за българската интелигенция и съвременния културен герой – пътуващия човек, “ балканския човек”, който се докосва до европейските ценности ( адмиративен и пародиен тип на отношението) – начало на следосвобожденския културен диалог на България със света. Когато авторът характеризира героя-започва от портрета. Той носи знаците на един променен свят и говори за различните срещи, които очакват героя: ” Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия – и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец”. Скоро към тази характеристика на образа се добавят и нови.
Поетиката на храненето (белязана от негативни оценки) представя животинското, мизерното, отблъскващото в персонажа – подчертани в епизодите, в които той се храни. Той не яде, защото е вкусно, а защото е стиснат и така се засилват чертите, пороците, недостатъците, подложени на осмиване.
Неговото невежество, културна изостаналост и духовна неразвитост предизвикват горчив смях. Бай Ганьо не е подготвен за приобщаване към европейския свят. Дори уханието на розово масло (на роза) не може да задуши тежката телесна миризма на героя.
В света на българина е извършена метаморфозата. Изчезнала е емблемата – розата – която през възраждането символизира нещо живо и красиво: девойки, берящи розов цвят, техните песни и радост. Заличена е възрожденската красота и поетичност – появил се е промишленият продукт – розовото масло. То носи новите знаци на българския космос, на българската култура, която трябва да се впише в европейския свят.
Ироничен е и другият традиционен образ – преклонението пред белотата, чистотата, честността и целомъдрието. Изчезнало е традиционното българско гостоприемство, заради нахалния сънародник, който очаква чужденците да го приемат в домовете си радушно – към което чужденецът храни крайна нетърпимост.
Образът, изграден в началото, представя преосмисляне на познатите възрожденски модели на българите. Тези разкази, които са лишени от всяка “целесъобразна вътрешна разпоредба” д-р Кръстев, задържат вниманието на героя – най-коментираната фигура в българската литература. Към него е отправено снизхождението и великодушното отношение на автора в първата част, защото героят е социално безвреден. Неговата психологическа невъзможност предлага безкрайна възможност на разкази за него, защото той е само схема, която може да понесе всяка ситуация. Алековата творба – създала един вътрешнохудожествен свят – въвежда в ситуацията на разказването група млади интелектуалци. Така се получава дистанция и едновременно своеобразно повествувателен тип за реалистичната литература, въпреки че не всички герои са типично реалистични.
Героят, изграден в началото като ”един съвременен българин” се превръща в най-популярната фигура, родена в българската литература, превърнала се в нарицателно име. “Тръгването” задава проблема, който ще присъства във всички разкази за пътуващия. Това е проблема за взаимната проницаемост между културите, за българската интелигенция и съвременния културен герой, който представя проблема за нравствената “воля”(Боян Пенев).
Съизмерен с културния опит и националноценното, “Бай Ганьо”на Алеко Константинов е нов и ярък художествен документ за промяната в отношението на образования следосвобожденски българин, дистанциран към патетичното преживяване. Този герой има разширен ценностен хоризонт и преплита два сюжета. Единият проследява низ от ситуации, а вторият задава вписването на нови смисли в познатите модели. Образът, зададен като враг на истинската култура и интелигентността представя реалното отношение към изкуството – то е пренебрежение. В операта у Иречек във Виена онова, което чува героя не му носи радост и възторг. Душата му докосват само ориенталските ритми и мелодиите, които му свирят циганите. Традиционната за българина резервираност към чуждото се превръща в неспособност да се види доброто у другите. За сметка на това са се появили нагаждачество, приспособленчество, угодничество, които задават вече нови черти на бай Ганьо. Те ще бъдат определящи при завръщането му в България.
Образът и неговата ”натура” в банята “ с влакнести гърди и с нашарени от чорапите нозе”, и с “една не дотам чиста кърпица” ще остане емблематичен. Героят, който “плава гемиджийската”, ще открие един запомнящ се малокултурен герой, иронизиран от автора и с “хич жив човек без гад (въшки) бива ли? ”.
Отношението му към културните забележителност и забавления ще разкрият нови черти от “превъплъщенията на героя”. Като заявява: ”колко съм ги гледал… гледайте ги вий” или когато отказва да разгледа културните забележителности на Виена с думите: ”Какво ще и гледам на Виената, град като град, къщи, хора, салтанати… все гут моргин, все пари искат.”, героят демонстрира негативизма и малокултурието си, отказвайки да приеме всичко различно от неговия свят.
Речта на героя засилва впечатлението за неговата вулгарна, малокултурна и примитивна природа. Неговият цветист език постига комичен ефект, но и характеризира героя: “изпотрепах се от бяг” , “те малко ли ни скубят” , “разбира ли ти свиня от кладенчова вода” и други. Неговият речник демонстрира простотия – естествен резултат от духовна и културна изостаналост. Грубите и недодялани обноски, бабаитлъкът, вулгарното отношение, нахалството и цинизмите представят ниската култура на довчерашния роб, който е живял в духовна тъпота – не познал идеалите. Появил се нов парвеню, за когото сам Алеко възкликва: “Той е рожба на своето време – такива са на всякъде всички парвенюта” . Но показването на българското не води до придобиване на престиж и спечелване на възхищение. Порасналото национално самочувствие не води до нищо добро. Усилията да се препоръча “цивилизован човек”, образован, културен и с европейско образование, бай Ганьо същност демонстрира реакция срещу истинската култура и интелигентност.
Извънмерните хора – в общността и навън.
Така Бай Ганьо може да се причисли към извенмерните хора, проявили се в общността и навън. Когато героят се завръща в своя добре познат свят и се събира с герои като Гочоолу, Дочоолу и Гуньо Адвокатина, Данко Харсъзина – той е в своята тържествуваща социална стихия. Завърнал се е смешният български чешит, събрал се със себеподобни: “си турил вратовръзка… по-импозантна външност…човекът врял и кипял из Европа… Европа му станала като таквоз… като нищо”. Героят е оцелял сред непознатия, чуждия, европейския свят, следователно ще оцелее или по-точно няма да има равен на своя територия. Заявени са нови черти от характера му. Той може да заема високи обществени постове и добавя към своето безочие невиждана бруталност. В националната среда поведението му разкрива политически и социален облик на съвремието: безследно и безскрупулно следване на собствените амбиции за власт, защото властта осигурява лично благоденствие келепир и безнаказаност: “… И едните и другите са маскари… Келепир има в тия работи.”(“Бай Ганьо у Иречек”) бай Ганьо винаги има пред очите си личната изгода, на всякъде търси келепира, всякога се опитва “да удари кьоравото”. Като смесва грубия практицизъм с политическото си мислене, героят изявява жестоката си и примитивна антидемократична природа. Той вече не е смешен, а страшен и опасен, особено когато се захваща с журналистиката. Персонажът въплъщава обобщението върху покварата на нравите от 90-те години на миналия век. Независимо къде се изявява – в журналистиката, в народното събрание, в двореца, на всякъде присъствието му е нелепо. Когато прави избори, събира със себе си банда главорези, за да превземе изборното бюро. Силата на аргумента е заменена с аргумента на силата. Балканската колоритност е само част подробност от големия общочовешки проблем. За това въпросът дали е социален или национален тип е безпредметен – бай Ганьо е представител на онази човешка порода манипулатори и тирани, която не познава национални граници. Но само голата власт не му е достатъчна, необходимо му е общественото мнение да е обработено така, че неговата “особена” ценностна система да бъде оправдана и наложена и героят да живее както си иска.
Самодиви, врачки, чудотворци.
Поезията на Багряна се вписва в обективния развой на българската лирика, насочва движението на поетическата представа до сливането на стих и човешки глас, за да докаже своята концепция за изказ, осмислен в словосъчетанието “горестно послушни” / по думите на самата поетеса/ стихове. Съвършенството на овладения стих, заедно с вътрешната свобода и словесната простота, открояват, в типично женския й поглед, и налагат копнежа по волност, порива на младостта и любовта. Родена е нова чувствителност, наречена от литературния критик Иван Мешеков “Греховната и свята песен на Багряна”. Едно от най-характерните стихотворения в това отношение е „Кукувица“ – творба, предизвикала истински шок с появата си. „Самодивската“ свобода се осмисля от лирическата героиня като по-ценна и значима от децата, съпруга, близките, уюта на домашното огнище.
Като птицата кукувица и героинята на Багряна застава срещу природните закони (майчинското) и социума, защитавайки правото си на избор – скиталчеството, което не знае насита. Отхвърляйки идеята за майчинството, героинята се опълчва не само срещу един от най-древните женски инстинкти, но и срещу един от основните закони на патриархално-битовия свят – за рожбата продължение на рода. В друга своя творба по подобен начин, защитавайки правото си на обич, отново почти кощунствено поетесата заявява:
Ти искаш ли? – Аз ще забравя
И мъж, и майка, и родина,
И рожбата си ще оставя
И с теб в чужбина ще замина.
Тези мотиви отвеждат към сходни мотиви в творби на Ахматова, в които руската поетеса по подобен начин провокативно и кощунствено „заменя“ в молитвите си дете и съпруг за свободата на Русия.
„Кукувица“ е творба, в която баладичната атмосфера, богата на различни внушения, първа насочва читателя към възможната трагична развръзка. Това е творба не толкова на осъзнатата свобода, колкото на осъзнатите граници. Нарушавайки установените норми, излизайки от изконно „своето“, лирическата героиня трябва да понесе някаква санкция, възстановявайки природното и социално единство на друго равнище. Така самотата и бродничеството се възприемат едновременно и като избор, и като изкупление. Именно затова творбата излъчва една умъдрена болка, но и непреклонност по отношение на направения избор.
В този осъзнат трагизъм се чувства и женският глас, опълчил се срещу семейните радости и тегоби, но в по-широк смисъл най-вече тук е изведена идеята за творчеството като състояние, принципно различно от битовите нагласи. Неслучайно образът на душата-птица в литературната традиция се свързва с идеята за безсмъртието и победата на творческото. Това тълкуване се подкрепя и от образа на самодивата, един от символите на свободата и жизнетворчеството в народната поезия.
И кукувицата, и самодивата в митологичен план имат общи излъчвания – те са гранични образи, образи-посредници, между живота и смъртта, свързани и с добро, и със заплаха. И двата образа в народното творчество асоциативно отвеждат към идеята за самотата. Човекът, намиращ се на „граничната линия с безграничното“, както ще каже Аполинер, противопоставен на битовото, вечен самотник, ненаситният и вечно търсещ дух – не е ли това една описателна характеристика на твореца изобщо?
Във финала на „Кукувица“ митологемата за граничните същества поражда нови асоциации, свързани с идеята за граничност на момента, за драматично-трагичните прозрения на самата лирическа героиня. Смисловите внушения между двата образа очертават проблема за осъзнатите граници на човешкия живот, впримчен в драмата на избора между бит и битие.
Кулминацията на „борбата“ е „Кукувица“ – поезия на богоборческия дух, застанал срещу социума, рода (огнището) и срещу волята на природата – майчинския инстинкт (гнездото):

Дай ми мене по света да скитам
дай ми сборове, хора, задевки -
другите да слушам без насита
и сама да пея на припевки.
Моите очи се не наглеждат,
моите уши се не наслушват.
Не допридам свилената прежда,
недогаснал огъня потушвам…
И така живота ще премина
ненаситена, ненаживяна. -
А кога умра, сама, в чужбина,
кукувица-бродница ще стана.
Творбата напомня някои варианти на песните за невярна Груевица – един от най-драматичните образи в българския фолклор – съпругата, нарушила патриархалния морал и предпочела смъртта вместо робското поведение. „Кукувица“ също завършва със смърт. Последвалото баладично „пространство“ е богато на тълкувания. Финалът фокусира мотивите за греха и изкуплението, за възмездието. Грехът трябва да бъде еквивалентно изкупен, т.е. със самота и смърт. Излизането от нормата задължително предполага санкция, за да се постигне, макар и на друго ниво, някакво „равновесие“. Багряна първа от жените изразява дълго стаявания от тях копнеж по свобода и себеизява, но и първа предупреждава за предстоящата самота и възможна трагична развръзка. Чрез трагичните си етико-екзистенциални прозрения поетесата отново се доближава до естетическите позиции и художествените постижения на творците от кръга „Мисъл“, както и до трагичните прозрения на съвременниците си Н. Фурнаджиев, А. Разцветников, Й. Йовков (“Старопланински легенди“ – мотивът за греха и възмездието). Възможно е и друго тълкуване: образът на енигматичната кукувица се преплита с образа на душата във вид на птица, което в контекста на творбата се конкретизира като безсмъртие и победа на творческото начало – още повече, че именно тук става въпрос за „ведата“, свързана с жизнетворчеството. Асоциативно този финал отвежда и към Пенчо-Славейковия „Псалом на поета“: И там отнесете ме, и там ме оставете // во росен утрен час, когато чучулига – // символ на моя дух, – понесла на крилете //химн жизнерадостен, се в небеса издига. Идеята „живот в смъртта“, позната от фолклора и със свои традиции в българската поезия, тук добива индивидуална художествена уплътненост. Но кое събира и смислово преплита на една художествена плоскост два така различни образа: самодивата и кукувицата? Богати на значения, те имат нещо общо: двойственият им образ, чрез който „функционират“ в отделните варианти – свързани са с „правенето“ на добро и зло и имат посредническа роля между живота и смъртта. Така че и самодивата, и кукувицата намират обща точка в дълбинните пластове на митологичното съзнание. А пренесена в художествения текст (във финала на „Кукувица“) на „ръба“ между „този“ и „отвъдния“ свят, митологемата буди нови асоциации, свързани преди всичко с екстрена ситуация, върхов момент в преживяванията на лирическия Аз – момент, наситен с драматично-трагични прозрения. Тази „граничност“ на двата образа акумулира яворовски драматизъм в творбата. Освен това и самодивата, и кукувицата са свързани с темата за самотата. Самодивската стихия, вакханалният порив, жизнетворческото начало постепенно изкристализират в образа на кукувицата – символ и на самотата в българския фолклор. Затова и в композицията на творбата се тръгва от „ведата“ и се стига до кукувицата. Смисловите внушения между двата образа очертават, „заключават“ помежду си човешкия живот, стегнат в драмата на избора. Всъщност в синтеза на различните митопоетични варианти би могло да се търси истината.
Светът на Йовковите разкази е населен с герои-чудаци, които гледат по странен начин на света и виждат различно от останалите, това са Йовковите чудаци. Те виждат различно, те не проумяват простата подредба на нормалните човеци и не са пригодени за обикновеността на всекидневието.Те сякаш идват от един различен свят на духа, за да разкажат, за да кажат своите истини на човеците, да ги научат да разбират другото, различното, чудатото.
В художественото пространство на Йовковите разкази се разполагат герои-мъдреци и чудаци – цяла вселена-чиито път лъкатуши из човешките страсти и терзания. Изправени пред избор,, те не изпитват колебания, а постъпват по предварително решен модел от автора. Техният основен стремеж е да търсят хармонията със себе си и със света.Персоналната обагреност на различните герои ги полага между духовното и етичното, в търсене на помирение със света. Това търсят и Сали Яшар от „Песента на колелетата” и Люцкан от „Последна радост”, и Вълкадин от разказа ”Вълкдин говори с бога” и Серафим от едноименния разказ и още много други – почти всички Йовкови герои са чудаци.
Много житейски бури са минали през главата на стария майстор Сали Яшар, но мъдростта, която го осенява и изпълва, го води към мисълта за „безкористното благодеяние”, към идеята за всепобеждаващата сила на красотата и любовта. Този мъдрец-чудак оставя своите послания-открития, които доказват чудачеството му и способността на мъдрец да открива смисъла на битието: ”с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго- любовта между хората”. Като се добави към това откривателство и авторовият коментар: „Като че вътре в душата на Сали Яшар имаше друг ковач, който също работеше, също ковеше, а не се виждаше, и само искрите и отблясъците от това вътрешно огнище грееха в очите на Сали Яшар. ” – с основание може да се причисли образът на Сали Яшар към Йовковите чудаци. Той ще кове своите каруци, докато вярва в любовта между хората, която движи света.
За любовта говори чрез езика на цветята и друг Йовков чудак – Люцкан от разказа „Последна радост”. Той е чудният цветопродавец, мечтател и поет, на когото е съдено да загине в безумието на войната, протегнал ръка към бялото цвете, към живеенето извън страховитите битки и един живот, който героят не е способен да проумее. Затова е гротесков неговият образ, облечен във военни дрехи – един чудат и пародиен образ: ”Шинелът му беше извънредно голям, ръкавите криеха ръцете му, паласките му висяха, сухарната торба се мотаеше из коленете му като торба на просяк”. Дори смъртта му е чудата – като символ на неговата бяла душа, устремена към живота, която е вечно млада, а единствено остава голямата му човешка болка, че не може да възстанови милостта и красотата в света.
Серафим е герой, който се явява в греховната обикновеност на битието като вестител за една отвъдна потребност от хармония и божествен промисъл и добронамереност(подобни са внушенията и на разказа “По жицата”). Авторът разграничава характеристиката на героя според две разноезични позиции – на кафеджията Еню – човек с равнодушна, търговска душа и на повествователния глас. Описанието, портретът на Серафим, по който Йовков “чете “ знаците на общността, към която принадлежи героят: ”Един чудноват човек, нито селянин, нито граждани, дрипав, окъсан…Посред лятото, в тая страшна жега, тоя човек беше навлякъл дълго зимно палто, като попско расо,на главата му беше нахлупено смачкано бомбе, а краката му бяха обути в цървули.” Така Еню възприеме знаковите сигнали на общността ( подобно е вглеждането в непознатия и в началото на разказа “По жицата”), към която би трябвало да принадлежи непознатият, защото критерият му на преценка идва от неговата битова подреденост.
Пред словесната комуникация е вече направена, защото героите на Йовков умеят добре да “четат” знаците. С думите ”А, бре, Серафиме, ти ли си?” – става ясно,че чудакът е разпознат, а шеговито презрение на Еню се долавя в последвалите изречения: “аз пък рекох, че си таласъм. Помислих,че плашилото на даскал Тодоровата бахча иде насам…”. Чудатите дрехи само предшестват чудатата постъпка на Серафим, предизвикват неговото взиране в човешкото нещастие и благородната му постъпка щедро да предложи на жената скътаните след тека ангария пари, за да излекува тя болния си мъж. Йовков описва тънко детайлизиране не само с окърпеното палто, но и с жестовете на героя, когато се храни – така, че да не пропъди подскачащите наоколо врабчета. Очите му са учудени, те светят с някаква нехайна небрежност и доброта, с вътрешна устойчивост на нравствено пренебрегналия битната тревожност човек без професия, дори без семейство – “Божия птичка” – слязла на земята, за да посее хармонията на небесното.
Серафим е съзерцател на прекрасния свят и всяко смущение в него, каквото е отказът на Еню да даде пари на Павлина за болния, е предизвиква великодушна реакция. Неговото световъзприемане и воля за добротворство са далеч от сковаващите параметри на егоистичната или социалната разсъдъчност. Усмивката, с която Серафим пристига и която си тръгва, самотен със старото си палто,е заложена от писателя в нравствената опозиция на всекидневието, пресметливото човешко съзнание. Благородството и милосърдието придават на Серафим и другите негови нравствени двойници хармоничния пулс на една вселена от мечтатели и ентусиасти на добродетелта. Като се вглъбява в психологията на образите с тънка емоционалност, Йовков умее да покаже своята истина за света, вглеждайки се в чудаците.
Владимир Василев подчертава,че писателят е “съвършен реалист в наблюденията си”, но по “духовно строение е съзерцателна.. и мечтателна натура. Реалистът постоянно предупреждава фантаста и го отправя към действителността, но мечтателят държи срещу нея своя екран, на който тя се проектира”.
Друг чудак е Вълкадин от разказа “ Вълкадин говори с бога”, който иска простички неща – да проумее защо синовете му са мъртви, а той – жив, защо селото му е разделено на две държави, гробовете на близките му са отвъд, а той живее отсам. Изолацията на героя е следствие на пределността на поносимите граници на страданието. Самото име – Вълкадин носи символиката на душевното състояние – самотник, единак. Отделянето на Вълкадин е чрез мълчанието.
Вълкадин мълчи от мъка не само защото е неестествено да надживее децата се, не защото войната разделя имота и рода му.Мълчанието му е мъка по липсата на добро, по обезстойностеното битие и загубената хармония в него. Общността е лишена от своята сакрална средищноност да притегля, да облагородява, да защитава индивида.
Йордан Йовков не е изявен тълкувател на социалното страдание на човека – какъвто е Елин Пелин – но тънко наблюдава и анализира психологическите състояния и душевните драми, породени от несъвършенствата на социалния свят. Риторичността на тирадата към бога конструира един възможен свят – като опизиция на настоящия и това ражда чудачеството.
Мотивът за мълчанието на Вълкадин представя различни мисловни и интерпретативни нагласи. Той може да се прочете като дълбоката болка на нараненото бащино сърце, на убитата си от скръб душа. Но снахата Милена прави рационален и милосърден едновременно опит да скъси разстоянието между стареца и останалите живи от неговото семейство, да облекчи страдащия, като опази от отчаяние и злост вярата му в смисъла на човешкото опрощение. Вълкадин отсича: ”Иди си. Остави ме. Какво искаш да приказвам? Няма какво да приказвам. Аз приказвам с Бога.”
Ето защо мълчанието трябва да се разбира като реакция на болезнено изострена психика, която в този миг е разкъсала нормалните връзки с общността. Изразът “Няма какво да приказвам” изчерпва допустимостта за приобщаване, стапяне или скъсяване на дистанцията. Въкадин откликна с мълчание на абсурдите на света, а разговорът с Бога го отвежда от отсамния свят в друг – божествен, който само задава някаква възможна проекция да се научи истината.Въпросите на Вълкадин рушат илюзията за националната видимост и подреденост на социалния свят, те се раждат от нищото, от душевната рана, от липсата на добро.
Женските образи от цикъла “Старопланински легенди” представят един свят на митологичното, съчетан с първичността на природата. Затова именно Божура(“Божура”) е “див шипков храст”, Женда (“Постолови воденици”) прелъстява Марин сред “овошки и фиданки”, Очите на Тиха) ”През чумавото”) са ”продълговати и черни като сливи”, а “страните и са пресни като праскови” . жената в тези разкази е изкусителка и грешница, но тя носи в себе си божественото начало. Невярната Тиха едничка се осмелява да сподели възмездието на своя Величко – да сложи главата на чумавия в скута си. Финалът на разказа “През чумавото” произнася благословията над любовта под купола на черквата: ”Отзад от потъмнялата икона, Исус ги гледаше и вдигаше десницата си”.
По друг начин извежда мотива за любовта и греха разказът “Божура” – любовта сама по себе си е основание , за да бъде изкупление на греха, но самоубийството, в което Божура повлича и своята рожба, е грях. Този път е забранен от Бога, защото нарушава природната релация жена-майка. Гордата с хубостта си циганка – със сърцето си е доловила,че не може да открадне от богатата щерка чистата и благоуханна плът, бялата като мляко кожа, русите коси. Но акцентът е поставен върху хармонията в Хаджи Вълковия дом – неговият дом е съхранил всички важни за етоса ценности-семейното единство, символизирано от божигробската върба в двора му, докато Божура е дете на гората, където всичко е волно, диво и необуздано. Яростта и безсилието, които Божура изпитва, когато се надвесва над Кукув вир, не са белег на духовност- защото тя няма духовност – а са акт на падението и себеразрушението, които имат за последна точка самоубийството. Нейната смърт е породена не от любов, я от ярост, че не може да има мъжа, когото обича. Утвърдената хубост е представена в образа на Ганила, който у знаков – със смирението пред съдбата и с поведението й, което символизира вечността и бъдещето.
Йовковите чудаци съграждат света на страданието, в който те са устремени към прекрасното, което е невъзможно в този жесток и объркан свят. Вселената от човеци, населена с Йовковите герои, съгражда надежди за бъдещето, за да бъде ясно разчетено посланието, че водещо е духовното, че тук, макар и на сто години, се ражда бяла лястовица, че стремежът за хармонизиране на човека с природата е естествен и природен.

Просякът и проповедника
Серафим е чужд; те са местни, уседнали, от това място; той е пришелец неясно от къде, ничий (“нито селянин, нито гражданин”), живеещ без обвързаности с люде, къща, имот, корени. Като изглед те са в нормата и нормалното. Но Серафим е твърде, твърде особен, твърде различен от средно статистическото(“Посред лято, в тая страшна жега, тоя човек беше навлякъл дълго зимно палто…”). В портрета му се мярва и по специфичен начин двусмислен детайл(“… очите му, като у пияниците или у хората, които не са си доспали, бяха влажни и замъглени”) – пиянството дискредитира, то приписва минусова качественост на онзи, който е владян от него.
И друго в описанието на Серафим подсказва, че съществуването му се разполага отвъд общоприетата представа за “свестен”, “успял”, “надежден”, добре вписан в нормата.
И така – дошлият в Енювото кафене “не е човек като човек”, но точно той прави онова, което “нормалния”, “порядъчният” по всяка вероятност никога не би направил – Еню със сигурност не го сторва. Серафим дава изработените за цяла година пари на непознатата чужда жена просто защото тя се нуждае от средства, от помощ. И това дори не е единствената му смайваща странна постъпка: “Сега вече не пиеше, защото твърде не беше здрав, но често даваше някому парите си, както ги беше дал тая сутрин на Павлина.”
Парите, отношението към тях са знакът, мярата за прагматично, адекватно спрямо правилата на реалността живеене – парите са фундаментална ценност в света обитаван от Еню. Серафим е друг, защото парите не са толкова важни за него, като притежавани от него самия. В мярата за стойност, изповядвана от персонажа, палтото с кръпките се оказва истински важната репрезентация на аза, въплъщението на неговата уникална, висока значимост, на човешката му смисленост, означение на верността му към идея за ценност, която не мери с пари “големството” на индивида.
В решението на пришелеца полът, магиите на пожелаването нямат намеса – даряването на парите е просто жест на доброта, жест на човек към човек, не на мъжа към жената. Грозният, неугледния, нелепо изглеждащия, комуто са готови да се смеят, комуто те би събрал погледите на околните – възхитени и респектирани. Болният, неспособният за успешна интеграция в групата, зависимият от алкохола, всичко това е Серафим.
Показано е едно индивидуално страдание на бегло загатнатия фон на добруване и берекет за някакви люде(“Сухо беше туй лято…добра стока изкараха хората. Ама и берекетя натъй по селата беше добър…”). Някой е съдбовно белязан от нещастие (Павлина).
Серафим, комуто като че ли е нужна помощ, някакъв вид съчувствие, в края на краищата се оказва помощник, съчувстващ на непознатата жена. Текста вярва че добрият човек го има, че людете са способни да скръбта на отсрещния, да му помогнат, да отнемат болката му.
Йовковите малки наративи – с посланията си, със специфичното си тълкуване на жанровата формула на разказа – имат своя принос в развитието на литературния процес у нас. Те отдавна са безспорна част от класическо художествено наследство. Характерната философия на човешкото, която защитават Йовковите произведения, универсалната проблематика, която те коментират, утвърждават автора им като творец с наднационална културна значимост.
Серафим е герой, който се явява в греховната обикновеност на битието като вестител за една отвъдна потребност от хармония и божествен промисъл и добронамереност(подобни са внушенията и на разказа “По жицата”). Авторът разграничава характеристиката на героя според две разноезични позиции – на кафеджията Еню – човек с равнодушна, търговска душа и на повествователния глас. Описанието, портретът на Серафим, по който Йовков “чете “ знаците на общността, към която принадлежи героят: ”Един чудноват човек, нито селянин, нито граждани, дрипав, окъсан…Посред лятото, в тая страшна жега, тоя човек беше навлякал дълго зимно палто, като попско расо,на главата му беше нахлупено смачкано бомбе, а краката му бяха обути в цървули.” Така Еню възприеме знаковите сигнали на общността ( подобно е вглеждането в непознатия и в началото на разказа “По жицата”), към която би трябвало да принадлежи непознатият, защото критерият му на преценка идва от неговата битова подреденост.
Предсловесната комуникация е вече направена, защото героите на Йовков умеят добре да “четат” знаците. С думите ”А, бре, Серафиме, ти ли си?” – става ясно,че чудакът е разпознат, а шеговито презрение на Еню се долавя в последвалите изречения: “аз пък рекох, че си таласъм. Помислих,че плашилото на даскал Тодоровата бахча иде насам…”. Чудатите детски дрехи само предшестват чудатата постъпка на Серафим, предизвикват неговото взиране в човешкото нещастие и благородната му постъпка щедро да предложи на жената скътаните след тека ангария пари, за да излекува тя болния си мъж. Йовков описва тънко детайлизиране не само с окърпеното палто, но и с жестовете на героя, когато се храни – така, че да не пропъди подскачащите наоколо врабчета. Очите му са учудени, те светят с някаква нехайна небрежност и доброта, с вътрешна устойчивост на нравствено пренебрегналия битната тревожност човек без професия, дори без семейство – “Божия птичка” – слязла на земята, за да посее хармонията на небесното.
Серафим е съзерцател на прекрасния свят и всяко смущение в него, каквото е отказът на Еню да даде пари на Павлина за болния, е предизвиква великодушна реакция. Неговото светозъприемане и воля за добротворство са далеч от сковаващите параметри на егоистичната или социаланта разсъдъчност. Усмивката, с която Серафим пристига и скотяо си тръгва, самотен със старото си палто,е заложена от писателя в нравствената опозица на всекидневието, пресметливото човешко съзнание. Благородството и милосърдието придават на Серафим и другите негови нравствени двойници хармоничния пулс на една вселена от мечтатели и ентусиасти на добродетелта. Като се вглъбява в психологията на образите с тънка емоционалност, Йовков умее да покаже своята истина за света.
Владимир Василев подчертава, че писателят е “съвършен реалист в наблюденията си”, но по “духовно строение е съзерцателна…и мечтателна натура. Реалистът постоянно предупреждава фантаста и го отправя към действителността, но мечтателят държи срещу нея своя екран, на който тя се проектира”. Йовковите малки наративи – с посланията си, със специфичното си тълкуване на жанровата формула на разказа – имат своя принос в развитието на литературния процес у нас. Те отдавна са безспорна част от класическо художествено наследство. Характерната философия на човешкото, която защитават Йовковите произведения, универсалната проблематика, която те коментират, утвърждават автора им като творец с наднационална културна значимост.

ПРИЛОЖЕНИЯ

Приложение№1

Елисавета Багряна – Кукувица
Ходиш, гледаш, сякаш обезсвесен,
залудо пилееш дни и нощи,
божий свят ти станал, казваш, тесен.
Не видя ли, не разбра ли още?
Неведнъж ти рекох и повторих:
не помагат билки и магии,
кой каквото иска да говори -
няма нивга аз гнездо да свия,
рожби румени да ти отгледам,
в къщи край огнището да шетам.
Мен ме е родила сякаш веда
и ми е прокобила несрета. -
Дай ми мене по света да скитам,
дай ми сборове, хора, задевки -
другите да слушам без насита
и сама да пея на припевки.
Моите очи се ненаглеждат,
моите уши се ненаслушват.
Не допридам свилената прежда,
недогаснал огъня потушвам. . .
И така живота ще премина
ненаситена, ненаживяна.
А кога умра, сама, в чужбина,
кукувица-бродница ще стана

Етикети: реферат за елин пелин, Реферат по литература