Реферати

Външната политика е общия курс на държавата в международните й отношения. Тя определя целите и задачите на държавата в отношенията й с други държави, народи и международни организации. По такъв начин външната политика представлява съвкупност от цели и средства за дейността на държавата в областта на отношенията й с други субекти . Най-важното средство на външната политика е дипломацията. В чл.24 на нашата Конституция е посочено, че външната политика на Република България се осъществява в съответствие с принципите и нормите на Международното Право. Посочени са и основните цели на външната политика: осигуряване на националната сигурност и независимост на страната, благоденствието и основните права и свободи на българските граждани и съдействие за установяване на справедлив международен ред.
До 18 век за дипломат се употребяват други названия: представител, делегат, консул, пратеник, пълномощник, негосиатор,т.н..В практиката терминът “дипломация” се свързва най-малко с три различни значения:
-* Като качества: Знания и умения да се поддържат отношения, да се преговаря и постигат благоприятни споразумения, да се постигат без употребата на сила целите на външната политика.
-* Като функция: Дейността на специално упълномощени лица по направляване и осъществяване на постоянните отношения между отделните държави.
-* Като институция: Система от държавни органи, предназначени да ръководят и осъществяват външнополитическите отношения на държавите.
Дипломацията е средство за постигане средсвата на външната политика само чрез мирни преговори и споразумения. Т.е. тя е главното мирно средство на външната политика.
В следствие от изложеното дотук е, че понятието “външна политика” е много по-широко и включва в себе си онова, което определяме като дипломация.
В древността носителите на държавна власт са могли да контактуват и в лични срещи и да упражняват уменията си да постигат благоприятни споразумения. Рядко обаче се постъпвало така .Обикновено са изпращали пратеници. Нямало е точно определени правила и определена форма за пълномощията и начина на водене на преговорите. Пълномощията обикновено са били отразявани в съответни писма- дипломи. Пратениците са били носители на тези дипломи, които днес са наричани “акредитивни писма”.
Тази дипломация е била ad hoc,т.е. дипломация от случай на случай. Тя е първична форма на отношения.
Според сведения, още през 7 век в Япония е възникнало специално ведомство за водене на отношения с други страни. За възникването на постоянни органи за дипломатическо представителство в чужбина най-голяма роля изиграва разцветът на търговията и международните връзки в Средиземноморието(12-14 век). През следващите два века преодоляването на феодалната разпокъсаност и образуването на големите държави в Европа е довело до създаването на институционните структури, прототипи на съвременните министерства на външните работи. За прекратяване на дипломатическите отношения не е необходимо съгласие. Те могат да се прекратят във всеки момент, едностранно. Този акт е считан, обаче, за крайно недружелюбно действие и често предхожда конфликти и войни. Отзоваването на посланика или дори на целия състав на
дипломатическите представителства не означава прекратяване на дипломатическите отношения, но също е недружелюбен акт.
Дипломатите са лицата, упълномощени да осъществяват дипломатически отношения. Такива са тези, които осъществяват дипломатическа дейност в чужбина; на служба в Министерството на Външните Работи и други служби за официални външнополитически отношения. Не всички лица, които служат в М.Вн.Р., посолствата или други задгранични представителства, са дипломати. Много от тях изпълняват само спомагателни функции: преводачи, куриери, т.н. Техните функции не са дипломатически и нямат статута на дипломатите.
Общността от всички чуждестранни дипломати, акредитирани в дадена страна, образува дипломатическия корпус. Терминът се появява през 18 век. Дипломатическия корпус се оглавява от неговия доайен.Той се определя по ясно изразен формален признак. Това са двата критерия- най-висок ранг и най-дълго пребиваване в това си качество в страната. Функциите на доайена имат преди всичко представителен характер. Той поднася, примерно, от името на дипломатическия корпус поздравления и изразява съболезнования, възглавява корпуса при церемонии и се изказва от негово име.
Основните цели,които се стреми да постигне дипломацията са тези на външната политика. Това не означава, че обикновено в процеса на преследване на външнополитически цели дипломацията не се води от свои,специфични цели. Често дипломатическите цели се преследват, когато в една конференция или при многостранни преговори дипломацията се стреми да си осигури подкрепата на други участници или когато дипломатът цели да установи полезни връзки и да създава благоприятен образ за своята страна. Тези цели имат спомагателно значение за постигане на политическите цели.
Международните отношения са социалната сфера, в която се осъществява дипломатическата дейност. Дипломатическите отношения са вид социални отношения, но много голяма част от международните отношения не са дипломатически. За международните отношения е характерно, че възникват естествено, винаги “автоматично” с появата на техния субект в обществото на другите субекти. За дипломацията това правило не е в сила. За да се установят дипломатически отношения е необходимо изричното съгласие и на двете страни. Международните отношения могат да се осъществяват и без установяване на дипломатически отношения.
В съвременната дипломация започва да расте все повече ролята на неформалните контакти- съвпадане на интереси и гледни точки. Научнотехническият прогрес спомага за по- резултатна дейност на дипломацията, без да се снижава значението й.
Разглеждана като действия, като род социална активност, дипломацията може да се определи и като специфично целево общуване на специално упълномощени за това лица. Три са средствата, с които се осъществява общуването :
а) Вербалната форма на лични контакти
б) Дипломатическата преписка
в) Дипломатическите знаци и жестове
При личните срещи в най-голяма степен се разкриват индивидуалните качества и дипломатически умения. Такива контакти се осъществяват на всички равнища. В преобладаващите случаи тези контакти са двустранни, но съвременното развитие показва растящото значение на многостранното общуване.
Основното средство на дипломатическите отношения е дипломатическата преписка. Преимуществата на документа са много: доказателствената му сила, възможността предварително да се обмисли, по- високата точност на изразите, възможността съдържанието на текста да се съхрани, сравни, без да може времето да изтрива нищо от формата и съдържанието му, да се запази автентичността му. При писмения документ се използват точни формули на дипломатическия език,смисълът на които е недвусмислено установен.
Преобладаваща част от писмените материали са предназначени за вътрешно ползване: документи, материали и съобщения, изхождащи от външнополитическото ръководство или предназначени за него . Те се оформят според вътрешните указания и инстукции на ведомството. Кореспонденцията, която е свързана с представителството и неговите функции се определя като официална и неприкосновена. Дипломатическите куриери, пренасящи, такава кореспонденция също са неприкосновени,т.е. не могат да бъдат задържани.
Същинският резултат от дипломатическото общуване в писмена форма са документите, разменяни между официалните органи на страните. Те изразяват техните позиции и воля, отразяват интересите им.Тези документи отразяват отношения между държави. Подписват се от ръководителя на представителството или външнополитическото ведомство.
В много международни организации съществува практика на т.нар. официални езици. Това са езиците, на които се изработват и публикуват документите на организацията. В ООН това са английският, френският, руският, испанският, китайският език. Официалният и дипломатическият език не са равнозначни. Дипломатическият език е езикът, на който се водят официалните дипломатически отношения и се съставят международните договори и съглашения,но може да означава и съвкупността от специални термини, изрази и стилистични особености на езика при дипломатическото общуване.
Дипломатическите ноти са най- разпространени в дипломатическата преписка.Различават се два вида ноти : лична и вербална. Личната нота има обръщение, изразява се в първо лице, не носи печат и се подписва. Вербалната нота е без обръщение, в безличната форма на трето лице, не се подписва, но се подпечатва с печата на представителството или на Министерството на външните работи.
Трета форма на дипломатическото общуване са дипломатическите знаци, т.е. немият език на дипломацията . Този безсловесен начин на общуване в междудържавните отношения се състои от два основни дяла : конвенционален (формален) и неконвенционален (неформален). Ядрото на конвенционалния знаков език е унифицирано и е събрано в дипломатическия протокол.,т.е. онези правила, традиции и условности на поведението, чието спазване е общоприето . Счита се, че дипломатическият протокол включва следните групи правила: 1) правилата на международната учтивост; 2) правилата за формата на отношенията в дипломатическия корпус; 3) дипломатическият церемониал; 4) правилата за титлите и обръщенията ; 5) правилата за ордените и отличията ; 6) правилата за приемите .
Дипломатическата практика ясно разграничава дипломатическите разговори от дипломатическите преговори. При дипломатическите разговори участниците не си поставят за цел да постигнат политическо или юридическо решение на какъвто и да е проблем. . При дипломатическите преговори съществува обща цел – участниците да решат чрез споразумение някакъв заангажиращ интересите им проблем. И убеждаването и компромисите са способи, към които дипломацията прибягва в процеса на преговорите. Различието им се определя от това, че при започване на преговори страните могат да се окажат изправени пред различни ситуации. Интересите им могат да съвпадат и тогава на преден план се извежда взаимното им убеждаване за наличието на общия интерес. Ако не съвпадат напълно, при наличието на добра воля и взаимен стремеж към споразумение, напред излиза търсенето на компромисни решения. Третата възможност е пълно несъвпадане и несъвместимостта на интересите- намирането на общо решение се оказва невъзможно, преговорите завършват с неуспех.
Броят на неуспелите преговори обаче не е по – малък от броя на успешните. Причините са: недостатъчна подготовка, избирането на неподходящ момент, влиянието на непредвидени обстоятелства, усложняване на обстановката. Освен тези обаче има и други причини. Преговорите се започват като елемент от дипломатическата игра, която може да цели да окаже натиск върху трети страни, да се приспи бдителността на другата участваща в преговорите страна с надеждата, че ще постигне споразумение, да се неутрализира вътрешнополитически натиск на някакви обществени сили или просто да спечели време.
В дипломатическата практика съгласието и инициативата да се започнат преговори трябва да се преценява грижливо и не винаги еднозначно. Те не винаги са израз на добра воля и готовност да се решават проблемите. Има случаи когато започването на преговори се оказва клопка. Понякога международните отношения са силно идеологизирани, а конфронтацията е много остра. Тогава ненормално се увеличава пропагандната функция на дипломацията. Пример в това отношение са условията, характерни за студената война : дипломатическото противоборство използва преговорите, за да злепостави противната страна.
Стратегията на убеждаването е насочена към това, партньорът да разбере, че предлаганото споразумение отговаря и на неговия интерес. За да се постигне това е нужно да се познават интересите на партньора и то не по- зле от собствените. Ето защо, важен елемент от подготовката на страните за предстоящите преговори е събирането на цялата достъпна информация. Често допълнителната информация се получава по официален път, чрез интензивни предварителни контакти и разговори.
Да се убеди другата страна не е достатъчно само дипломатическото красноречие. Обикновено са нужни нови факти и обстоятелства, намирането и показването на нови логически връзки. Всичко, което страната желае да използва, за да убеди другата в общността на интересите, трябва да бъде добросъвестно подбрано и проверено. Използването на неистини, на съзнателно заблуждение или на недостатъчна информираност на другата страна е недопустимо повече от всякога, защото дори да бъдат постигнати някакви резултати, всичко ще рухне, тъй като с истината наяве ще излезе и недобросъвестността на дипломацията, която си е послужила с тях.
Анализът при подготовката за преговорите може да покаже, че върху началната позиция на партньора тежат натрупани от миналото предразсъдъци, заблуждения. На становището им е възможно да оказват влияние и външни обстоятелства, които сами по себе си не са свързани с проблема, обект на преговорите.
Същността на дипломатическите преговори се състои в преодоляването на различията между страните. Дипломацията е възникнала от необходимостта да се решават проблеми, чието решение зависи и от другата страна “ Безкомпромисна позиция “ или искането към другата страна “ или всичко, или нищо “ не са присъщи на истинската дипломация. В такива случаи отказът от преговори по същество означава и отказ от дипломация, т.е. отказ от дипломатически път за решаването на проблемите.
Когато интересите съвпадат, дипломатическите преговори са бързи, лесни и се свеждат до уточняване на подробностите. Дипломатическото изкуство се състои в преодоляването на различията . В тези условия път към споразумението може да открие само компромисът. Буквалният превод на термина “ компромис “ от латински е “ взаимно обещание “ .Възможността на страните да постигнат компромис зависи най- много от интереса, от желанието и волята им да се споразумеят. Разглеждано чисто технически, за компромисното споразумение е характерно онова, което е характерно за всяко външнополитическо споразумение. Особеното, онова, което го различава се крие в начина, по който е постигнато. Няма различие в неговата политическа, юридическа или морална задължителност. Компромисното споразумение има еднаква сила с всяко друго споразумение, което не почива на компромис.Затова компромисът трябва да съдържа атрибутите на споразуменията, но може да има и всички дефекти, които са им присъщи. Наличието на такива дефекти може да бъде основание да се счита, че свързаното с компромиса споразумение е нищожно.
В съвременните международни отношения има и компромиси, които се налагат по необходимост. Те най- често са свързани с решаването на глобалните проблеми, от които зависи оцеляването на човечеството. Категоричният императив на съвременния международен ред да се защитават мира и сигурността и всички международни спорове да се решават с мирни средства обаче са показателни. Не случайно нормативната подсистема на съвременните международни отношения- международно публично право- е разработила и е регламентирала юридически различни процедури,предназначени да спомагат за намиране на компромисни решения в случаи, когато страните не се окажат способни или готови да пристъпят към пряк дипломатически диалог. Такива са процедурите за мирно решаване на международните спорове, като добри услуги, посредничество, арбитраж или международен съд. Самото международно право също се основава на един постигнат и закрепен през вековете компромис между пълната независимост на суверенни субекти и подчиняването им на определен юридически закрепен ред, осигуряващ нормалното им съществуване, с цената на разумното им самоограничаване.
За постигането на компромиси са нужни гъвкавост, находчивост, толерантност, настойчивост, “странично зрение “ и търпение на участващите дипломати. Поначало страните извършват грижлива, предварителна подготовка, за да установят всяка за себе си възможното съвпадение и различие на интересите, вариантите за поведение, а и маневреното поле, в което те са допустими.
Истинската същност на дипломацията е изкуството да се преговаря. Преговорите са основният начин дипломацията да постига желаното, независимо дали това става чрез компромис или убеждаване. Дипломатическите ведомства извършват подготовката за преговори месеци преди започването им. Определят се и лицата, които ще участват в тях. Важен е и рангът на лицата, които ще представляват страните и пълномощията, с които ще разполагат. Предварителната подготовка се състои не само в изготвянето на справки, проучвания, доклади, проекти на изказвания и заключителни документи.Мъдрата и опотна дипломация свързва подготовката си и с още един елемент- с добре обмислени и методично осъществени външнополитически мероприятия, които да създават обстановка, благоприятна за успешен резултат от преговорите. Това е т. н. Парадипломатическа дейност.
Обикновено всяка от делегациите разполага с инструкции за позициите, които трябва да заеме и защити. Понякога освен първоначалната позиция се набелязват варианти за резервни позиции и становища. Нерядко началните позиции на страните се изразяват в проект за документ(протокол, декларация, т.н.), който да бъде предложен и обсъден с другата страна. Подготвят се и резервни варианти на документа или на отделни негови части.
Когато началните преговори са изразени в проект на съвместен документ, за да спечели време проектът може да се предаде по дипломатически път на другата страна преди започването на преговорите. Това позволява тя да се запознае с него, да го обмисли и предварително оформи своето становище. Преговорите започват веднага по същество. Дипломатическата практика познава обаче и започване на преговори, които целят не постигането на споразумение, а осуетяването му. Тогава едната страна публично огласява своята позиция, но включва в нея условия, за които знае, че са неприемливи за другата страна . По този начин, използвайки негативен линкидж се стреми да провали преговорите още преди тяхното откриване, но да се освободи от отговорността за това, прехвърляйки я на другата страна. Провалянето на преговори може понякога задълго да забавя обсъждането на проблеми, чието решаване би довело до нежелана промяна на ситуацията.
В повечето случаи преговорите започват с общи разисквания, в които страните излагат позициите си, за да получат възможността след сравняването им да могат чрез стъпаловидни, последователно осъществявани взаимни отстъпки да ги приближат до съвпадане.
При дипломатическите преговори се срещат два основни вида интереси. Към първият от тях се отнасят интереси, които не съвпадат, по които има различия и поради което, ако не се постигне съчетаването им, благоприятният резултат не би бил възможен. Съществува и втори вид интереси- тези, които съвпадат. Сред тях най- голямо значение имат интересите, които са довели страните около преговорната маса: да се реши проблема, предмет на преговорите. Двата вида интереси съществуват паралелно, съчетават се и си влияят. Вторият вид интереси тласка страните да съчетаят интересите, отнасяни към първия вид . Той е активният фактор и е лост за успешно движение на преговорите.
Ситуацията се усложнява значително, когато преговорите са многостранни . Тогава около съвпадащите позиции започват да се формират групи, коалиции, фактически “съюзи”, участниците, в които всъщност често се водят от различни интереси. Дори когато се постигне най- после някакво съвпадане на позициите, то е осреднен механичен резултат, нерядко отвеждащ и двете страни от онова, което може да се постигне чрез съчетаването на интересите им по друг начин. При позиционните преговори целта на всяка страна е да прокара своята позиция, като направи колкото е възможно по- малко отстъпки. Така се засилват конфронтацинните моменти. Преговорите се затягат и започват да тъпчат на едно място. При разумно и правилно проведените преговори не трябва да има победители и победени. Ползотворната тактика е да се направи от самото начало преговорната игра да се превърне в игра с ненулев резултат, при която се търси обща печалба, чрез гъвкаво съчетаване на интересите на участниците. Т. е. преговарящите дипломати трябва да се стремят да разберат интересите на другата страна и да положат усилия да ги задоволят без да увреждат собствените си интереси . Всъщност трябва да се съчетават и защитават интереси, а не позиции.
Често, формулирайки позициите си, дипломатите избягват да изтъкват скритите зад тях интереси. В други случаи ги прикриват, боейки се, че ще дадат в ръцете на противника възможности да прогнозира поведението им. Откровеното и открито формулиране не на твърда позиция, а на интересите е не само доказателство за добра воля и искрен стремеж към споразумение, но и първото условие за успешни преговори.
Всичко това би имало смисъл, ако се изхожда от разбирането, че интересите от които се води другата страна не са по – малко важни от собствените. Тук важи правилото, че да се разберат гледните точки на другата страна съвсем не означава те да се възприемат със съгласие. Съгласието не е задължително, но е нужно. Известно е, че незадоволителният интерес винаги работи против общото споразумение, подрива неговите резултати, докато взаимно задоволеният интерес по-добре от всичко друго и циментира споразумението.
Съществуват средства, чрез които дипломацията се стреми да улеснява постигането на споразуменията. Едно от тях е намаляването на лицата, участващи в преговорите. Известно е наблюдението,че обикновено най- отговорните и важни решения се вземат, когато в стаята няма повече от двама души, разполагащи с пълномощията да решат въпроса.
При невъзможност да се намери решението на по- ниско равнище преговорите се пренасят на по- високо равнище. Така се разширява и дипломатическото маневрено поле.В други случаи полезно се оказва да се намали съблазънта преговарящите да разпалват красноречие, чиито ефект е насочен извън рамките на преговорите. Понякога непроверена и безотговорна публикация или коментар може да се отрази неблагоприятно върху общата атмосфера на преговорите.
Отива се и по- далеч и се използва дипломатическата тайна – вратите на преговорите се закриват за външни наблюдатели. Страните могат да се споразумеят да не огласяват нищо, освен постигнати споразумения, да информират посредством специално упълномощен говорител или да дават публичност само на онези свои становища, които намерят че е добре да станат известни.
Най- трудно се постига успех, когато се преговаря с партньор,на който му е все едно, или почти все едно, дали ще бъде постигнато решение на проблема. Заинтересуваността от благоприятно завършване на преговорите може да има много измерения, излизащи далеч извън рамките на проблема, по който се преговаря. Трудностите при дипломатическото общуване възникват и поради различното значение, което страните придават на евентуално засяганите от компромиса интереси. Ако интересите трябва да се съчетаят чрез взаимни отстъпки, намирането на общия език става трудно. Още по- трудно става, когато в преговорите участват много страни. Едно от полезните средства, които дипломацията използва е установяването на общи критерии, според които да бъде търсено оптималното решение. Установяването на критерии е важен елемент в невидимата “ процесуална” игра, която регулира процеса, като ограничава възможността да се сблъскват непреодолимо твърде различаващите се позиции.
Тактиката на въвеждане на критерии би имала смисъл, само ако всички страни се съгласят с нея и се договорят относно критериите, от които ще изхождат. Критериите освен общоприети, трябва да бъдат обикновени, т.е. да не зависят от волята на никоя от страните. Трябва да са основателни, т. е. да почиват на убеждението, че придържането към тях е достойно и полезно. Нужно е да са практични- да дават възможност да се правят ясни оценки за съответствие или несъответствие с тях на предлаганите решения. Прилагането им позволява да се преговаря на принципна основа, а не под давление на натиска. Най- ефективни биха били онези принципи, които биха били предложени от страната, чиито позиции в преговорите са най- благоприятни.
При вероятността неблагоприятната ситуация да наложи повече отстъпки, на преден план винаги излиза въпроса да се определи долния предел, до който може да достигнат отстъпките. Препоръчително е той да не се формулира като някаква конкретна позиция. Всичко зависи от обстоятелствата. Оптималното поведение е да се обмисли, прогнозира и прецени, какво може да се направи, ако преговорите не дадат резултат. Общото правило е,че да се постигне споразумение, дори с цената на значителни отстъпки, то може да съдържа изгода само ако отстъпките не слязат под предела, очертан от неблагоприятните последици от неуспеха на преговорите. Т.е. критерият се търси в алтернативата на преговорите. Яснотата за онова, което се открива като възможност в случай на неуспех, дава увереност и по – ясни критерии за разумно поведение, а с това и за успешен изход на преговорите. Това става още по- потребно, когато предстоят преговори с упорит партньор, разполагащ със значителни преимущества. Следва, че още при отиването към преговори, когато е в ход тяхната предварителна подготовка, трябва да се мисли не само какво може да се получи при успешното им завършване, но и какво ще се получи, ако те се окажат безуспешни.
При многостранни преговори и проява на големи различия във вижданията на някои страни за възможните решения, нерядко се използва вътрешното посредничество на някоя от страните, несподеляща крайните становища, но изразяваща значителен интерес да се постигне споразумение. Тя може да стане полезен медиатор, който допринася за изглаждане на противоречията.
При неблагоприятно развитие на преговорите заинтересованата страна започва да търси възможности да запази поне онова, което е било постигнато.
Дипломацията е многостранна, когато при решаването на един и същ проблем едновременно участват и взаимодействат в дипломатически преговори повече от две страни. Такава е дипломатичеката дейност, осъществявана в международните организации, в многостранните конференции, съвещания, преговори и други.
Прибягването към двустранна или многостранна дипломация не зависи само от свободната воля на страните. Определя се от обекта на преговорите, от естеството на проблемите, от множествеността на интересите, които се срещат и съчетават в едно и също време и място, за да се постигне решаването им. Обект на решаване чрез многостранна дипломация могат да бъдат : формулирането на дълговременни стратегически цели, набелязването на съгласувано общо външнополитическо поведение на група страни, поемането на съвместни задължения към трета държава, определянето на общи позиции по някои проблеми, набелязването на еднаква реакция на различни международни конфликтни ситуации, както разработването и участието в многостранни договори и споразумения.
Многостранната дипломация може да намери мястото си в рамките на постоянни, системни и институционализирани отношения- блокове, организации, съюзи, общности и т. н. Но може да се осъществява и ad hoc в междудържавни конференции и съвещания, предназначени да решат някакъв отделен международен проблем. Има различия в осъществяването на многостранната дипломатическа дейност. В редица случаи това става в конференции и съвещания, имащи характер на сесионни органи на международни организации. Към някои от тези организации / например ООН, НАТО, ЕО и др. / съществуват постоянни представителства на страните участнички, напомнящи в много отношения традиционните дипломатически представителства. При други организации се изпращат делегации отделно за всяка сесия . Друг вид многостранна дипломатическа дейност се осъществява в специализираните международни конференции и съвещания, свиквани да решават определени въпроси, след което прекратяват съществуването си.
Дипломатическата практика прибягва към два основни типа международни конференции и срещи. Различието идва от целите, които се преследват и от очакваните от тях резултати:
1) Многостранни международни срещи и конференции, чието предназначение е само да обсъдят някакви въпроси от общ интерес. В тях решения не се вземат. Ползата е по- доброто взаимно разбиране, намаляването на опастността от предизвикани поради липса на точна информация или недуразумения спорове и конфликти. Най- често биват свиквани ad hoc, но има и които биват свиквани съобразно предварително договорена периодичност. След завършването им може да се публикува само кратко съобщение, но има случаи, когато се публикуват пространни аналитични изложения за състоялите се разисквания. В процеса на тяхната работа не се налага да бъде търсено съвпадане на гледищата, макар това да е винаги полезно. Понякога се приема едно единствено общо решение : да бъде свикана нова подобна среща.
2) Многостранни конференции и срещи, чието предназначение е да решат определен проблем. При тях се налага предварителната подготовкада бъде понякога продължителна и значителна по обем, тъй като се търси резултат, изразяващ се в приемането на общи решения.
Практиката познава и случаи, когато свиканата само да обсъди някакъв въпрос многостранна конференция да счете за възможно да приеме общи решения. В други случаи, макар целта да е била вземането на решения, конференцията да не успее да постигне това и да се задоволи само с размяна на информация.
Ако се сравни с традиционната двустранна дипломация, многостранната разкрива съществени особености. Те могат да се търсят в следните няколко направления:
а) участие на множество страни и вземането на колективни решения;
б) осъществява се не непосредствено между национални висши държавни органи и постоянни представителства към тях, а между дипломатически делегации, работещи паралелно в специално създадени за целта структури;
в) използва се особен ред за провеждане на дипломатическите преговори;
г) създават се специфични международни актове и документи;
При първата особеност участието на многостранната дипломация е задължително. Тя може да се прояви по два начина. Единият, когато всички страни участват с делегации представящи ги поотделно, а представителите им обсъждат заедно проблемите и вземат съответните решения. Практиката познава и друг “комунитарен начин “, при който след като бъдат определени лицата, упълномощени да решават на многостранна основа общите проблеми, докато трае техния мандат, те престават да бъдат национални представители. Комунитарният начин се среща най- често при интегративните международни общности и в обслужващите политически и административни структури на някои международни организации. Типичен пример е изпълнителния орган на Европейската общност- Комисията на европейските общности
При второто направление, многостранната дипломация развива дейността си в условията на многопосочни паралелни взаимодействия с представителствата на много други държави.Особеностите се очертават при статута на дипломатите. Те ползват дипломатическите привилегии и имунитети в пълния им обем. Но в повечето случаи при сесии на не толкова големи организации или при специализирани неполитически конференции и съвещания имунитетите и привилегиите се ограничават до личната неприкосновеност, неприкосновеност на работната документация и правото на дипломатически паспорт.
Процедурата е вътрешния закон на многостранната дипломация. Преобладава вербалната, устната форма, докато писменото общуване играе по- малка роля. Обстановката е динамична и изисква понякога моментална реакция и вземане на отговорни решения. Процедурните тънкости са важно оръжие на дипломацията. Ето защо въпросите на процедурата грижливо се уточняват. При постоянните форми – т.е. при международните организации, съюзи, общности, т.н. – те не рядко се регламентират в учредителните им документи( учредителен акт или устав). Формите на участие са две:
а) пълноправно участие, даващо право на глас.
б) статут на наблюдатели, който може да позволява да се изразяват мнения и становища по проблемите, но не и да се гласува при вземането на решения.
Обикновено в процедурата се уточняват работните езици, на които може да се осигурява симултанен превод и на които се съставят документите. Техническото обслужване се осигурява от страната домакин. Личността на председателя има важно значение. Той трябва да притежава авторитет и такт, за да потиква и направлява пренията или да успокоява духовете, ако това се наложи. При големи и важни въпроси протича много активна дейност извън заседанията между участниците в официалните, а още по- често – в неофициалните им срещи. Именно тук се извършват уговорките, набелязват се взаимните отстъпки, съгласуват се общи позиции.
Когато въпросите в дневния ред са много или проблемът е много сложен, се прибягва към създаването на комисии, експертни групи, комитети и други работни органи.В тях участват дипломати с по- нисък ранг. Те намират баланс на интересите и като го отразяват в грижливо направени и приемливи формулировки, позволяват там където се вземат решениата да бъдат внесени готови материали, по които вече почти няма различия.
Четвъртото направление, в което се разкриват особености на многостранната дипломация са създаваните от нея международни документи. Те могат да се отнасят към две основни групи. Първата са юридически документи : многостранни договори, конвенции, споразумения и т. н. За да придобият юридическа сила е необходимо да бъдат подписани и ратифицирани от всяка страна поотделно. Страните обаче не са задължени да го направят. Втората група са политическите документи. Те отразяват, морално и политически закрепяват общите позиции на страните, но не се нуждаят от допълнително подписване и ратифициране. Названията и формите на тази група са разнообразни: заключителен акт, заключителен протокол, съвместна декларация, т.н.
За онова, което би следвало да се отнесе към обширната област на парадипломацията става въпрос, когато дипломацията се разглежда в по- широкия контекст на външната политика и когато трябва да се напомни, че дипломацията е средство на външната политика, но не е единственото. Парадипломацията подготвя и съдейства за успешни преговори. Тя не ги замества. Насилието не следва да се отнася към нея.
С други думи, умението в сферата на парадипломацията се състои в създаването и поддържането на такива външни ситуации, които трайно да благоприятстват външнополитическата и дипломатическата дейност. Изисква се предвидливост и търпение. Добрата воля и доброжелателното поведение са необходими. Ако за осъществяването на успешни дипломатически действия решаващо значение има професионализмът, знанието и умението на външнополитическото ръководство, при използването на парадипломатическите средства на преден план излиза общата организация на международните връзки, ефикасното действие на целия външнополитически и икономически механизъм и особено координиращата функция на външнополитическото ведомство. Така е, защото използването на тези средства изисква да се гледа напред, да се обмислят нещата, да се проявява търпение и настойчивост и да се организират планомерно и синхронно дейности на множество ведомства, някои от които могат да стоят далече от същата сфера на външната политика и дипломацията.

Изготвил: Тодор Иванов, МО, 4 курс

Етикети: курсова за дипломацията, курсова по външна политика, курсова по МО, Реферат по история