Реферати

“Всяка трайна човешка общност има нужда от вяра в същностната си справедливост”

Мотото на настоящата работа далеч няма за цел да предреши това, което ще се случи (или се надяваме да се случи) по-долу в изложението. Както и самият Бъргър подчертава и пояснява, “това древно прозрение в по-голяма или по-малка степен имат предвид социалните учени с понятието за “легитимация”. Понятието има продължителна история и (съвсем не изненадващо) е преминало през многообразни промени.” В исторически план, разно-образието на обществените устройства, белязали със съществуването и влиянието си историята на 20 век, би могло да ни даде достатъчно аргументи, с чиято помощ да проблематизираме без смущение всяка една от възможните логически и смислови връзки във въпросния цитат.
Бъргър е цитирал Второзаконие от Стария Завет на Библията – текст, който едва ли е имал за цел да държи сметка за границите между общност и общество; за границите на трайност (или срока на годност) на една общност; за прага на нужда от вяра в “същностната определеност” на такова образувание като модерното общество и т.н. А, може би, трябва да държим и сметка, че Библията надали има за цел, с някой, и който и да е било, от текстовете си, да отговаря на въпроси, които са възможни само в специфично модерна ситуация, в специфично модерна обществено-историческа контекстуалност.
По-горе споменахме понятието на Бъргър “легитимация”. Той прави разделение на легитимацията, като то е “разграничение между легитимациите, които поддържат една институция (или институционален порядък) в обикновения, всекидневния живот, и легитимациите, които получават висока степен на обвързване и саможертва от страна на този, който вярва в тях” .
Бъргър говори и за митологичната легитимация на социалистическата практика, като твърди, че тя е в много по-голяма степен митокреативна, за разлика от капиталистическата, която има потенциала да се легитимира сама чрез себе си. В самото всекидневие, капитализмът е създал “голямо изобилие от фактичности”, които са станали естество, природа на обществената структура. А природата няма нужда от легитимация – по примера на Бъргър – няма нужда да се легитимира закона за гравитацията, за да действа, както и няма нужда да убеждаваш хората в съществуването на гравитацията, за да им действа. В същото време капитализмът е икономическа система, докато социализмът е много по-всеобхватен и изчерпателен конструкт, рефлектиращ върху човешкото общество.
В тази си всеобхватност, социализмът не предоставя място на индивидите в обществото, да решават задачите на личния си ин-терес. Това няма и как да е възможно, тъй като в същността на социализма е “постоянното сливане на индивидуалния жест (и дело) с историческата епоха” . Социализмът (в марксисткия си вариант) трябва да решава историческа задача – постигането на същинския комунизъм.
За разлика от капитализма, според казаното за легитимацията и в потвърждение на така използваното понятие, социализмът няма как да претендира, че се случва в постоянстваща, самоподдържаща, възпроизвеждаща се фактичност. На него вътрешноприсъщо му е да се случва, да изпълнява задачите, които си е поставил – в степента, в която се изпълняват задачите на социализма, той е осъден да не може да остане в рамките на собствено възпроизводство, произтичащо по логиката на собствената му структура, именно защото идеологически зададената му структура на функциониране, предполага отмирането му, колкото по-близо е до постигането на изпълнение на историческата си задача – същинския комунизъм.
Постигането на историческата задача, може да бъде изпълнено само с изпълнението на непосредствената задача – построяването на социализма. Т.е. “социализмът черпи собствената си легитимност не от настоящето, а от бъдещето.” Напрежението от това откъсване на всекидневието, което е пренесено, сякаш, в бъдеще време, се минимизира с инструментите на идеологията и прилежащият й апарат.
Бъргър вижда социалистическия мит и в амалгамата от “модернизационнии и контрамодернизационни теми” . Под етикета “научен социализъм” могат да се включат именно претенцията за научност, рационалността в икономическото поведение и планиране, идеята за “прогрес”. В същото време, марксизмът обещава отърваване от алиенацията, индивидуализма и частната собственост, т.е. възстановяване на колективната солидарност.
През цялото време Бъргър, описва социалистическия мит и чрез основанията за това, западните интелектуалци да демонстрират предразположеност към него и по-скоро към марксисткия тип социалистически мит. Накратко – според Бъргър, именно това едновременно предложение на марксизма – за достигане на постиженията на модернизацията и в същото време, запазване на традиционни добродетели, които модерността е разрушила, прави и западните интелектуалци “предразположени да поддържат каузата му”.
Т.е. това което казахме за капитализма, като непроизвеждащ митове, не означава, че в капиталистическите общества митове не виреят. Защото, ще повторим, капитализмът е икономическа система и нищо повече.

С помощта на изложението дотук, настоящата работа ще се опита да направи анализ на проектът за официален документ е Българската национална доктрина “България през 21 век”.
Интересът към този документ е продиктуван от желанието да се регистрира доколко, в изготвянето на национална доктрина са дефинирани задачи за бъдещето и може ли да се прави аналогия със социалистическия тип “мисия” за бъдещето. Още повече, че тази доктрина има претенции за научност, т.е. за рационално, интерсубективно, рефлексивно знание, което съдържа в себе си възможността, за постигане целите на доктрината.
Резултатът от разглеждането на този тип рефлексия върху общественото развитие на България, би трябвало да ни даде отговор на въпросите за един възможен тип митопроизводство (и изобщо митопроизводство ли е?), състояващо (състояло) се в съвременното ни българско общество. Разглеждайки го ще се опитаме да разберем, има ли категориална разлика между социалистическите митове и “новите” български митове, можем ли да ги разглеждаме като традиционни, проповядващи връщане към предмодерно синкретично общностно устройство на живота, или е възможно да гледаме на тях като на феномен от модернизацията на обществото и държавата.
Проект за българска национална доктрина.
Българската национална доктрина е създадена през 1997 г. от екип на БАН, организиран в Научен център за българска национална доктрина. Един от участниците в екип – доц. д-р Емил Александров, на интернет-страницата на Агенцията за българите в чужбина, посочва като основен мотив за написването на такъв документ, фактът, че “Всички модерни държави, както и съседите ни на Балканите, отдавна имат и осъществяват свои национални доктрини – “Мегали идея” на Гърция, “Начертанието” на Сърбия, Турската доктрина “Мир в страната, мир със света”, огласена от Ататюрк и т.н.”
Друг мотив е, че българите се нуждаят от национална доктрина, защото имат “висок национален потенциал”, националната политика “трябва да се издигне в ранг на наука”, а доктрината трябва да “обслужва българския национален идеал”, който е “заветната цел, към която се стремим”.
От цитираните мотиви бихме могли да направим заключението, че на наличието на доктрина се гледа като на естество, природна необходимост, и като произтичаща от природни дадености, което автоматично я прави (или би трябвало да я направи) безвъпросна. А “е такава” от гледна точка на обстоятелството, че още към средата на 19 в. – началото на 20 в., съседните ни държави са имали доктрини. Има инструментална нужда от “доктрина с ранг на наука”, тъй като тя ще обслужи “българския национален идеал”, който е “заветна цел, към която се стремим”. Освен това има заварен “висок интелектуален потенциал”. Така се експлоатират научната рационалност и рефлексия, като науката трябва да осигури или да даде предписания за това как трябва да се случи общественото развитие, като основанията за общественото развитие се намират не в самото общество, а в постановките на това, което има претенция за научност, чието пък основание от своя страна, както ще се опитаме да докажем, също не се намира в самото общество, а в набор от оценностени категории и виждания за това, как “трябва” да изглежда обществото.
Нека започнем с дефиницията на “национален идеал”, както присъства в самата доктрина. Определението има дълъг и кратък вариант:
“18. Оптимистичният поглед на българската нация към 21-ви век и необходимостта от осъществяване на нейните исторически стремежи, води до формулирането на новия български национален идеал:
а) пълен вариант
“Свободна, независима, демократична и благоденстваща България – духовна обединителка на българската нация и опора на българите по света!“
б) кратък вариант:
“Независима и благоденстваща България – духовна обединителка на българската нация!”
Според горе цитирания автор, понятието за национален идеал е фундаментално за доктрината.

След като сме видели дефиницията на “заветната цел”, нека проследим параметрите част от параметрите на доктрината.
“1. Българската национална доктрина е система от официално възприети възгледи и принципи за:
а) историческите стремежи на българската нация и държава;
б) перспективите и целите на българската нация и държава;
в) пътищата и средствата, чрез които се осъществяват българския национален идеал и националните ни интереси

3. Утвърждаването и осъществяването на българската национална доктрина изисква национално съгласие.

4. Българската национална доктрина определя българския национален идеал и произтичащите от него национални интереси.”

Нека обърнем внимание на собственото съдържание на дефиницията на “фундаменталното понятие”, “научната доктрина” и на връзката между двете.
Националният идеал включва желани състояния на българската нация – “свобода”, “независимост”, “благоденствие”, “духовно обединение”. Пред тези абстрактни категории, изразяващи общочовешки и абстрактни състояния се слагат предикатите “българско” и “национално”. И доколкото тези абстрактни състояния, за които също нямаме ясно определение, са съдържанието на “заветната цел”, то те са и ценностно натоварени като “хубави неща”. Понеже са “български” и “национални”. Така съдържанието на това “фундаментално” за научната доктрина понятие, изключва възможността за интерсубективното му прилагане в научен модел.
Както констатирахме, националният идеал е това, което трябва да бъде постигнато чрез “научната доктрина”. Т.е. националният идеал следва да е обектът на науката. Но в същото време се твърди, че идеалът е и фундамент.
Такъв тип дефиниране на понятията от тази “наука” постоянства при задаването на всяко понятие от нея. Нека разгледаме, накратко, дефинирането на “български национализъм”
От разгърната в две посоки дефиниция на “български национализъм” разбираме, че това е израз на (1) “любовта към Татковината, тоест към земята на дедите ни”, и на (2) “любовта към рода, племето, народа, историческата памет и традициите”. Претенцията на понятието за “български национализъм” е да участва в рационална, научна конструкция. Тези две “любови” би трябвало да имат интерсубективно значение, което трябва да им осигури логическа равностойност във всеки един момент на прилагането им в теоретичния модел. Към понятието може да се подходи и по пътя, която извървявахме досега: тъй като националната доктрина е “наука”, задавайки понятието “български национализъм” той е със статута на “рационална конструкция” в “научния” модел, което прави от любовта “рационална конструкция”, тъй като “българският национализъм е любовта към…”.

Нека разгледаме и как изглеждат участниците в постигането на “националния идеал”.
Главният субект по изпълнение предписанията на тази “научна доктрина” е “българската държава”, която: “защитава”, “съдейства”, “полага усилия”, “одобрява нуждите на страната”, “е инициатор”.
В “основата на националната и държавната политика” е реализирането на националните интереси, които са “главната движеща сила на българската нация и държава.” “Дългът да защитават националните интереси” е на “българските държавници, политици и общественици”.
А националните интереси “са функция на българския национален идеал и се основават на прагматични начала. Те отразяват колективната потребност на нацията.”
Така, дори и да е загатнато, че евентуално е възможно да има някаква социална база за осъществяването на националния идеал, то тя веднага е поставена в скоби с предпоставянето на “колективната потребност” на нацията, която задава образа на “прагматичните начала”, на които се основават националните интереси, които пък са функция на “националния идеал”, в който, както видяхме са включени универсални, позитивно оценностени абстрактни понятия, за които се казва, че са “български” и “национални”. Т.е. налице е колективната потребност “нацията” да живее по-добре, което е издигнато в цел на бъдещето.
“Осъществяването на българската национална доктрина изисква национално съгласие”; в същото време дългът за осъществяването й е на “държавници, политици, общественици”; тя “цели да подпомогне българските държавници и политици”; внасяна е за обсъждане в 38-ото Народно Събрание – все индикатори в подкрепа на твърдението, че постигането на “националния идеал” е кауза, която не се предвижда да се случи в друг тип обществено устройство, различно от онова, в чийто контекст е била изготвена. Т.е., може да се предположи, че очакването е, “националният идеал” да бъде постигнат или да бъдат започнати действия по постигането му в общество с такъв тип устройство.
В Конституцията на България е записано, че Република България е парламентарна република с многопартийна политическа система. Целта не е да се впускаме в подробен анализ на настоящата обществено-политическа система, но наличието на многопартийна политическа система е предпоставка за отсъствието на възможност за консолидирана “колективна потребност”. Също така, оценностяването на основанията за възможност на тази потребност, правят съмнителна възможността за национален консенсус по дефинирането на “колективна потребност”. Присъствието в българското общество на различни етнически групи, с различни културни особености, с разнообразно политическо представителство, поставя под въпрос “българското” и “националното” на “колективната потребност”. Т.е. твърдението е, че няма обществена база за осъществяването на този “научен проект”. В началото на разглеждането на българската национална доктрина се опитахме да дадем основания да се съмняваме в научността й. Отсъствието на обществена база и спекулативните претенции за научност, т.е. за интерсубективност и истинност, дават основание да твърдим, че коментираният документ може да се нарече идеология. Която поставя национални задачи, национална кауза, която трябва да бъде постигната от консолидирана нация.
В същото време, не може да остане невидима аналогията с една от главните легитимации на социализма – разполагане основанията за настоящето в бъдещи цели. Но, докато основанията за социализма е да премине във фаза, която е отвъд него, в коментирания случай, евентуалното “научно обосновано” действие, постигайки, евентуално, целите си, не се предвижда да доведе до категориална промяна на общественото устройство.
Първо, защото основанията за “отсъствието” на желаните “неща” не се виждат като резултат от устроеността на общественото устройство, в която се констатират въпросната липса, а се полагат в полето на идеите за това, как трябва да се постигне “българската/националната свобода”, “българският/националният напредък”, “българското/националното благоденствие”, като основанието всяка една от тези части на “българския национален идеал” да е част от него, е собствено отвъд самия идеал, т.е. те присъстват там, защото са ценни и са хубави и това оформя идеала. Тогава те стават и “български/национални”. Веднъж станали такива, те са достойни да присъстват във всяко “българско” общество и всяко “българско” общество, щом ги е постигнало, би било достойно за тях. Също така, това, което в момента е “българско” и “национално” трябва да постигне заложените цели. Т.е. настоящето българско общество трябва да постигне тези “български” и “национални” цели – целта е не преформатиране на “българското” и “националното” в самата им структура; те самите, понеже са такива, трябва да постигнат свобода, напредък, благоденствие.
Второ, защото, не изхождайки от реални предпоставки, а от идеологически, националната доктрина няма обществена база. Тя не може да се превърне в частен или обществен интерес, защото тя заварва нацията като естество с универсален за държавата характер, и й дава предписанията за постигане на национален идеал, а не за осъществяване на частен или обществен интерес. Т.е. националното като естество на националната държава, няма как да е основание да се отрича само себе си.
* * *
В този смисъл, устройството на съвременното ни българско общество е достатъчно устойчиво, за да може чрез изградената си политическа структура, чрез устойчивата система от интереси (едни или други), чрез устроеността си, позволяваща такъв тип митове да останат непротиворечащи му, т.е. да бъдат по-скоро породени от, а не насочени срещу него, и за да не позволи на такъв тип митове да поставят под въпрос легитимацията на институционалната и обществена практика на всекидневно ниво.
Въпреки това, тази доктрина е замислена като проект на официален документ и е била внесена за обсъждане в българския Парламент, което е симптоматично, че горният параграф, дори и да е верен в сегашния си вид, е възможно да бъде поставян и доста сериозно под въпрос.
Както видяхме в дефиницията на Бъргър, има разлика между легитимациите, които поддържат една институция или институционален порядък във всекидневния живот, и между легитимациите, които получават висока степен на обвързване и саможертва от страна на този, който вярва в тях
Разглежданата доктрина бихме могли да я отнесем единствено до втория тип легитимация, тъй като тя не дава предписания за институционален порядък. Тя няма ресурс, върху който да се опре, който да й позволи да се самовъзпроизвежда. Затова тя произвежда, спекулирайки със заявената си “научност”, митовете за “национален идеал”, “национален интерес”, “национален дух” и пр.
В същото време, не задавайки институционален порядък, тя се опира на настоящия такъв. Но произвеждайки споменатите митове, тя произвежда и митове, които се случват в общество, на чиято устроеност, тези митове са ирелевантни. Принципът на обществото не е “консолидираният интерес”, а е във все по-голяма диференцираният интерес.
Т.е., бидейки ирелевантни на обществото, не може да се твърди, че тази доктрина може да бъде сравнявана категориално със социалистическия тип митопроизводство. В него митът помага за възпроизводство на обществения, тогава, строй. Докато в настоящия момент, понеже няма строй, българската национална доктрина, остава външна на обществото и в този смисъл не може да задава легитимация на общественото устройство.

Етикети: доклад по социология, курсова по социология, реферат за българската национална доктрина, реферат по социология