Реферати

Езикът се определя като знакова система от особен род. Неговите специфични особености, които го отличават от другите знакови системи са следните:
1. Езикът е универсално средство за общуване между хората, използва се във всички сфери и видове човешка дейност. Другите знакови системи обслужват само отделни страни на човешката дейност. Параезикът има спомагателен характер, не може да замени самия език, системата от знаци-символи обслужва отделни науки (химия, физика), системата от пътни знаци обслужва движението на превозните средства.
2. Езиковата знакова система съществува по два начина – във вид на устройство за пораждане на реч и във вид на функционираща знакова система. Неезиковата знакова система съществува само по един определен начин – при възприемане на даден знак се предава определена информация (звън на звънец, червен и зелен светофар).
3. Езиковата знакова система изпълнява съвкупност от функции – комуникативна, познавателна, репрезентативна, емотивна, номинативна, сигнификативна и др. Неезиковата знакова система поначало изпълнява само репрезентативна функция. Знакът представя даден обект, неезиковите знаци нямат номинативна функция – те не са названия на обекти.
4. Езикът е естествена знакова система – тя е първична спрямо изкуствените знакови системи, а те от своя страна са вторични спрямо нея, производни са, създадени са по модела на човешкия език. чрез езика се интерпретират другите знакови системи, но не и обратното.
5. Езиковите знаци изразяват емоциите, чувствата, затова се говори за емотивна функция на езиковия знак. Това е отнася отчасти и за параезика като спомагателна система с ограничен комуникативен характер.
6. Езикът е динамична знакова система. Той се развива и усъвършенства под въздействието на външни социални фактори и вътрешни причини, свързани със самата структура на езика. Изкуствените знакови системи поначало са статични, не се развиват самостоятелно. При необходимост хората извършват единични или коренни промени.
Функции на езиковия знак:: апелативна; емотивна; естетическа; когнитивна; магическа; метаезикова; номинативна; сигнификативна; репрезентативна; фатическа (контактоустановяваща). Ще разгледаме само функциите свързани с пряката същност на езиковите знаци:
 Репрезентативна – функцията на знака да обозначава даден обект извън себе си и да дава информация за него.
 Когнитивна – функцията на знака да съхранява познание за обозначавания от него обект (cognitio – познание).
 Номинативна – функция на езиковите знаци да назовават обекти и да бъдат техни названия.
 Апелативна – чрез езиковия знак адресантът оказва подбудително въздействие върху адресата. Чрез подбудително изречение като сложен езиков знак адресантът изразява волята си (Иване, ритни Пешо по коляното!).
 Емотивна – чрез езиковия знак адресантът изразява своите чувства (emotio – чувство).
Видове езикови знаци: морфема, дума, словосъчетание, изречение, текст.
Теория на Сосюр за знаковия характер на езика:
1. “Езиковият знак свързва не вещ и название, а понятие и акустичен образ. Езиковият знак е двустранна психическа същност от понятие и акустичен образ.” Акустичен образ е слуховата представа в нашето съзнание от звуковата страна на думите, има психичен характер. понятието е форма на мисленето и също има психичен характер. за тези две страни на знака Сосюр предлага термините, съответно, означаващо (акустичен образ в нашето съзнание) и означаемо (понятието).
2. Произволност на езиковия знак – Сосюр определя връзката между означаващо и означаемо като произволна и той разяснява произволността на езиковия знак със следния пример: понятието ‘сестра’ не е свързано чрез никакво вътрешно отношение с поредицата от звукове ‘с-ь-о-р”, която му служи за означаващо. то би могло да бъде също така добре представено и от други последователности от звукове. За доказателство служат различията между езиците (означаемото ‘вол’ има във френски и немски различно звучене). По-нататък Сосюр посочва, че всеки начин на изговаряне приет в дадено общество почива по принцип върху един колективен навик или върху договореността. Произволната връзка между означаващото и означаемото се възприема като договорена от носителите на езика. Сосюр пояснява и самата дума ‘произволен’ – тя не трябва да създава представата, че означаващото зависи от свободния избор на говорещия в даден момент. Езиковият знак, веднъж създаден въз основа на произволната връзка между означаващо и означаемо, не може да бъде изменян. Веднъж избрано, означаващото не може да бъде заменяно с друго поради силата на традицията при предаването на езика от едно поколение на друго. Езиковите знаци са защитени поради това, от всеки опит насочен към тяхното преднамерено изменение, обаче времето оказва двояко влияние върху езика. От една страна осигурява непрекъснатост на езиковото съществуване, от друга страна обаче, то подлага на изменение езиковите знаци. Така че , освен за неизменяемост може да се говори и за изменяемост на езиковия знак. Под изменяемост се разбира промяната в отношенията между означаващото и означаемото, която може да се изрази в настъпване поотделно на фонетични изменения в означаващото и на семантични изменения в означаемото, или пък в настъпване на двата вида изменения едновременно. Езикът по своята природа е безсилен да се отбранява от факторите, които постоянно водят до промяна между означаващо и означаемо. Езикът се изменя под въздействие на силите, които могат да повлияят или на звуковете, или на смисъла, или и на двете едновременно. В това, че Сосюр приписва на езика две противоположни качества – неизменяемост и изменяемост няма нищо нелогично. Той иска само да подчертае, че езикът се преобразява, развива, но говорещите на него не могат да го преобразуват, в което се състои неговата неизменяемост.
3. Линейност на езиковия знак – означаващото, имащо слухова природа се разгръща във времето. То представлява протяжност и за нея има едно измерение, т.е. една линия..
4. Стойност на езиковия знак – Фердинанд дьо Сосюр изяснява това понятие въз основа на играта шах. Конят става действителен и конкретен елемент само когато придобие стойност във взаимоотношенията с другите фигури на шаха в рамките на системата от правила, а извън играта той не представлява нищо. В този смисъл всяка фигура има съответната своя стойност в системата от правила на шаха – дамата е по-ценна от тура, турът е по-ценен от офицера. По подобен начин всяка фигура има своя стойност в системата от думи. за да се уточни стойността на всяка дума е необходимо тя да бъде съотнесена в системата на езика с други думи. при това съотношение в системата на езика думата придобива допълнителен семантичен компонент, който Сосюр нарича стойност. За да се определи стойността на думата ‘хубав’ ние я съотнасяме с други думи – синоними и антоними [хубав-грозен; хубав-красив-прекрасен-прелестен]. Точно ‘хубав’ придобива допълнителни смислови съставки, всяка от думите в посочения синонимен ред има своя стойност спрямо останалите думи и на таи основа те се градират по значение и това определя избора им при употреба.

От съвременна гледна точка ние възприемаме, че езиковия знак има две страни , ние приемаме и термините, които Сосюр прилага, а именно означаващо и означаемо, но не приемаме, че и двете страни на знака имат психичен характер. езиковият знак има наистина две страни, но те са материална и смислова. Материалната страна на думата се състои от съответния брой звукове (к-о-н), смисловата страна на думата е нейното смислово съдържание във вид на значение на думата (едро, еднокопитно животно, което се язди и впряга). За тези две страни на знака ние употребяваме термините означаващо (материална страна) и означаемо (смислова страна).
Компоненти на плана на съдържанието: (Йелмслев)
 денотативно значение – свързано е с обозначавания предмет (обект)
 сигнификативно значение – свързано е със съдържанието на понятието за даден клас обекти
 конотативно значение – свързано е с емоционалната окраска, която една дума може да изрази
 структурно значение – това е стойността на думата в съотношението й с другите думи в системата
Тези четири компонента изграждат смисъла на плана на съдържание.
Сосюр е казал, че между означаващото и означаемото връзката е произволна, т.е. че липсва необходима и естествено мотивирана връзка. Ето защо между понятието вода и названието на различни езици (water, wasser) няма определена връзка. И все пак има думи с мотивирана връзка между знака и обекта. Това са думи от звукоподражателен характер (кукувица, гугутка, кукуригам). Издаваният звук определя думата, но тази мотивираност не е абсолютна винаги, защото звученето на един и същ природен звук се възприема в повечето езици различно от носителите на тези езици (бау-уау-гав; ква-кря). Мотивираността на езиковите знаци от звукоподражателен произход не е повод да се оспорва принципът за произволност, немотивираност на езиковия знак. Този вид думи са незначителен брой от лексиката на даден език, възникнали са по-късно в сравнение с останалите. Самата им мотивираност е условна – един и същ природен звук се възприема чрез различни звукоподражания.
Наред с абсолютната произволност се говори още за относителна произволност или за частична мотивираност на знака. Езиковият знак е мотивиран, неговата произволност е ограничена в рамките на езиковата система. Всеки езиков знак (дума) е създаден или може да бъде създаден в рамките на системата на даден език с характерните за него звукове, словообразувателни модели, граматично оформяне, принадлежност към даден клас от думи и т.н. Ето защо ние говорим за системна обусловеност на езиковите знаци. Частичната мотивираност на езиковия знак се изразява във вътрешната връзка между означаващото и означаемото на структурна и семиотична основа. Тази вътрешна връзка може да бъде скрита или явна. Вътрешната връзка е скрита при простите думи (пистолет, затвор) и е явна при производните (млекар, млекарница). Частичната мотивизация се разглежда като вътрешна форма на думите. С разкриването й се занимава науката етимология (etymos – ‘истински’ * произход, logia – наука). Етимологията е наука за произхода и историята на думите.
*di-t-ent – ‘сучещ’, ‘накърмен’
*dhe (di)- ‘доя’, ‘суча’, ‘кърмя’
*vert-men – ‘въртене’
*vert – ‘въртя’
* – индоевропейска форма
Сосюр поддържа концепцията за абсолютната произволност на езиковия знак. Той казва, че езиковият знак е произволен (условен, немотивиран), докато Платон твърди, че съществува природна определеност на думата. Ние казахме, че съществува една относителна произволност или частична мотивираност на езиковия знак. Имайки предвид това, не можем да кажем, че езиковият знак е всъщност нито природно обусловен от дадения предмет, нито пък е абсолютно произволен (условен, немотивиран). И така, ние можем да кажем, че връзката между звуковата материя и значението не е природна, не е и абсолютно произволна, а условно историческа. Например ‘влак’ – в български език – от ‘влачи’, ‘железница’ – от ‘желязо’, ‘воз’ в сръбски език – ‘возя’, ‘поезд’ на руски идва от ‘пътуване’, ‘Zug’ в немски от ‘тегли’, във виетнамски – от ‘огнена кола’. Названието на предмета няма нищо общо с неговата природа, то е дадено по знак, биещ на очи признак на самия предмет, взет като представител на предмета и преобразуван в нашето съзнание. Връзката между звуковата материя и значението е обусловена, мотивирана от признаците на предметите, от фонемния състав на езиците, от моделите и морфемите за образуване на думите, от граматичната структура на езиците, от лексикалната им система и т.н. Ето защо връзката между думата и предмета се определя при възникването като условна, а след това става задължителна за даден обществен колектив.
По отношение на понятието стойност на знака можем да сметнем, че професор Сосюр наистина има голям принос в лингвосемиотиката. В лингвосемиотиката няма единство по проблема дали езиковия знак е двустранен или едностранен. Вследствие на това има две теории за съотношението между материалната и смисловата страна на езиковия знак. Поддържат се две теории за съотношението между тях:
 Билатерална – според нея знакът е единство от две страни – означаващо и означаемо или план на изразяване и план на съдържание. Неин създател е Фердинанд дьо Сосюр. Тази постановка ние приемаме днес и тя се поддържа от повечето езиковеди.
 Монолатерална – според нея знакът се състои само от материална страна. Самата материална страна е самият знак. Представител на тази теория е Солнцев: “Знакът има една страна – материална, във вид на късче материя като физическо явление.” Във знака не се включва означаваното от него значение (мислително съдържание) – червеният цвят обозначава идеята за забрана, ‘минаването забранено’ не е знак. В думата като единство от звучене и значение, знак е само нейната звукова страна, звуковете като материално физическо явление (‘маса’ – знак е само звуковия състав, но самото значение не се включва в него).
Съществува още и концепцията на Луи Йелмслев (представител на глосемантиката – датския структурализъм). Той говори за фигури на плана на изразяването и фигури на плана на съдържанието:
 Фигури на плана на изразяване
Формата на плана на изразяване на дадена дума може да се определи като сонема (звучене). В този смисъл звуковете като компоненти на формата на плана на изразяване се възприемат като фигури – минимални незначещи елементи. Всяка дума в план на изразяване се състои от фигури-фонеми (д-о-м – три фонеми), за това понятие – фигура в план на изразяване е възприет термина кенема – отделната фонема. Всяка фонема, която разграничава думата е минимален незначещ елемент, която той нарича кенема.
 Фигури на плана на съдържание
Формата на плана на съдържанието на дадена дума може да бъде определена като сенема. В този случай семантичните признаци като компоненти на формата на плана на съдържание се приемат като фигури-минимални незначещи елементи. За понятието фигура в плана на съдържанието Йелмслев употребява термина плерема. Например, ‘момче’ и ‘момиче’, семантични признаци – мъжки/женски пол, живо същество, детска възраст… – плереми.
Езиковият знак е построен от фигури като незначещи елементи: фигури в плана на изразяването (кенеми) и фигури в плана на съдържанието (плереми). Езиковият знак в неговата двустранна същност е единство от две форми – на плана на изразяване и на плана на съдържанието. (М. Москов, стр. 118-119)
Асиметрия на езиковия знак
Езиковият знак може да се сегментира на звукове в плана на изразяване. Например, млекарница се разчленява на десет фонеми (м-л-е-к-а-р-н-и-ц-а). В плана на съдържание думата се разчленява на семи като минимални значещи елементи чрез морфемите (млек-ар-ниц-а). Разчленяването на плана на изразяване не съвпада с разчленяването на плана на съдържание, затова ние говорим за асиметрия на езиковия знак, т.е. несъразмерност между двете му части – означаващо и означаемо (план на изразяване и план на съдържание). Асиметрията на езиковия знак се разглежда и в друга насока (теза на Карцевски) – асиметрия са тенденциите на развитието на двата плана. Планът на изразяването постоянно се използва за създаването на нови съдържания, думата получава нови значения. Например, “И ти си една риба.” – т.е. мълчаливец, по този начин планът на изразяване (р-и-б-а) получава ново съдържание. От друга страна планът на съдържанието на ‘мълчаливец’ – човек, който не обича да говори – получава ново изразяване – р-и-б-а. Глаголът ‘отсъствувам’ се е превърнал в ‘отсъствам’ – те са дублетни форми, някои морфеми са отпаднали, значението е едно и също, но планът на изразяване еволюира.
Знак за знака (конотативен знак)
За знак на знака се говори, когато даден знак може да стане знак на друг знак. Постановката на знак за знака е свързана с начините на пренасяне на значение (метафора, метонимия), т.е. с вторичната преносна употреба. Например, лице (човек) – муцуна (животно) – мутра
 Езиковият знак обозначава обект – на тази основа езиковият знак изпълнява денотативна функция и има денотативно значение. разглеждането на езиковия знак в тази насока се определя като сигматичен аспект. Сигматиката (наука за значението на думите) е отделена от семантиката като дял от семиотиката. [знак ~ обект / знак ~ денотат]
 Езиковият знак е носител на значение, съотнася се към понятието за обекта. Това създава съотношението знак ~ понятие за обекта или знак ~ сигнификат. На тази основа езиковият знак изпълнява сигнификативна функция и има сигнификативно значение. разглеждането на езиковия знак в тази насока се определя като семантичен аспект, който се изучава от семантиката като дял от семиотиката.
 Езиковият знак се създава и употребява от хората, чрез езика като система от знаци те общуват помежду си. Това създава отношението знак ~ човек (адресант ~ адресат). На тази основа езиковият знак изпълнява прагматическа функция. Разглеждането на езиковия знак в тази насока се определя като прагматически аспект, изучаван от прагматиката като дял от семиотиката.
 Езиковият знак може да бъде свързан с други езикови знаци въз основа на определени правила. Това създава съотношението езиков знак ~ езиков знак. В системата на речта езиковите знаци се намират в линейна последователност. Връзките между тях се разглеждат като синтагматични отношения. Разглеждането на различни знаци в тази насока се определя като синтактически аспект изучаван от синтагматиката като дял на семиотиката (речта – изучава се от синтаксиса като дял на лингвистиката).

Етикети: доклад по езикознание, доклад по лингвистика, реферат по езикознание, реферат по лингвистика