Реферати

Правото е дълбоко хуманитарно явление. В крайна сметка именно човешкият индивид е дълбокото основание на правото, негов критерий и негова цел. Тази същностна органическа връзка между човека и правото се проявява като че ли най-силно в проблематиката на субектите на правото. Именно чрез това качество човешкият индивид се конституира като личност в правото.
Субектът на правото представлява отделен човешки индивид или определена форма на социална колективност, които въз основа на действащото право могат да бъдат носители на юридически права и задължения.
През ранните етапи на правната еволюция на всеки етап от развитието на обществото правото е давало различни отговори на въпроса: кой може да се конституира като носител на юридически права и задължения? В ранните етапи на правната еволюция правото тръгва от идеята за принципна невъзможност големи групи да се конституират като субекти на правото, на тях то е гледало преди всичко като обекти на правото (робовладелското право). По-късно в процеса на своята хуманизация то вече стига до принципно решение, че всеки човешки индивид следва да се разглежда като субект на правото, но обвързва тази своя позиция с редица съществени принципни ограничения. Едва много по-късно под влияние на идеите на Великата френска революция и на християнското правно мислене се приема идеята, че всеки човешки индивид от момента на неговото раждане следва да се разглежда като субект на правото. Оттогава нататък тази идея несъмнено се превръща в постулат на цивилизованото правно мислене.
В правната наука и практика, а и в законодателството се работи с още едно понятие – правосубектност. В основни линии двете понятия означават почти едно и също. Но ако при понятието субект на правото се тръгва от носителя, то при правосубектността се тръгва от самото качество, осмислено и като правна възможност. Това дава възможност да се навлезе в дълбочината на това качество, в цялата сложност и многопластовост.
Правосубектността представлява сложно социално юридическо качество, което се изгражда от три съставки, три качества – правоспособност, дееспособност и деликтоспособност. Те в своята връзка, взаимодействие и взаимопреплитане изразяват правосубектността като цяло.
Правоспособността е социално-юридическо качество, което се изразява в абстрактната, принципната възможност лицето да бъде носител на юридически права и задължения.
Правоспособността е основното и най-важно качество в рамките на правосубектността, доколкото преди всичко то отваря вратите към правното пространство и дава възможност субектът да се конституира като носител на юридически права и задължения. Заедно с това то в най-голяма степен може да се определи като социално качество, тъй като се предопределя преди всичко от фактори, които се разполагат вън от правото (икономически, политически, духовни). Това обстоятелство предопределя сложния и драматичен път в развитието на правоспособността от древността до наши дни.
Заедно с това правоспособността е юридическо качество, доколкото в крайна сметка правно квалифицирана преценка за това кой ще се признае за правоспособен субект на правото, ще се определи от действащото право, и то с императивни норми.
Като изключително важно правно и социално качество правоспособността има голямо значение – обществено, духовно и културно. Съотнасяйки я с всяка човешка личност, без да поставя каквито и да било ограничения, съвременното цивилизовано правно мислене отваря широко вратите на правното пространство за всеки човешки индивид, дава неограничени правни възможности на всеки да прояви своите творчески потенции, своята инициативност и активност, да осъществи нови и разнообразни икономически, културни и духовни ценности. А прогресът на обществото в крайна сметка зависи именно от това – доколко то ще предостави възможности за творческа изява на отделните човешки личности.
Дееспособността представлява социално-юридическо качество, което се изразява във възможността субектът на правото да формира правнорелевантна воля и да може сам със своите лични действия да реализира принадлежащите му юридически права и задължения.
Правото регулира най-важните и значими обществени отношения, в него се залагат основни ценности на обществото. Затова и възможността да се осъществи ефективно правно поведение посредством собствени поведенчески актове правото непременно следва да обвърже с възможността човекът да действа достатъчно разумно в правната сфера. Затова, когато се решава въпросът за дееспособността, към субекта на правото се предпоставя изискването за необходима степен на душевно здраве.
По принцип измеренията на тази необходима степен на душевна зрялост се свързва с наличието едновременно на две изисквания към субекта на правото – гносеологически (познавателен) и във волеви план. В гносеологически план субектът трябва да е натрупал достатъчно социално-психологически качества, за да разбира свойството и значението на своите постъпки и правните последици от тях, а във волеви план – той трябва да може да ръководи своето поведение.
Доколкото правото е адресирано до всеки и във връзка с това за всеки трябва да стане достатъчно ясно кога той може да действа активно в правното пространство, законодателят доразвива по-нататък своята идея за това кога ще бъде налице необходимата степен на душевна зрялост с очертаните й по-горе измерения в гносеологически и волеви план, като обвързва настъпването на дееспособността с навършването на определена възрастова граница и заедно с това с липсата на определени психически заболявания.
Що се отнася до първата предпоставка – навършването на определена възрастова граница, – в този случай законодателят, като познава естествените закономерности на биологическата и социална еволюция на човешкият индивид, презюмира, че с навършването на съответните години човешкият индивид е натрупал вече достатъчно социално-психологически и волеви качества, опит и познания, за да може да действа като зряла човешка личност в правното пространство.
По отношение на второто условие – липсата на определени психически заболявания – следва да се има предвид, че не всяко психическо отклонение ще доведе до лишаване или ограничаване на дееспособността, а само онова, което накърнява възможностите на субекта на правото да разбира свойството и значението на своите постъпки и да ръководи своето поведение.
По принцип в почти всички правни отрасли правоспособността и дееспособността вървят ръка за ръка. Тяхното разединяване е възможно само при човешките индивиди, и то главно в гражданското право, доколкото реализацията на имуществените права и задължения не предполага толкова тясна органическа връзка с техния носител. Но и за него правото не търпи липсата на правно значима воля у субектите на правото. Затова, макар и относително разединени, и тук правоспособността като че ли се стреми да се съедини по някакъв начин отново с дееспособността, за да се ликвидира настъпилият разлив между тях. И това до голяма степен се постига във фигурата на представителството, доколкото недееспособността на децата и душевноболните в гражданското право като че ли се допълва с помощта на дееспособността на други правни субекти – техни представители (родители, попечители, настойници).
В рамките на правосубектността се обособява още едно социално правно качество – деликтоспособността. По своята същност деликтоспособността представлява способността на лицето да носи юридическа отговорност за извършените от него правонарушения.
И по отношение на деликтоспособността се предпоставят същите изисквания, както при правоспособността, тъй като виновно извършено поведение може да извърши лице, което е достигнало необходимата степен на душевна зрялост и от гледна точка на правото. Само по отношение на него може да се съотнесе идеята за свободата на волята, тъй като само такова лице може, от гледна точка на правото, да формира и да манифестира навън правнорелевантната воля.
Така очертани, правоспособността и дееспособността са твърде различни правни качества в рамките на правосубектността. Правоспособността по своята дълбока правна природа е абстрактно правно качество, абстрактна възможност да се притежават юридически права и задължения, предпоставена само и единствено от наличието на жизнеспособен човешки индивид като такъв. Признаването на дееспособността обаче е обвързано с наличието на редица други условия, което вече я превръща в своеобразен елемент на фактически състав от правомерни юридически действия. Затова правоспособността въобще не подлежи на доказване, тя се предоставя на човешкия индивид веднъж завинаги от момента на неговото раждане и се осмисля като иманентно негово правно качество. А дееспособността винаги подлежи на доказване.
Това обяснява защо правоспособността не само предшества, но и обосновава логически дееспособността, защо те се намират в определено съотношение на съподчиненост. Дееспособността като правно качество е немислима без правоспособността, докато правоспособността не се намира в никаква зависимост от дееспособността.

Етикети: доклад по основи на правото, доклад по право, реферат по основи на правото, реферат по право