Реферати

Параезикът включва в себе си звуци, които не притежават структурата на езиковите форми – плач, смях, качества на гласа, темп на говорене, интонация и други подобни вокализации3.
Когато в процеса на развитието си лингвистиката се задълбочава в опознаването на своя обект – естествения човешки език, тя се натъква на все нови и нови аспекти на неговото функциониране, които излизат извън рамките на собственото значение на думите, фразите, изреченията и изобщо частите на речта. В този смъсъл параезикът представлява гранична област или свързващо звено между специфично вербалните и специфично невербалните форми на общуването лице в леце. Изследванията в сфери като културата на речта, реториката, юриспруденцията и политиката показват, че Действенотта на речевото съобщение в много голяма степен зависи от неезикови параметри, каквито са отчетливост на говоренето, тембър, темп, паузи в речта, съпътстващи жестове, мимики и движения на тялото, които се оказват не посто външни елементи на оформяне на речта, а изграят значителна роля в общуването между хората.
Структурата на параезика извежда две негови основни категории – вокализация и качества на гласа.
От своя страна, вокализацията обхваща шумове и звуци, които нямат структурата на езика, и може да се конкретизира в подкатегории, като вокални характеристики, вокални определители и вокални сегрегати:
• вокални характеристики – смях, плач, стенание, прозяване са звуци, които лесно се поддават на разпознаване:
• плачът и смехът са явления, които представляват твърде очевидни индикатори на определени личностни емоционални състояния. Те са силен или типичен израз на диаметрално противополжни първични емоции – скръб (нещастие) и щастие (силна радост). Освен параезиково, тези състояния се съпровождат се с опеделени лицеви изрази;
• стенанията, като „О-оо-х“ или „М-м-м“ обикновено са индикатор на болка.Установено е , че човек, колкото и да се тренира, не може да свикне с физическата болка. Тя е заложена от природата, за да показва, че нещо не е в ред с организма и че трябва да се предприемат специални мерки за възвръщане на неговото нормално функциониране. Понякога тези мерки са свързани с оцеляването ни като живи същесва.
• прозяването е характерно главно за психологеческото и физиологично състояние на човека. Физиологичното е свързано с преумората, човек е уморен и му се спи. Ако имаме сериозни причини за налегналата ни умора, ние дори вербално ги споделяме с другите участници във взаимодействието и след това спокойно се прозяваме. Второто състояние е по-скоро психологеческо – когато е скучно, обикновено хората се прозяват назабелязано, т. нар. вътрешна прозявка, за да не обидят говорещия. Понякога прозяването се прави умишлено и очевидно, дори и когато нямаме нужда от това, т. нар. изкусвена прозявка, с цел да покажем, че е време да приключваме лекцията си.
• вокални определители – тук се включват характеристиките на звука като интензитет (слабо-силно), височина (високо-ниско) и удължаване на звука.

Интензитетът на гласа се увеличава или намалява в пряка зависимост от дистанцията; най-тихо говорим в ситуациите на близко взаимодествие, а най-силна по звук е речта ни, когато сме пред публика, при публичната дистанция. По отношение на интензитета съществуват и междуличностни различия – едни хора говорят по-силно, други – по-тихо. Интензитетът на гласа характеризират хората: по-силно говорещите се описват като самоуверени, напористи, вдъхващи доверие и респект, за разлика от по-тихо говорещите, на които се приписват характеристики като плахост, нестабилност и притеснителност. За успех в деловите контакти най-добре да се говори с умерена сила на гласа, така че да ни считат за уверен и уравновесен човек, без да ни се приписва невъзпитание и самонадеяност (ако говорът е прекалено силен), или пък плахост и нестабилност (ако говорът е много тих).
• вербални сегрегати4 – те са пряко свързани, от една страна, с вербално съобщеното, а от друга – с цялостния контакт на взаимодествието, ето защо коментирането им извън конкретната ситуация не е възможно. Напр. Всевъзможните възклицания, които предизвиква ненадейно съобщение на учителя в час. Една част от учениците могат да изразят неприятната си изненада или разочарование вокално с „О-о-о“, „А-а-а“, за друга част от тях изненадата може да бъде придружена с уплаха: „Ау-у-у“, „О-о-х“; за трети – досада:“И-и-и” и др.п.
Качеството на гласа е втората категория на параезика. Полът влияе особено силно върху качеството на гласа. Когато се слуша радио, в почти всички случаи безпогрешно се открива дали говорят мъж или жена. Възрастта също проличава в гласа, в примера с радиото – дали говори дете, младеж или девойка, възрастен.
Изследователите на параезика считат, че качеството на гласа, с различието си, е и средство за изразяване на емоции. Резултатите показват Теденциите при вокалното изразяване са активни и пасивни емоции. Активните емоции, като напр. гняв и яд, се изразяват чрез бърз говор, силно на глас и с висока интонация на гласа, за разлика от пасивните емоции, напр. скръб, печал, за които е характерен каренно противоположен начин на изразяване – тих говор, обезцветен, с много паузи и скръб в речта.
Параезикът включва т. нар. явления на колебание в речта (паузи). Те имат следните параметри:
• локализиране – паузите не са разпределени равномерно в речевия поток. Същесвуват изследвания, които при разпределяне на паузите прилагат или подхода към вербалната модалност (синтаксис5 на речта), или към този на невербалната модалност(интонацията на гласа).
• продължителност – по отношение на продължителност паузите в речта показват големи вариации – от секунди до минути;
• вид – паузите могат да бъдат тихи или запълнени със звук, от вида на „ъъъ“, „ммм“, „ааа“;
В теориите за публичната и сценична реч се разграничават:
• логична паузи – формира тактове и цели фрази и по този начин помага да се изясни техният смисъл;
• психологична пауза – дава живот на мисълта, фразата и такта, стараейки се да предаде техния подтекст;
• физиологична пауза – дава живот на мисълта, фразата и такта, стараеки се да предаде техния подтекст;
• физиологина пауза – когато човек трябва да поспре, или нещо друго.

Интонацията като медиатор на влияние включва начините произнасянето на речта. Един от тях най-много ще прилегне на личността. При опит за модулиране на една и съща реч, която се произнасяла през специални технически съоръжения по радиопредавател, с автентичния глас на даден политик, но в различни интонационни схеми, резултатите се оказали смайващи – на едно и също вербално съобщение се проявявали различни реакции в аудиторията, в зависимост от използвания вариант. Изводът, който се налага, е, че интонацията често влияе по-силно върху слушателите, отколкото същинското съдържание на вербалната реч. Като медиатор на влияние тя е свързана със стила на говорене:
• приятелски – при използването му аудиторията формира определени очаквания към човека, който ще говори, дори и тогава, когато не е достатъчно популярен и малко знае за личните му възгледи. Когато поднася речта си в приятелски стил и каже нещо, което противоречи на вижданията и очакванията на слушателите, те се настройват подозрително към говорещия. Получава се разминаване между очаквано и реално демонстрирано поведение. А появата на недоверие елиминира възможността за влияние върху аудиторията;
• враждебен – този стил на говорене или дискутиране не е приемлив и става безрезултатен, от която и гладна точка да се разглежда. При неговото използване вниманието на аудиторията се измества от фокуса на вербалното съобщение или от същността на речта по посока на емоционалното перживяване. Демонстрирането на Враждебността от страна на говорещия води до поява на враждебност и у слушателите, която, ако продължава по-дълго време, може да прерасне в открита агресивност на поведението;
• неутрален – стилът оказва най-голямо влияние при произнасяне на речта; не бива да се бърка с т. нар. монотонно, безизразно говорене. Двата стила нямат нищо общо помежду си. Ако трябва другите да се вслушват в артументите, да вникват и развислят над тях, разумно да ги преценяват като полезни или не в конкретния случай, най-добре е да се използва именно неутралният интонационен модел. Това означава, ако се вземе за пример една дискусия, страничният наблюдател, който не познава водещия, да не може да установи коя страна взема той. Придържането към този стил прави говорещия желан и успешен партньор в различните видове преговори.

Параезикът е много обвързан с вербалната реч или с естествения език, с който си служим. Интересни са изследванията, насочени към междукултурните различия в параезиковите форми на общуване. Изказва се хипотеза, че близостта между естествените езици от една и съща група, напр. славянската, предполага и близост в параезиковите модалности. И колкото са по-далечни две езикови групи, толкова по-малко общи параезикови форми би трябвало да се очакват.
Параезиковите форми, като съпътстващи речта елементи, се дешифрират само в контекста на реалните взаимодествия. Те са толкова свързани с естествения език, идващи от други модалности на двигателната активност на човека, те допринасят изключително много за цялостното развитие на комуникативните процеси.

Етикети: доклад по езикознание, доклад по лингвистика, реферат по езикознание, реферат по лингвистика