Реферати

Аморализъм и нихилизъм – това са думите, които най-често се отнасят към философията на Фридрих Ницше, когато тя трябва да бъде характеризирана. Не казвам оценките, защото става дума за характеристики, дадени от самия автор. Едва след това те са подети и затвърдени от интерпретаторите. Тъкмо поради тях обаче, когато творчеството на Ницше се разглежда от етическа гледна точка, възникват няколко основни въпроса. Най-напред, дали изобщо е допустим един подобен анализ? Дали нихилизмът и аморализмът са предмет на изследване от етиката? Струва ми се, че този въпрос е чисто реторичен. Моралът не се изчерпва само с морално положителното, и, съответно, етиката не се ограничава само до неговото изучаване. Много по-съществен е вторият от натрапващите се въпроси – какви по своята същност са аморализмът и нихилизмът на Ницше? Дали в действителност става дума за една теоретична позиция, която радикално отрича всеки морал, морала като такъв и със самото това се поставя извън обсега на етическото или за негова метаморфоза? Отговорът на този въпрос не е от лесните. Трудно е да бъде експлицирано учението на Ницше, както поради своеобразния афористичен стил, така и поради смелото съчетаване на напръв поглед взаимоизключващи се тези. Затова и пред всяка интепретация на Ницше са заложени много клопки. Това обяснява, от една страна, интерпретативното многообразие, а, от друга, неговата противоречивост.

Аз ще изведа на преден план две от трудно съчетаващите се интенции на Ницше – неговото съзнателно изграждане на маска и разбирането на философията като непреднамерена изповед на философа. В афоризъм 6 на Отвъд доброто и
злото Ницше пише: „Малко по малко за мен се изясни какво досега е била всяка велика философия: тъкмо изповед на нейния творец, нещо като memories, написани против волята му и незабелязано от самия него; в същата степен за мен стана ясно, че нравствените /или безнравствени/ цели изграждат във всяка философия инстинското жизнено зърно, от което по-късно израства цялото растение. В действителност ние ще постъпим добре /и умно/, ако за изясняването на това как собствено са възникнали метафизическите твърдения на даден философ, си зададем най-напред въпроса: какъв морал се има предвид /има се от него предвид/?“ Струва ми се, че този афоризъм може да бъде видян и като даващ ключ към отговора на формулирания по-горе въпрос. Задължително е да се запитаме какъв морал има предвид Ницше, когато формулира основната задача на своята философия – преоценка на всички ценности. Какви ценности иска той да преоцени? Дали тази преоценка имплицира и отказ от всякакви ценности изобщо?2

Още повече, че според Ницше „във всяка философия има един момент, когато на сцената се появява убеждението на философа или казано на езика на старинната мистерия:adventevit asinuspulcher et fortissimus.“
Много от афоризмите в раздел втори на Отвъд доброто и злото, озаглавен Свободният ум, ни насочват към два важни за интерпретацията на неговата философия момента – биографичната предопределеност на теоретични тези и нейното съзнателно скриване. Афоризми 27 и 40 са емблематични в това отношение. „Трудно е да бъдеш разбран: осо6ено ако мислиш и живееш gangasrotogati сред хора, които мислят и живеят изцяло различно, именно, kumragatiп или в най-добрия случай като „алюр на жаба“, mandeikagati, – не pравя ли аз всичко, за да ме „разбират трудно“! – и трябва да си признателен за добрата воля за някаква чувствителност на тълкуването. А колкото за „добрите приятели“, които винаги са твърде лениви и смятат, че именно в качеството на приятели имат правото на леност, – то ще постъпиш добре, ако предварително им предоставиш просторна арена за недоразумения: тогава ще можеш и да се посмееш; или може съвсем да се отървеш от тях, от тези добри приятели – и също да се посмееш!“, гласи афоризъм 27. Малко по-различно поставя същите теми и афоризъм 40: „…притежаващият дълбока срамежливост човек посреща заповедите на съдбата си и своите деликатни рашения по такива пътища, които се достигат от малцина и за съществуването на които не трябва да знаят близките му и неговите най-искрени приятели: опасността, заплашваща живота му, се крие от тях по същия начин, както и отново спечелената безопасност на живота. Такъв потайник, инстиктивно използващ речта за премълчаване и замълчаване и неуморим в намиране на начини за избягване на съобщимостта, иска това и допринася за това в сърцата и главите на неговите приятели да се мержелее не образът му, а неговата маска; и дори да предположим, че той не иска това, то един ден очите му ще се отворят и той ще види, че там все пак е неговата маска – и че това е добре. Всеки дълбок ум се нуждае от маска, нещо повече, около всеки дълбок ум постепенно израства маска, благодарение на винаги фалшивото, именно плоско тълкуване на всяка негова дума, на всяка крачка, на всеки проявен от него признак на живот.“
Едва ли е необходимо да се споменава кои са ленивите „добри приятели“, от които Ницше иска да се отърве и да се посмее. По своеобразен начин той постига това със статиите Случаят Вагнер и Ницше contra Вагнер. Също толкова известна е и опасността, заплашваща живота му, а неговото философстване и философия всъщност е отново „спечелената безопасност на живота“. Същественото е именно съзнателно, целенасочено изграждане на маската, зад която трябва да бъде скрито онова, за което не може да се мълчи. Защото нека да припомня отново, че философията е своего рода изречана въпреки волята изповед на философа. От опита да се съчетаят маската и изповедта се ражда своеобразието на Ницшевата философия – апотеозът на мощно налагащия своята воля живот, който трябва да скрие изяждания от страданието личен живот. В това съчетание се коренят различните интепретации на неговата философия – от позитивистичната до екзистенциалистката.

Силуетът на маската и съкровеността на изповедта ще бъдат корективите на предлагания анализ на философията на Ницше от етическа гледна точка. Той ще се основава на три от най-известните съченения на философа – Тъй рече Заратустра, Отвъд доброто и злото и Към генеалогията на морала. Когато през 1885 година се появява Тъй рече Заратустра, тя остава неразбрана от четящата публика. Ницше смята, че причината за това е премълчаното, което е твърде много. През зимата на 1885-1886 година Ницше пише Отвъд доброто и злото, която е замислена като съобщаване на премълчаното от Заратустра. Тя има специалната мисия да хвърли светлина върху неговите езотерични речи, за да бъдат съблазнени и завербувани хората, които ще направят решителната крачка, отвеждаща отвъд едно добро и едно зло. Съдбата на Отвъд доброто и злото не е по-различна. Затова през следващата година, само за двадесет дни, е написана Към генеалогията на морала, замислена като пролегомени към нея. Това намерение на Ницше е засвидетелствано в подзаглавие – полемично съчинение, приложено като допълнение и разяснение към наскоро публикуваното съчинение Отвъд доброто и злото. Трите произведения са не само темпорално обвързани. Post factum на интерпретатора те се струват като че ли са замислени така, че да очертаят цялостната картина на Ницшевата концепция за морала. Критическият и профетически патос на Тъй рече Заратустра ни представят свръхчовека и неговото раждане. Отвъд доброто и злото много по-релефно очертава позитивното съдържание на Прокламирания морал на свръхчовека. Тъкмо от нея можем да правим заключение за морала, който се има предвид, когато се гради цялостната философска концепция4. Към генологията на морала проследява ставането на онази конкретна историческа нравственост, която трябва да бъде преодоляна, тя хвърля светлина върху първата преоценка на аристократичните ценности и подсказва пътищата за тяхното реабилитиране.
Като използва в качеството на своеобразен критерий начина на оценяване на постъпките, Ницше очертава три етапа в ставането на това, което наричаме морал. Първият период е доморален. Той се характеризира с това, че успехът или неуспехът на постъпката е основата за нейното одобрение или неодобрение. Оценката е функция на резултата от действието.

Вторият период е моралният. Тук ценността или неценността на една постъпката се определя вече не от нейния резултат, а от нейния произход. По-късно произходът на постъпката се редуцира до намерението за нея. Според Ницше вярата, че ценността на постъпката се определя от ценностна на мотива е предразсъдък, който трябва да бъде преодолян.Третият период е извънморалният. Сега окончателната ценност на действието се определя от това, което е непреднамерено в него. Реабилитирането на спонтанността и превръщането й в критерий за ценност по същество означава самопреодоляване на морала.
Предложената от Ницше систематизация не е произволна теоретична конструкция. Всеки от етапите има свой исторически аналог. Героичният морал съответства на домо-ралния период. Моралният започва с философската дейност на Сократ, чийто център е тъкмо рационалното изследване на произхода на постъпката и продължава до появата на Ницшевата философия. Тя слага началото на извънморалния период.
Кое е най-същностното условие за самопреодоляването на морала? Ницше е отличен познавач на история на философията. От зоркото око на класическия филолог не е останало скрито едно същностно за етическите теории отъждествяване, което може да бъде проследено в цялата тяхна история. Като тръгва от една нормативна представа за човешка същност, която се мисли като обективна и затова истинна, всяка етическа концепция установява взаимна зависимост между добро, истина и обективност. Само онова, което съответства на обективната, истинна природа на човека е добро. Тъждеството на истина, обективност и добро трябва да бъде преодоляно, връзката трябва да бъде разкъсана. Според Ницше именно с това започва самопреодоляването на морала. В афоризъм 4 на Отвъд доброто и злото той пише, че „да се признае лъжата за условие, от което зависи животът, е разбира се рискован начин да се съпротивляваш на обичайното чувство за ценността на нещата и философия, която се е осмелила да направи това, вече със самото него се е поставила отвъд доброто и злото“.

Много са обещанията, с които моралът и етиката се опитват да съблазнят човека. Много са и заплахите, с които се опитват да го накарат да следва техните предписания. Ницше не подминава нито едните, нито другите. Прословута е критиката, която той прави на християнския морал. Нейната дъблочина е такава, че тя засяга фундамента на всеки морали всяка етика изобщо. Преди да изложа нейните съдържателни моменти ми се иска да привлека вниманието към критиката на теоретичното обосноваване на морала.

Ницше отправя твърде тежки думи към етиката. „Колкото и да е странно, но на цялата „наука за морала“ досега е липсва проблемът за самия морал: липсвало е подозрението, че тук има нещо проблематично. Това, което философите са наричали „обосноваване на морала“ и което те изисквали от себе си, било, ако се погледне на нещата правилно, само учена форма на твърдата вяра в господстващия морал, ново средство за неговото изразяване, т.е. факт, който сам се корени в областта на определена нравственост; всъщност, дори нещо като отрицание на това, че този морал може да се разбира като проблем, – и във всеки случай нещо, противоположно на изследване, разлагане, съмнение, вивисекция тъкмо на тази вяра!…“ Ницше тук попада право в целта. Етиката наистина е резултат на рефлексия върху всекидневното морално съзнание, тя винаги е ангажирана с пропагандиране на определен морален свод. Както вече стана дума по-горе, отъждествяването на истина, обективност и добро е един от моментите на етическото обосноваване на необходимостта от следване на моралните норми. Човек трябва да бъде морален, защото това най-пълно съответства на него-рата природа. Така той всъщност реализира тази природа. Етиката ни внушава, че разумът и свързаното с него познание тъкмо защото ни разкриват обективната истина, ще ни Юаправят силни и неуязвими. За да се убеди, че именно това р истината, човек трябва да познае себе си. В това е смисъльт на призива на Сократ. Ницше подлага на съмнение изключителната позитивна ценност на интелектуалното и културно дело на атинския философ. Той вижда „обратната страна на медала“, т.е. онова, което се отнема на човека, когато неговият живот се обвързва със следване на обективната истина и разума. „Изяснилата ни се вещ престава да ни интересува. – Какво е имал предвид онзи бог, който съветвал: „опознай себе си!“ Може би това означавало: „престани да се интересуваш от себе си, стани обективен!“ – А Сократ? – А „човекът на науката“?“ – пита Ницше в афоризъм 80 на Отвъд доброто и злото. Очевидно е, че за него ужасяващият резултат от самопознанието на човека, от превръщането му в „обективен“ човек е незаинтересоваността на човека от самия себе си, отказът му да бъде той самият. Според немския философ „самодостатъчното познание“ е една от последните примки, които моралът залага, за да улови човека. Тя е толкова здрава и така изкусно оплетена, че все още той може да се заблуди и да попадне в нея.

Очевидно е, че нормативната представа за човешка природа има ключова позиция в обосноваването на морала. Тъкмо от нея се извежда обективността на дължимото и необходимостта човек да приеме неговото реализиране като свой дълг. Тя е тази, която дава съдържанието на съобразения с нея конкретен човешки живот и по този начин го прави съответстващ на обективността. Ницше намира изключителен образ, чрез който ни представя отредената от морала роля на човека. „… Обективният човек е оръдие; това е скъп, лесно развалащ се и помръкващ измерителен прибор, художествено изработено огледало, което трябва да се пази и да се цени; но той не е цел, изход и възход, той не допълва другите хора, той не е човек, в когото получава оправдание цялото останало битие, той не е заключение, още по-малко начало, зачатие и първопричина; той не е нещо здраво, мощно, самостоятелно, което иска да господства; по-скоро това е нежна, издута, тънка, гъвкава леярска форма, която трябва да чака някакво съдържание и обем, за да „приеме образ“ според него – обикновено това е човек без съдържание и обем, „безличен“ човек.“ Този текст хвърля допълнителна светлина и върху приведената по-горе Ницшева интерпретация на Сократовия призив. Когато стане обективен, човек престава да се интересува от себе си, защото в него не остава нищо свое. Той е празна, гъвкава форма, готова да приеме всеки обем и всяко съдържание, да се пригоди към онова, което е зададено. Без значение е какво точно е то и от кого или от какво е зададено.
Ценността на обективния човек се определя от степенна, в която той реализира нормативната човешка същност, ащото нейното съдържание се мисли като ценно. Всъщност, рлкото по-добър изпълнител е той, толкова по-голяма ценност притежава. Ницше смята, че човекът би трябвало да има друга роля. Той“ би трябвало да „създава ценности“, да бъде повелител и законодател.

Да се приеме, че не истината, а лъжата е условие на живота, да се разкъса тъждеството на истина, обективност и добро, означава да се преодолява морала. Но това не е досатъчно. Човекът трябва да бъде освободен от още една илюзия, рожба на неговата слабост. Един от вечните въпроси на етиката е за свободата на волята. Ницше твърди, че ние сме постъпили митически и сме измислили причините, последователността, взаимната връзка, относителността, принуд ата, закона, целта и всички останали понятия, с които изразяваме същността на необходимостта. Според него не съществува свободна или несвободна воля. В истинския живот става дума само за силна и слаба воля. Когато във всяка причинна връзка и психологическа необходимост се усеща някакво поробване, несвобода, това с почти пълна сигурност е симптом, че нещо не достига на самия човек. Да се чувства по този начин е предателство. Личността сама издава себе си. Ницше слага в известен смисъл знак на равенство между слаба и несвободна воля. Само човекът със слаба воля се чувства несвободен. Този със силната воля е повелител и законодател. Съответно във всички общества и култури Ницше припознава два типа морал – морал на господарите и морал на робите.
Ницше не пести силните думи, когато описва морала на робите. За него той е основната причина за деградацията на човека. В противоположност на laisser aller моралът е своего рода тирания по отношение на природата. Той ни учи да мразим твърде голямата свобода и насажда в нас потребност от най-близки задачи и „стеснени хоризонти“. Моралът ни приучава на „стесняване на перспективата“ . Така човек получава сигурност. Той очаква да получи именно това, защото майката на морала е страхът. Ницше твърди следното: „Този, който изследва съвестта на съвременния европеец, ще открие в хилядите морални гънки и тайници един и същ императив, императива на стадната страхливост: „ние искаме някога да дойде време, когато няма да има повече от какво да се страхуваме!“ Стремежът и пътят към това „някога“ сега в Европа се нарича „прогрес“". Очевиден е смисълът, който немският философ влага в последното понятие. За Ницше става въпрос за регрес, за деградация на човешката порода именно в резултат на регулативната сила на морала.

Оценката на Ницше за съвременния му европейски морал е съкрушителна. Това е морал на стадни животни. В неговата основа лежи полезността и то стадната полезност.
„Моралът на робите по самата си същност е морал на полезността. Ето къде е и източникът на знаменитото противопоставяне „добър“ и „зъл“ ‘9 – към категорията на злите се отнася всичко мощно и опасно, притежаващо страшност, хитрост и сила, недопускаща презрение. Излиза, че според морала на робите „злият“ внушава страх; според морала на господарите пък именно „добрият“ внушава и се стреми да внушава страх, докато „лошият“ събужда презрение.“

В блестящото си, изключително проникновено есе за Ницше Томас Ман пише: „Като последовател на Шопенхауер, чийто ученик остава дори след като е отрекъл учителя си, той всъщност през целия си живот варира, разработва, внушава само една единствена, срещаща се навсякъде мисъл, която, явявайки се отначало като нещо напълно здраво и безспорно оправдано от критичния дух на епохата, заприличва с течение на годините на див вопъл на менада, така че историята на Ницше може с право да се нарече история на упадъка на тази мисъл. Но каква е тя? Тази мисъл трябва да -се разложи на нейните компоненти, на борещите се в нея елементи, за да я разберем. А те, изложени в произволен ред, са: живот, култура, съзнание или познание, изкуство, аристократизъм, морал, инстинкт. В този комплекс от идеи доминира понятието култура. То се поставя почти наравно с живота: култура – това е аристократизмът в живота и свързани с нея, като нейни източници и предпоставки, са изкуството и инстинктът, докато смъртни врагове и рушители на културата и живота са съзнанието и познанието, науката и накрая моралът, който като пазител на истината лишава от живот живота, защото животът в своята същност се основава на видимостта, изкуството, измамата, перспективата, илюзията и баща на всичко живо е заблудата.“.21
Позволих си да приведа този доста дълъг пасаж от есето на Томас Ман поради няколко причини. Най-напред, защото той изключително точно формулира основните теми на като че ли фрагментарното творчество на Ницше и извежда на преден план неговото единство. След това, защото подчертава критико-съзидателната мощ на неговите творби. И накрая, защото той още веднъж потвърждава убеждението ми, че критиката на съвременния му европейски морал, осъществена от Ницше, е само един от аспектите на предприетата преоценка на всички ценности и затова тя трябва да бъде ситуирана в контекста на оценката на културата.

Логичният въпрос, който трябва да зададе Ницше, и той не пропуска да направи това, е как се е стигнало до тази деградация на културата, на морала, на човека. Налагането на морала на робите като господстващ морал е резултат на въстание на робите. В Към генеалогията на морала Ницше пише: “ Именно евреите са рискували с ужасяваща последователност да обърнат наопаки аристократичното уравнение на ценността /добър = благороден = силен = прекрасен = щастлив = боговъзлюбен/ – и да впият в него зъбите на най-бездънната омраза /на омразата на безсилието/, именно: „Само нещастните са добри; само бедните, безсилните, принизените са добри; страдащите, подложените на лишения, болните, грозните също са единствено благочестивите, единствено набожните, само за тях има блаженство. Вие, аристократи и властващи, вие во веки веков ще бъдете лоши, жестоки, похотливи, ненаситни, безбожни, вие вечно ще бъдете и злощастни, проклети и заклеймини!“ …Известно е кой е наследил тази еврейска преоценка…“.Разбира се, тук Ницше има предвид християнската религия и иманентния й морал, който е господстващият морал в Европа. Затова и разкриването на движещата сила на въстанието на робите в морала по съществото е както проясняване на генезиса на християнския морал, така и на неговата същност.Според Ницше въстанието на робите в морала е резултат на ressentiment:. Както отбелязва Свасян в своите бележки към руския превод на Към генеалогията на морала тази дума е избрана не заради пристрастие към френския език, а защото в другите езици, включително и в немския, отсъства неин аналог.23 Става дума за означаването на една структурираща моралните ценности сила, напълно лишена от позитивна творческа енергия. Това е най-общото обяснение на ressentiment:. Още от него става ясно, че имаме работа с многопластово понятие, чието проясняване изисква специален анализ.Ницше описва творческата дейност на ressentiment така: “ ressentiment на такива същества, които са неспособни на истинска реакция, изразяваща се в действие, които намират възмездие единствено във въображаемото отмъщение. Докато всеки благороден морал израства от тържествуващото самоутвърждаване, робският морал предварително казва Не на „външното“, на „различното“, на „несвоето“: и тоеа Не е неговото творческо действие. Това обръщане на оценяващия поглед – това необходимо насочване навън вместо обратно към себе си – е именно част от ressentiment: за да възникне, моралът на робите винаги се нуждае преди всичко от противостоящ и външен свят, казано на езика на физиологията, Той се нуждае от външни дразнения, за да може изобщо да съществува – неговата акция в основата си е реакция.“
Могат да бъдат отчленени няколко конституиращи ressentiment: момента. Най-напред, наличието на чужда йерархия на ценности, спрямо която е насочена реакцията. На второ място, отрицателната енергия на тази реакция. Тя е израз на враждебност спрямо чуждото, различното. По думите на Ницше това е реакция, целяща отмъщение и търсеща възмездие. Тъкмо това ни насочва към третия момент. Отмъщение и възмездие се търси тогава, когато има недоволство от собственото положение в йерархията на ценностите. А това означава, че отрицателната енергия е рожба на сравняване на собственото положение с това на другите, чуждите, различните. Четвъртият конституиращ момент е сравнението. Определянето на отмъщението като въображаемо със сигурност не е случайно. Робите в морала са безсилни да променят фактическото положение на нещата. Те са способни само на въображаемо отмъщение. Само в него те намират търсеното възмездие. Безсилието е следващият момент. Накрая трабва да се подчертае, че става дума не за едно актуално преживявано чувство на недоволство от собственото положение в йерахията на ценностите и на злоба спрямо нея, а за едно перманентно припомняне, съживяване, реанимиране на това чувство. Именно от тук идва неговата отрицателна творческа сила. Доколкото робите в морала поради своята слабост не могат да кажат нищо свое, нищо ново, единственото, което е по-силите им е да насочат своята енергия навън, вместо навътре и да преобърнат, по думите на Ницше, наопаки вече утвърдената йерархия на ценностите. Тогава последните ще бъдат първи.

Експлицираните конститутивни моменти на ressentiment могат да бъдат подведени и под предложената от Свасян диференциация на неговите смиели. Според преводача на Ницше на руски език може да се говори поне за два противоречиви смисъла на ressentiment – позитивен и негативен. Най-напред, това е преживяване и препреживяване на емоционална реакция, която постепенно придобива чертите на рефлекс. И това е позитивният смисъл. На второ място, е характерът на тази емоция – злоба, неприязън. И това е негативният смисъл. Според Свасян тук е налице специфично съчетаване на злопаметство, омраза, злоба, ревност, завист, злонамереност с недоволство от собственото положение и чувство на безсилие. Именно безсилието е вирусът, който активира установката и я прави ressentiment.
Не трябва да се забравя, че ressentiment: е реакция спрямо господстващата йерархия на ценностите, която „израства от тържествуващото самоутвърждаване“ на силната порода, че той се преживява от робите в морала, от безсилните, от тези със слабата воля и че е насочен към господарите, към силните, със силна воля. Това подсказва радикализма на установката. Тя не се изразява само в сравняване на придобитите качества и недоволство от собственото положение. Много по-съществено е това, че всъщност ressentiment действа най-вече на биологично равнище. Завистта, ревността, злобата се провокират преди всичко от вродените качества на човека – сила, здраве, красота и т.н. И това никак не е случайно. Силната и слабата воля са получени, те не са придобите качества на човека. Те характеризират породата. Затова и тук нищо не може да бъде променено.
Свасян подчертава лицемерието, съпровождащо ressentiment. Злобата и търсенето на възмездие и реванш се прикрива зад фрази като справедливост, равенство, братство.27 Той слага върху отвратителното си лице маската на благочестие. И именно към това е насочен един от основните упреци на Ницше към християнската религия и морал.

В Към генеалогията на морала Ницше описва два модела на ressentiment: екстравертен и интравертен. Въстанието на робите в морала е резултат от насочване на енергията на ressentiment навън, към другия, към различния. Аскетичиният морал, при който отрицателната енергия е насочена към самия човек, ни дава представата за интравертения модел на ressentiment.
Както беше отбелязано по-горе християнската религия е наследник на осъщественото от евреите преобръщане на аристократичното уравнение на ценностите. Скалата на християнските морални ценности преповтаря това ново уравнение и поради духовната и политическата власт на църквата то става законодател в Европа. Съдържателната критика на християнските ценности е изключително важна за Ницше. Тя е ядрото на речите на Заратустра. Той казва най-вече на хората с какво ги натоварва и от какво ги лишава християнският морал.

Като една изключително чувствителна натура Ницше твърде болезнено усеща фалша и лицемерието на господстващия в Германия християнския морал. Ужасен е от самодоволството на благочестивия християнин, от неговата увереност в собствената правота, от неговата непоклатимост, от нежеланието му да проблематизира християнските норми. Според Ницше едно от най-големите прегрешения на християнският морал е, че като признава равенството на всички хора пред Бога, иска да ги направи равни и еднакви и в живота. Той отрича всичко, което има дързостта по някакъв начин да се отличи от общоприетото, от предписаното от закона и затова правилното. Със своята претенция за последна истина той спъва порива на човека към творчество, осъжда го да бъде просто изпълнител. Затова твърде често Ницше сравнява този морал с блато и отрича неговите основни постулати. Той иска да освободи човека от самодоволството, от успокоението, от летаргията. „Едва сега разбирам ясно какво най-вече са търсели някога, когато са търсели учители по добродетел. Добър сън са търсели и упоителни като мак добродетели. …Блажени са тези сънливци защото скоро ще оборят глава и ще заспят.“
Един от най-дискутираните моменти от философията на Ницше е неговото отношение към Бога. Известно е колко строго протестантско възпитание той е получил в кръга на своето семейство. Някои от близките му дори са мечтаели да го видят като пастор. Томас Ман пише, че в писмата си още през 1876 година Ницше нарича себе си „човек, чието най-голямо желание е всеки ден да изгубва поне една успокоителна илюзия, който търси и намира щастието си във всекидневно растящото освобождаване на духа. Може би дори аз повече искам, отколкото мога да бъда духовно свободен! „31 Струва ми се, че това признание може да бъде отнесено към сложните взаимоотношения на Ницше с Бога на традиционното християнство. Като че ли Бог е най-успокоителната сред илюзиите, с които той иска да се раздели. Но сякаш не му достигат силите да понесе тази раздяла.

На много места в Тъй рече Заратустра и в Отвъд доброто и злото той говори за смъртта на Бога. Сигурно най-популярното сред тях е: „- Та мигар е възможно това? Този стар светец в своята гора да не е чул още нищо за това, че Бог е мъртъв?“ Какво се променя със смъртта на Бога? Отпада най-голямото светотатство – богохулството. Заедно с Бог умряха и богохулниците, казва Ницше.34 Желанието на Ницше е да види човека освободен от най-тачените християнски добродетели. Според него те дават само илюзия за моралност. Защото по своята най-дълбока същност християнският морал е утилитаристки. Божиите заповеди, християнските норми се спазват не от любов към Бога или към морала, а заради изгодата, която носи придържането към тях. Ницше твърди, че тази нравственост е пропита с търгашески дух. „Вие искате още да ви се заплати, о, добродетелни люде. Искате да получите награда за добродетел и небе, за земя и вечност, за своето „днес“?“35 В християнския морал добродетелта има своята цена – спасението на душата и вечния живот в християнския рай. В името на това спасение и този рай християнинът се отказва от живот тук, на земята.

В За катедрите на добродетелта, За презрението на плътта, За целомъдрието, За любовта към ближния, За добродетелните люде, За смаляващата добродетел на Тъй рече Заратустра Ницше осъществява безпощаден анализ на основните християнски морални заповеди и добродетели. Всъщност още в Тъй рече Заратустра вече е приложен експлицираният в Към генеалогията на морала генеалогичен метод. Като използва модела на оценката, типичен за християнския морал, той оценява една по една неговите норми и съответстващите им добродетели. Нека да припомня, че именно начинът на оценяване е критерият, съгласно който Ницше обособява и трите стадия в развитието на моралността. Моралният период се характеризираше с това, че се оценява според произхода на постъпката. Затова и Ницше се занимава тъкмо с него. Неговият интерес е насочен към мотивацията, детерминираща поведението на християнина. „Вие се стремите към ближния и имате хубави думи за това. Ала аз ви казвам: вашата любов към ближния е вашата лоша любов към вас самите. Вие бягате от ближния към себе си и се мъчите да направите от това добродетел: ала аз прозирам вашето „безкористие“ – пише Ницше. По подобен начин той постъпва с всяка една от заповедите, изграждащи християнския морален свод. Така се разголват истинските мотиви за съблюдаването на изразяващите Божествената воля предписания.

Ако лицемерието на християнския морал възмущава в най-голяма степен Ницше, то това, което най-много го плаши е не просто уравниловката на всички хора, която той съзнателно се стреми да постигне, а „обхватът“ на прокламираните добродетели. „И в добродетелта те са скромни – защото търсят доволство. Ала с доволството се примирява само скромната добродотел. Наистина и те също се учат по свой начин да крачат и да крачат напред, но това аз назовавам тяхно куцане.“ Това куцане има своята цел. Тя е постигане на умереността и на средата. Тях Ницше нарича посредственост. Тя извира от самата същност на добродетелта – „добродетел за тях е това, което прави скромен и питомен човека“. Затова хората, които постигат тази добродетел, са малки, нищожни. Именно „многобройните малките добродетели“, „многобройните малки пропуски“, „многобройните малки примирявания“ правят от хората – хорица. Ницше твърди, че те стават все по-малки и по-малки и вече започват да се ронят. Той предрича, че тъкмо дребните добродетели ще станат причина за тяхното изчезване. „С всеки час те стават все по-малки и по-малки, все по-бедни и по-бедни, все по-безплодни и по-безплодни – бедна трева, бедна пръст! И скоро ще настъпи мигът, когато те ще застанат пред мене като суха трева и степ, истински уморени от самите себе си…“
Оскъдността, смаляващата сила на християнските добродетели ужасява Ницше. Рожби на безсилие, те са безсилни да раждат. Безплодието е тяхното родилно петно. Чужди са на творческата стихия. Могат само бавно да изсушават, да препаритат онзи, който им се е отдал. Тоест, да го лишат от това, в името на което той ги е приел.
В За трите мегаморфози Ницше сравнява християнина с камила. За да може да понесе тежестите, с които го натоварва християнският морален свод, той трябва да притежава издръжлив дух. Той иска и е готов да поеме най-тежкото бреме: да се унизи, за да нарани високомерието си; да остави глупостта си да блесне, за да се присмее на мъдростта; заради истината да страда душата му; когато е болен, да изпраща утешите по домовете им, за да сключва дружба с глухи, които никога няма да го чуят; да обича онези, които го презират и да подава ръка на призрака, когато той иска да му вдъхне ужас. Така той крачи из своята пустиня.

Ницше намира изключително точна метафора не само за благочестивия християнин, но и за християнския морал. За него той е велик змей, който се зове „длъжен си“. Чрез това „длъжен си“ немският философ извежда на преден план най-същностното в християнския морал – неговата норма-тивност. Акцентът е върху изключителното място на дълга и на изискването той да бъде изпълняван на всяка цена. Така се подчертава не просто деонтологическият характер на християнския морал, но и неговият ригоризъм. Съществени са два момента: начинът на обосноваване на дължимото и ролята, която е отредена на човека. Използваната от Ницше метафора много точно откроява и двата. „“Длъжен си“ лежи на пътя му, един ослепителен в своето сияние люспест змей и на всяка негова люспа блещи със златни букви написано „Длъжен си!“. Хилядолетни ценности блестят по тези люспи и тъй говори най-могъщият от всички змейове: „Всяка ценност на нещата блести по мен.“ Всяка ценност е вече създадена и всяка създадена ценност – това съм аз. Наистина не бива да има вече никакво „Аз искам“.“41 Ценностите на християнския морал са хилядолетни. Това е фундаментът на неговата нормативност. Задължителността е функция на давността. Подчертаването хилядолетността на ценностите, период който е необозрим за всекидневното съзнание, има за цел да акцентира върху претенцията на християнския морал тези ценности да бъдат възприемани като вечни. Отъждест-вяването на хилядолетност и вечност трябва да вмени на християнина дълга да постъпва според тези ценности. След като хилядолетия според тях е протичал човешкият живот, значи той така трябва да протича и занапред, така трябва да протича во веки веков, чак до свършека на времената.
Всички ценности са вече създадени и поради това не бива повече да има никакво „аз искам“. По този начин на човек се отнема правото да има желания, да има стремежи, да бъде създадел. Християнският морал му отрежда ролята на изпълнител. Той трябва да приеме и да осъществи в своя живот вече сътворените и санкционирани от времето ценности. Затова и когато говори за обективния човек Ницше го сравнява с празна, гъвката леярска форма, която чака да приеме наготово определено съдържание и обем. Всъщност, той иска да освободи човека тъкмо от това. Да го завербува да направи още едно усилие и да извоюва отново изгубеното някога и вече забравено право да бъде творец.

Сам минал през школата на християнския морал, Ницше знае колко усилия струва на човека придържането към неговите норми. Да бъдеш морален в християнския смисъл на тази дума, означава животът ти бъде поредица от героични актове. Християнинът е герой. Задачата на Ницше е твърде сложна. Той трябва да убеди хората да не остават при доволството от своя героизъм. Да ги заплени да направят свръхгероичното усилие и да прекрачат онова, което им се струва хоризонт, за да излязат там, където няма граници, защото това е царството на творчеството. „Именно това е тайната на душата: едва когато героят я е напуснал, към нея се приближава насън свръхгероят.“
По-горе стана дума за това, че според Ницше приемането на лъжата като условие на живота е вече престъпване на чертата, е вече отиване отвъд доброто и злото. Първият момент на свръхгероичния акт е проблематизирането на истината, проблематизирането съдържанието на ценностите. Най-висшата ценност за християнина е Бог. Затова и оттук трябва да се започне. „Обичам този, който наказва своя Бог, защото обича своя Бог: защото трябва да загине от гнева на своя Бог.“ – казва Ницше. Решилият се да накаже своя Бог, е решилият се да спечели отново своята свобода. Затова издръжливият дух на камилата трябва да претърпи метаморфоза и да се превърне в лъв. Само по неговите сили е „да постави едно свещено „Не“ дори и пред дълга“ и да си „извоюва правото за нови ценности“. Това е най-ужасното посегателство за изпълнения със страхопочитание дух на християнина. Ницше пише, че „наистина това е грабеж и дело на граблив звяр. Като своя най-голяма светиня обичаше нявга той това „Длъжен си“, докато сега трябва да открива заблуда и произвол дори и в най-святото, за да може да заграби свободата от обичта си“.

Най-святото, което трябва да бъде разобличено е Бог. И Ницше се заема да докаже, че той е рожба на човешката слабост, че не Бог е сътворил човека, а тъкмо обратното – човек е сътворил Бога. „Ах, братя мои, този Бог, когото сътворих аз, беше човешко дело и човешко безумие като всички богове! Човек беше той – и при това само оскъдна отломка от човек и „аз“: от собствената ми пепел и жар се роди този призрак – и наистина той не дойде от бленуваното отвъд!“45 Страданията на човека, неговият блян за един свят, отвъд страданието, са дали живот на Бога. Той се е въздигнал от собствената пепел и жар на човека, т.е. от неговата способност да надмогва страданието и да надскача себе си – да възкръсва. И след това този възкръсващ Бог всъщност си е присвоил неговото възкресение. Може би затова и толкова много човек го обича?! Той обаче още веднъж трябва да надмогне себе си, да отхвърли Бога и да си спечели свободата за ново създаване. Може би следващите негови творения ще бъдат по-милостиви към своя творец?!

Онова, което човек трябва да прозре, е, че той е този, който приписва смисъл на нещата, че той е творецът на ценността. „Наистина людете сами си дадоха всичко добро и зло. Наистина те не го знаеха, не го намериха, то не им падна като глас от небето. Най-напред човекът вложи ценности в нещата, за да запази себе си – най-напред той създаде смисъл на нещата, човешки смисъл! Затова се нарича той и „човек“, сиреч: оценител. Оценяване значи създаване: чуйте, вие, о, създатели! Самата оценка е съкровище и скъпоценност на всички оценени неща. Едва чрез оценката изниква понятието ценност: без оценката орехът на битието би бил кух. Чуйте това вие, о, създатели! Промяната на ценностите е промяна на създателите. Винаги унищожава, който трябва да стане
създател.“46

След като грабежът е осъществен, след като човек е прозрял, че кумирът, пред който се прекланя, е негово създание и са извоювани правото и свободата за творчество, духът трябва да претърпи нова метаморфоза и да се превърне в дете. Ницше пише, че „невинност е детето и забрава, едно ново начало, една игра, едно самозадвижващо се колело, едно начално движение, една свещена повеля „Да бъде!“ Детето е символът на човека, който е отишъл отвъд доброто и злото, т.е. прекрачил е границата на господстващия морал и вече е в следморалния период. Нека си припомним, че като негова най-съществена характеристика Ницше сочи обстоятелството, че ценността на постъпката се основава на непреднамереното, на спонтанното в нея. Така както детето спонтанно открива света, играейки си му преписва смисъл и ценност, давайки изява на онова, което има в себе си, така и новият човек трябва спонтанно да изяви своята порода, да даде простор на онова, което носи в себе си. Това, разбира се, е волята за власт. Именно тя е „неизтребимото“, „непогребаемото“ у човека. Тя е издържала на насилието, упражнявано от предишните ценности. Тя е и тази, която трябва да упражни насилие, за да възникнат новите. Всъщност, волята за власт е същността на „творческото“, „искащото“, „оценяващото“ Аз, което е мерило и ценност на нещата. Волята за власт трябва да тръгне по стъпките на волята за истина. Ницше пише, че наистина е трудно „да се докаже всяко битие“. Не по-малко трудно е то да бъде накарано да заговори. Той обаче е абсолютно убеден, че волята за власт има своето битие и ще заговори, че тя вече гордо произнася своите първи слова. Когато ни казва какво трябва да направи превърналият се в дете дух, той пише, че „за играта на сътворението е нужна ! свещената повеля на словото: „Да бъде!“ Духът иска своята воля, изгубилият света спечелва свой собствен свят“.
Славата, подобно на всяко нещо в този свят, може да получи както позитивна, така и негативна оценка. Ницшевата критика на света, който трябва да бъде загубен, се радва на безспорно признание. Тя е тази, на която най-вече той дължи своята добра слава. Също така безспорно е оспорването на света, който волята за власт трябва да създаде. На него Ницше най-вече дължи своята лоша слава. Носи ли Ницше вина за своята лоша слава? На този въпрос задължително трябва да се даде отговор, преди да бъде реконструирано възхваляваното от едни и отричано от други съдържание на света, който трябва да бъде сътворен. Още повече, че тъкмо върху него се гради тезата за изключителния естетизъм на Ницше и, меко казано, резервираността по отношение на неговата етическа интерпретация. Томас Ман е един от защитниците на тази теза. Той нарича Ницше „светец на аморализма“52 и в негово „оправдание“ пише: „Естетизмът на Ницше – това ; яростно отричане на духа в името на красивия, силен и жесток живот, това самоотричане на човек, страдащ дълбоко от живота, внася нещо иносказателно, безотговорно, ненадеждно и страстно престорено във философските му излияния, (внася някакъв елемент на най-дълбока ирония и това неизбежно обърква по-простодушния читател. Не само това, козето той предлага, е изкуство, то не търпи никаква непохватност, никаква праволинейност и изисква максимална гъвкавост, ирония, резервираност. Който възприема Ницше в прекия смисъл на думите, буквално, който му вярва, е загубен.“

И Томас Ман е безспорно прав, че Ницше не е отговорен за непосредственото и наивно възприемане на неговите идеи. Самият Ницше предупреждава, че съзнателно предоставя арена за недоразумения и е изкусен в използването на думите за прикриване и скриване на най-съкровеното. Там, където на лицето е сложена маска, трябва да се държи сметка за нейната двойствена същност и предназначение. В действителност лицето на маската трябва да скрие едно битие, показвайки ни друго. Това е неговото изконно предназначение. Затова то повече говори и говори за нещо, което най-често няма нищо общо със скриваното. Приема се като даденост, че скриваното е без значение. Струва ми се, че нямаме основания да се съмняваме в отредената от Ницше роля на маската. Авторът на Раждането на трагедията от духа на музиката е бил сигурен, че тъкмо лицето на маската ще прив­лече вниманието и всички ще забравят, че тя крие нещо. А за Ницше, разбира се, тъкмо скриваното е най-значимото. Нека оставим маската да претърпи една метаморфоза и чрез своето лице да заговори най-вече за държаното далеч от хорските очи. Като че ли е наложително да се отнесем с известна доза скептицизъм към защитавания безусловен естетизъм на Ницше. Да поемем риска и да се опитаме да видим какво той е скрил зад маската с неговото лице. Защото освен съзнателно рисувана маска, философията беше и изповед на философа, чието жизнено зърно е защитаваният от него морал. Твърде еднозначна роля на духа в творчеството на Ницше се отрежда с твърдението, че неговата философия като естетизъм е „яростно отричане на духа в името на красивия, силен и жесток живот“. В тази философия духът в никакъв случай не е жертва. Той по-скоро е екзекутор на собствените си рожби, които се опитват да го оковат и да му отнемат най-същностното – желанието и способността да ражда. Духът иска да има още деца. Той вече е изпитал „неблагодарността“ на създадените и затова е готов да ги пожертва в името на още неродените с надеждата, че тъкмо те ще носят най-пълно бащината природа.
Нека видим какъв е новият свят, който ще спечели изгубилият света дух? Според Ницше той трябва да ни говори за „разума“, „образа“, „волята“, „любовта“ на своя създател.55 Неговият Аз – на това „най-честно битие“ – „говори за тялото“. Той има нова гордост и тя го учи да не заравя „глава в : пясъка на небесните неща“, а да я държи изправена, защото именно тя, земната глава, „твори смисъла на земята“.

Образът на свръхчовека, творецът и жителят на този нов свят, фокусира ту възхищението, ту омразата на срещащите се с него. Твърде проблематична е и неговата теоретическа реконструкция. Ще си позволя твърде смела аналогия и ще изкажа тезата, че свръхчовекът е рожба на ressentiment на Ницше спрямо морала на робите. Той е носител на всичко и се стреми към всичко, от което е лишен благочестивият християнин. Като че ли творческият потенциал на Ницше е изчерпан и той може само да каже „Не!“ и чрез това отново да възстанови веднъж отхвърленото от робите в морала статукво. Тук разбира се може да бъде припозната и близката на Ницше идея за вечното възвръщане.
Презрението е основният сред жестовете на свръхчовека. „Познаваш ли ти, братко мой, вече думата „презрение“? И мъката на своята правда да бъдеш правдив към онези, които те презират?“59 – пита Заратустра. Очевидно е, че презрението в концепцията на Ницше за свръхчовека има двояка роля. Свръхчовекът, ако ми е простена една чужда на Ницше терминология, е както негов субект, така и негов обект. Той е както негов автор, така и негова жертва. Най-напред става въпрос за онази мощ на духа, благодарение която става възможно отхвърлянето на общоприетите ценности и на човека, който е неспособен да се освободи от любовта си към тях. Това е презрението-творчество. След това идва презрението-омраза на презрените. Хората не могат да простят на онзи, който е посегнал на тяхното добро и за неговата освободителна мисия му се отплащат с презрение. Свръх-човекът обаче е недосегаем. Той е самотникът, който трябва да извърви своя път. Това е път на любовта, път на любещия себе си.б0

И това е на повърхността. Това е, което маската показва. Онова, което скрива, е по-проблематично. Струва ми се, че пътят на свръхчовека е път и на любовта към човека. Свръхчовекът няма нужда от освобождение. Той е свободен. Иска и другите да се насладят на най-ценното от всички достояния. Към това ни насочва и мисията на свръхчовека. Той е призван да възроди духа. Любовта към себе си също знае презрение, затова в основата на това възраждане стои презрението. Любещият иска да създава, защото презира. Погледът на свръхчовека е презрителен, защото неговото обиталище е Планината, а не долината. Гледането отвисоко за него не е привилегия, а онтологическа липса на „късогледство“.
Такъв е ръстът на свръхчовека. Той е презрял и отхвърлил всичко свое, за да стане онова, което е, защото е любил самата основа на живота – волята за власт. Презрението и любовта са силите, открили простор за избуяването на тази власт. Затова е Ницше твърди: „Но все пак той би трябвало да ни се появи, човекът изкусител, човекът на голямата любов и презрение, творческият дух…, който ще донесе със себе си изкупление“
Нека си припомним какво казва Ницше в За бленуващите по отвъдния свят. „Най-честното битие“, онова чрез чиято уста мълви утробата на битието, – „говори за тялото“ и „иска тялото, дори и когато реди песни и бленува, и пърха с пречупени криле“. Това свидетелство е от изключителна важност. То хвърля светлина както върху силата, която трябва да бъде реабилитирана и която има мисията да сътвори новия свят, така и върху част от премълчаваното и скриваното зад маската.
Утробата на битието иска тялото, тя говори за него, тя призовава то повече да не бъде низвегнато и презирано. Силният дух иска здрав съсъд. Затова хората със силна воля, хората от знатната порода притежават „мощна телесност, цъфтящо, изобилно, дори преливащо здраве“64. Тяхната стихия са войната, ловът, авантюрата, танцът, изобщо всички сфери на дейност, в които най-пълно и най-ярко се демонстрира силната, свободна и радостна активност на тялото и духа.

Ако към Ницше може да бъде отправен упрек, че гради кумири, то това със сигурност ще е заради култа към силното и здраво тяло. То за него е „Богът“, който ще открие истината, идваща от утробата на битието. „По-добре вслушайте се, братя мой, в гласа на здравото тяло, той е по-честен и по-чист глас. По-честно и по-чисто говори здравото тяло – съвършеното и симетрично тяло: то говори за смисъла на земята.“
Гласът на здравото и хармонично тяло е по-чист и по-честен, защото той огласява онова, което спонтанно извира от него. Подобно на това както във физически план стихия на силния човек са тъкмо дейностите, почиващи върху спонтанност, така и в духовната сфера той спонтанно твори ценности. „Хората от знатната порада се чувстват мерило на ценностите, те не се нуждаят от одобрение, те казват: „което е вредно за мен, е вредно само по себе си“, те се самосъзнават като единственото, което изобщо придава достойнство на нещата, те съзиждат ценности.“ И това е едно наистина честно и спонтанно заявление. То говори за извиращото от богатството, от излишъка на телесни и духовни качества, изключително самочувствие на човека от аристократичната порода. Той е в положение на законодател, не на изпълнител. Той не чувства нужда да скрива това. Напротив, той има постоянното желание да го показва, да го заявава.

““Което е вредно за мен, е вредно само по себе си“ – това е съждението, върху което избуява ръстът на аристократичния културен тип. То може да бъде видяно и като концентриран израз на същността на започващия отвъд християнското добро и зло морал. А това е морал, чийто ценности са рожба на спонтанната изява на аристократичната порода. Аристократите се самосъзнават като хора /и според Ницше те са и именно такива/, които по природа имат изключителна привилегия: единствено те творят смисъл, единствено те придават достойнство на нещата. Затова и тъкмо хората от знатната порода създават ценности и са мерило за ценности“. Да създават ценности – това е истинско право на господарите.“
Какво според Ницше най-вече издава знатния човек, аристократа по природа? Кой е онзи сигурен признак, който ще позволи безпогрешно да го отличим? Отговорът е пределно лаконичен и както всеки от отговорите на Ницше, изключителен по дълбочина на съдържанието и сила на внушението: „знатната душа почита самата себе си“. В разгърнат вид тази формула би звучала така – знатните хора почитат всичко, което откриват у себе си: „чувството за изобилие, щастие от високо напрежение, съзнание за богатство, готовност да се дарява и раздава, предизвикана от изобилието на преливащата мощ“. „Знатният човек тачи у себе си мощния човек“, онзи който е в състояние да господства и над себе си, и над другите, който умее да говори и да мълчи, който е строг и суров към себе си и благоговее пред всичко строго и сурово. Ницше отбелязва, че хората от тази порода се гордеят с това, че не са създадени за състрадание. Вяра в самия себе си, гордост от самия себе си, враждебност и ирония към безкористността, както и презрение и предпазливост към съчувствието са сигурни признаци за знатната порода. „Ако някой умее да почита, то това са именно сил­ните хора, това е тяхно изкуство, това е измислено от тях“ -пише Ницше.7′

Върху това самосъзнание израства аристократичната система на ценности, чието ядро е възстановеното уравнение на ценността: „добър = благороден = силен = прекрасен = щастлив = боговъзлюбен“. Тя ясно показва, че по самата си същност свързаният с нея морал е „морал на самопросла-вата“72. Също толкова ясно е, че този израснал от мощно Аз морал свидетелства за един изключителен по своята сила его-центризъм. Към казаното за любовта към себе си от Заратустра трябва да се прибави и свидетелството на философа-изкусител от Отвъд доброто и злото. Афоризъм 265 започва така: „Като рискувам да оскърбя слуха на хора невинни, аз казвам: егоизмът е същностно свойство на знатната душа“. Според Ницше именно затова тя приема собствения си егоизъм като факт саморазбиращ се, като факт безвъпросен. Тя не усеща в него никакво насилие, никаква жестокост, никакъв произвол. Егоизмът не е нещо, от което тя може да избяга. Той й е даден заедно с породата и затова се корени в изначалния, вечен закон на нещата. Като почита всичко, което открива у себе си, тя отдава дан и на своя егоизъм и ако „би започнала да му подбира име, то тя би казала, че това е самата справедливост“. Всъщност, справедливостта – любима дума на демократите, в името на която те твърдят, че е осъществена първата преоценка на ценностите – се разбира от Ницще като право на дарената от природата порода.

С реализирането на това дарено от природата право са свързани едни от най-силните упреци срещу философията на Ницше. Затова и въпросът се нуждае от едно по-детайлно изясняване. Няма съмнение, че могат да се отграничат две посоки, в които се осъществява справедливостта: по отношение на равните по порода и на онези със слабата воля, на по-низшите, на не-равните. Когато изяснява същността на егоизма Ницше пише, че подразбира под него вярата в това, че „на същество, „подобно на нас“ естествено трябва да се подчиняват и да принасят себе си в жертва други същества“ . Той казва още, че човекът, който се е устремил към великото, гледа на всеки сращнат по пътя си или като на средство, или като препятствие, или като временно ложе за отдих. Добротата от висока проба, която той притежава, се проявява едва когато целта е достигната и той започне дагосподства. Всъщност в самата природа на нещата е хората от низшата пророда да служат като фундамент за дейността на тези от висшата порода.
Друга окраска има реализирането на справедливостта по отношение на равните. Като необикновено проницателен психолог Ницше отбелязва, че знатната душа с неохота, с усилие признава и приема факта, че има и други от нейната порода. Не случайно инстинктът за разпознаване на ранга в най-висока степен е признак за висок ранг. Веднъж обаче решила въпроса за ранга и припознала своята порода, тя е безупречна в отношенията си със себеподобните. Тези взаимоотношения се отличават със сдържаност, деликатност, дори срамежливост, с изискана почтителност. И това е резултат както на присъщия на знатната порода егоизъм, така и на обстоятелството, че аристократът почита всичко, което открива у себе си и никога няма да направи нещо, с което ще накърни собствената си порода. В това почтително отношение към равните, към себеподобните рефлектира самоуважението на хората със силната воля за власт. Нека да припомним, че самото изкуство на почитанието, според Ницше, беше дете на хората от знатната порода. В най-пълна мяра то се реализира между равните.

Нека се върнем отново към една от централните тези във философията на Ницше. Волята за власт е движещата сила на възстановяването на аристократичното уравнение на ценността, на новата преоценка на ценностите. Тя извира от утробата на битието и се подчинява само на онова, което тя й мълви. Въщност, волята за власт е същността на живота, тя се реализира в него. Затова и моралът, установен като резултат на преоценката на ценностите, по самата си същност е утвърждаване на живота. Той не поставя никакви граници пред него. Ницше смята, че трябва да бъдем достатъчно честни по отношение на себе си и да приемем реалността на един изначален факт – експлоатацията е свързана със същността на всяко живо същество като основна органична функция, тя е следствие на истинската воля за власт, която на свой ред е воля за живот. Затова трябва дълбоко да се замислим, да се въздържим от всяка сантименталност и да си признаем, че „животът по своята същност е присвояване, нанасяне на вреда, преодоляване на чуждото и по-слабото, поробване, суровост, насилствено налагане на собствените форми, анексия или най-малкото експлуатация“. Ако искаме да утвърдим живота, ако искаме да утвърдим силната воля за власт, която е тъждествена със силния дух, трябва да се откажем от опитите си да ги поставим в граници.

Обикновено когато добронамерено се характеризира концепцията за свръхчовека и за аристократичния морал, към който той се придържа, се казва, че това е телесно-духовен аристократизъм. Струва ми се, че по отношение на Ницше трябва да се откажем от толкова привичното за европейската философия разделение и противопоставяне на тяло и дух. Силната воля за власт говори от и чрез силното и симетрично тяло. Като че ли тук имаме съживяване на синкретичното единство на тези две начала в човешката природа. Твърде вероятно е допускането, че проникновеният познавач на Античността е бил вдъхновен при сътворяването образа на свръхчовека от античната калокагатия. Непреднамереният поглед не може да не припознае в свръхчовека фигурата на победителя в гръцкия агон, която е материалният изразител на своеобразното единство на красота и добро, наречено калокагатия. Победителят в състезанието е с дивно тяло, силен и смел, умерен, умен, богат, умее да говори красиво. Почти натрапваща е съпоставката между преизобилието от телесна и духовна мощ на свръхчовека и онзи буен цъфтеж на плътта и духа, който прави античния човек да изглежда като бог. Калокагатията изразява не толкова единството на красивата душа и тяло, колкото самодостатъчността, хармонията, блясъка на просветлената от духа материя. Тя е мярата, ко­ято е присъща на живота сам по себе си. Като че ли у Ницше е на лице същият стремеж да предостави живота на собствената му мяра и честно да я приеме, дори ако тя засяга най-скъпото и „слага пръст в раната“.
Никой досега, доколкото ми е известно, не е изразявал съмнение в силата на Ницшевия дух. Най-уверен в нея е бил самият Ницше. Затова нека когато се опитваме да надзърнем зад маската на свръхчовека, която той слага на своята философия, да се оттласнем от онова, което е знаел още Платон и което той недвусмислено и красиво е заявил в Пирът. Като тръгва от положението, че не става дума за вероятност, а за „необходимост, че въжделение предизвиква това, което не достига, а не това, от което няма липса“ /Пирът, 200в/ той, правейки Ерос син на Бедността, извежда като основен мо­мент в неговата същност липсата, нуждата. Любовта е насочена към онова, което не достига, към онова, което не се притежава. Тя се ражда от нуждата. И ако наистина предметът на любовта е цененият предмет, то тогава ценността има същата майка. Бащата на Ерос е Способът и затова той винаги има ясното съзнание за това, какво не му достига, за да бъде постигната жадуваната пълнота, жадуваната цялостност.

Нека приемем със същата сериозност и твърденията на Ницше, че философията, въпреки съзнателно изгражданата маска, е все пак неволна изповед на философа. Нека се вгле­даме внимателно в маската на свръхчовека. Нейната мисия е да ни внуши ценността на силното и мощно тяло, чрез жи­вота на което се изявява силният дух. Нека повторим: „Най-честното битие“, онова чрез чиято уста мълви утробата на битието, – „говори за тялото“ и „иска тялото, дори и когато реди песни и бленува, и пърха с пречупени криле“. Ако елиминираме връзката, ако отстраним само съюза „и“, ще получим две самостойни твърдения. Първото – „Най-честното битие“, онова чрез чиято уста мълви утробата на битието, – „говори за тялото“. Второто – „Най-честното битие“, онова чрез чиято уста мълви утробата на битието, – „иска тялото, дори и когато реди песни и бленува, и пърха с пречупени криле“.Първото не имплицира второто, формалната логика не отк­рива връзка между тях. Редно е да се запитаме по силата на коя логика Ницше ги обединява и прави едно толкова краси­во цяло. Защо „най-честното битие“ „иска тялото“ дори ко­гато е с пречупени криле? Струва ми се повече от ясно, че тук Ницше си е поиграл с двойното значение на израза „пре­чупени криле“. Зад натрапващото се негово преносно значе­ние, отвеждащо ни към духа80, той е скрил буквалното зна­чение. Силният дух – еманация на утробата на битието – до­ри когато по силата на случая81 обитава тяло с пречупени криле, болно тяло, „иска тялото“ – здравото тяло, съвърше­ното и симетрично тяло. Той „говори за тялото“ и „реди пес­ни и бленува“. Всъщност, той не може да говори за нищо друго. Защото такива са законите и логиката на любовта. Тя се опитва, за съжаление или може би радост, всуе, да пос­тигне бленуваната цялостност, да съедини в едно искащото с онова, което му липсва и което той иска.
Култът към свръхчовека, неговият образ не би трябвало да се възприемат сериозно като верую на философа. Те са маската, зад която той се опитва да скрие най-съкровеното -на един свръхмощен дух съдбата е изпратила болно тяло. Те свидетелстват за неговия копнеж. Затова и речите на Зара-тустра са песен, бленуване. Като умело използва похватите на митическото конципиране на света, Ницше сътворява мита за свръхчовека. Неговота скрита функция е изцяло компен­саторна. И философът сигурно си е давал сметка за това. Ина­че едва ли би ги имало „маската“ и „изповедта“, тези пусна­ти камъчета, които маркират извървяния път и помагат на онзи, който иска да мине отново по него.

Свръхчовекът се самосъзнава като будител. Неговата за­дача е да събуди хората от упоителния сън на християнските добродетели и да им покаже на какво всъщност е способен техният дух. Затова и мисията му е мисия на съблазнител. Той е орисан да призове хората към едно свръхусилие, чрез което те ще отхвърлят смаляващите ги добродетели и ще възстановят своя истински ръст. Зад призванието на свръхчовека и зад тезата за трите стадия в духовното развитие на човека стои едно от най-устойчивите вярвания на човешкия дух. Човек, неговата природа е изначално добра. По силата на случая тя е деградила, смъкнала се е до злото. Ако човек разбере това, той има сили, чрез които може да въздигне своята природа до нейната изначална доброта. Това е идеята, която лежи в основата на всяка моралистика. Преоткриваме я в речите-проповеди на Заратустра. Според Ницше тяхната про-фетична сила ще се предаде на човека и тогава неговата душа ще бъде готова да посрещне свръхгероя.
„Светец на аморализма“ или просто моралист, дълбоко изстрадал своите идеи? Какъв е Ницше? Ако се усъмним в буквата и се доверим на духа на аристократичния морал, който ще свидетелства за възстановената изначална добрата на човека, ще трябва да причислим Ницше към най-ярките представители на европейската моралистика.

Случаят, довел след себе си деградацията на човешкия дух, е установяването господството на Аполоновото начало в европейската култура. Затова Ницше се опитва да реабилитира победеното или, може би по-точно, изтласканото в тай-ниците на духа, Дионисовско начало. Борещ се и страдащ, умиращ и възкръсващ, Дионис е Бог – персонификация на героизма. В борбата на Дионис-Загрей с титаните, в неговите превъплъщения, разкъсване и възкръсване82 болезнено се усеща единството на човек и космос, на човешка и космич-на съдба. Затова и когато гласът, идващ от утробата на битието и гласът на човека трябва да се слеят, Дионис е извикан на помощ. Той ще възвърне битийното самочувствие на човека. Нали на него, „на Дионис е присъщо да демонстрира по-скоро субективното самосъзнание, субективната даденост на вещите и съществата. Дионис буди вътрешното самочувствие на човека и всички видени и оформени предмети се възприемат от дълбочината на човешкото самочувствие и в светлината на това самочувствие „.
Във философията на Ницше умиращият и възкръсващ Бог внася идеята за вечното възвръщане. Само вярата, че има вечно възвръщане, че има Бог, който е въплъщение на това възвръщане дава живот както на свръхчовека, така и на възстановяването на изначалното уравнение на ценността. С него неразделно е свързано осъществяването на основната задача на Ницшевата философия – преоценка на всички ценности.
Вярата във вечното възвръщане дава живот и на вярата в появата на философа на бъдещето, за когото можем да кажем, че „имената му са легион“ – Заратустра, аристократ, свръхчовек, Ницше…: „Но все някога…той би трябвало да ни се появи, човекът изкупител, човекът на голямата любов и презрение, творческият дух, когото напиращата в него сила прогонва отново и отново от всяка страничност и отвъд-ност, чиято самота превратно се тълкува от народа като бягство от действителността: докато тя е само потъване, заравяне, задълбочаване в действителността, за да може той, излизайки отново на светлината, да донесе със себе си изкуплението на тази действителност: изкупление от проклятието, наложено й от предишния идеал. Този човек на бъдещето, който ще ни избави също от стария идеал, както и от това, което трябва да израсне от него, от голямото отвращение, от волята за нищо, от нихилизма, този удар на обедната камбана и на великото решение, отново освобождаващ во­лята, възвръщащ на земята нейната цел, а на човека неговата надежда, този антихрист и антинихилист, този победител на бога и на нищото – той трябва да дойде някога…“

Етикети: доклад по философия, курсова по философия, реферат по философия