“Книгата е общество. Добрата книга,
както и доброто общество просвещават
и облагородяват чувствата и нравите.” /Н.И.Пирогов/
Тази крилата мисъл на Пирогов ни дава точна представа за силата и значимостта на книгата в живота на човека въобще. Според мен той трябва да се стреми и да се учи от най-добрите в съответните области на човешкото познание. Ежедневно ние контактуваме с различни в своето интелектуално и нравствено развитие хора. Вярно е, че всеки сам си избира своето място сред обществото и “прослойката”, с която общува и се чувства пълноценен, но при малките деца този избор е поверен изключително в ръцете на възрастния. За добро или за лошо, тяхната съдба и интелектуално развитие, се определят от средата, в която те “попадат”. Ето защо ние възрастните сме изключително отговорни за сформирането и развитието на детския мироглед и реалност. Ако ние, родителите, избираме тази прослойка от обществото, с която искаме да общуваме (в това число и нашите деца), то ние, учителите, сме длъжни да “потопим” и докоснем нашите възпитаници до най-добрите достояния – с “елита на обществото” по съответната дисциплина. Нашата роля е да ги поведем за ръка и заедно да се докоснем и “вкусим” очарованието, красотата и уникалността на най-добрите човешки достижения на своето време, да оценим и да почерпим от тяхната житейска и творческа мъдрост. Именно класиците са най-ярките творци на своята епоха и носители на нейните ценности и достояния. Много често те са били отхвърляни и непризнавани от своите съвременници, но таланта им бива оценен години след тяхната смърт (напр. композитора Й.С.Бах, чието творчество е непризнато приживе, а оценено едва 100 години след неговата смърт; унижението и нищетата, в която живее майстора на перото с изтънчена душевност – Оскар Уайлд в края на живота си, забравен и беден като просяк, и др.) Именно чрез тези “бисери” , открити и продължаващи все така ярко да блестят със своя елегантен, изтънчен и неповторим творчески почерк стотици години след смъртта си, ние разкриваме пред нашите малчугани непреходните нравствени и естетически стойности на човешкото битие.(напр.възвишената сила на духа, всеотдайността и предаността в своята любов на малката русалка от едноименната приказка на Андерсен; добродетелите на Малкият принц на Екзюпери, чрез които авторът разобличава света на възрастните, лишен от искрени чувства и преживявания-свят, призоваващ за повече топлина,човечност, обич и разбирателство между хората, и т.н.).
Вярно е,че има и добри и лоши книги (както във всяко едно изкуство), че дори и великите творци не са “застраховани”от това да творят шедьовър след шедьовър.Свидетели сме и на не дотам ярки в художествен план творби именно от такива големи “светила”. Смятам ,че именно ние, учителите, сме тези възрастни, който сме длъжни да покажем и научим децата да отсяват красивото от грозното, пошлото от доброто; да “изострим” сетивата им и да възпитаме в тях изтънчен вкус към стойностното и красивото; да могат да отсяват качественото от имитацията и плагиатството. Учейки ги на тази самокритичност и мироглед, те лесно биха пренесли модела в ежедневието и живота си въобще.
Ето защо аз смятам, че мястото на преводната литература за деца (и то класиците със своите ярки в художествен план творби), трябва и с право са застъпени в часовете по художествено възпитание – литература.
Но според мен малкият слушател, за да се потопи по-пълно и да бъде завладян от литературните герои (не само на приказките, повестите, разказите, басните или стиховете), е важно интонацията и чувството, които ще вложи четеца при пресъздаването на съответната творба.Само тогава тя би “грабнала” сърцето на детето и то би се “сляло” по-пълно с чувствата и преживяванията на нейните герои.
Не по-малко определящи, например, са и илюстрациите към съответната приказка или басня . Като човек на изкуството страшно много залагам на красивата и “топлеща окото” визия на всички приказни герои (независимо дали те са играчки или илюстрации на избрани от мен книги).
Аз дълбоко ценя българската история и традиции и в този дух на родолюбие и гордост от това, че сме българи, възпитавам учениците си. Но преди всичко се стремя и акцентирам в своите отношения на това безценно качество човеколюбието! Смятам, че синкретичността, която е била съществена особеност в зората на човешкото развитие, все по-силно и по-силно се завръща в нашето съвремие и с право! Аз съм “за” синкретичността не само в изкуството като цяло (според мен така по-пълно и по-цялостно се пресъздават образите, и много често я прилагам в работата си като педагог), а и за синкретичността в междуличностните взаимоотношения между хората. Смятам, че всички сме хора – и бели и жълти, и черни, и че всички чувстваме, страдаме и се радваме на живота по еднакъв начин, без оглед на това каква националност и от коя прослойка на обществото сме. Именно за това твърдя, че за убедителната ми позиция като учител и родител много допринасят класическите образци не само на българската, но и на преводната ни литература.
Етикети: доклад по литература, доклад по педагогика, курсова по педагогика, Реферат по литература, Реферат по педагогика
Този материал съдържа 960 думи.Ако ще ти свърши работа, може да помогнеш на друг, като качиш нещо твое :)