Реферати

1.Асоционизъм – (У.Джеймсс, Дж.Дюи и др.)
Същността на учението се свежда до асоциациите между усещанията, възприятията и представите. Адаптацията на човека към средата се извършва върху основата на на асоциативните закони за близост, сходство, контраст и др. При това ученето се разглежда като чисто двигателен ( моторен ) акт, при който двигателнте фукнции имат много по-голямо значение, отколкото умствените.

2.Бихейвиъризъм – (Дж.Уотсън, Е.Торндайк, Б.Ф.Скинър, К.Хал, Е.Толман и др.)
Ученето се разглежда като основен процес на поведението, като изменение на външните реакции върху основат на вънпни стимули. Според Дж.Ъотсън психическите явления са недостъпни за обективно научно изследване, разбирано като двигателна активност на организма в отговор на въздействието на външните стимули. Е.Торндайк смята, че всеки процес на учене се извършва по формулата „ ситуация – ответна реакция”. Ученето при човека и животните се заключва в изменението на тяхното поведение. Основни фактори на ученето са напрежението на потребността (законът за готовността), връзката между стимула и реакцията, повторната актуализация на връзката (законът за упражнението), подкреплението на сполучливата реакция (законът за ефекта). Концепцията за оперантното поведение и инструменталното научаване на Б.Ф.Скинър също се основава на бихейвиъристката схема: ситуация (стимул) – реакция – подкрепление. Ученето се свежда до серия опити въз основа на „пробата и грешката” като се пренебрегва умствената дейност.

3.Гещализъм – (Ф.Кьолер, М.Вертхаймер, К.Кофка и др.)
Ученето се разглежда като процес на изменение на моторния, сензорния, сензомоторния и идеаторния опит на субекта. Този опит представлява цялостно и структурно образувание. В основата на механизма на ученето се поставя принципът за структурността и целостта. То се осъществява чрез цялостни гещалти (структури, образи, форми). Същността на процеса на учене е в преструктуриране на предишните структури на опита, т.е. във възникването на новия опит чрез реогранизация на предишните структури и в затвърдяването на новите структури. Ученето според К.Кофка се състои от две фази: 1) образуване на нови форми на дейност (успех) и 2) съхранение и възпоизвеждане на новите форми на дейността (памет). В онтогенетичното развитие върху процесите на преструктуриране оказва влияние съзряването на нервната система и обучението. Преструктурирането се осъществява в съответствие с редица закони: закона за сходството (формират се гещалти, сходни с гещалтите, характерни за дадена ситуация), закона за последователността (по-късно формираните гещалти преобладават във формирането на новите), закона за завършеността (структурирането води до завършение гещалти, до най-добри гещалти) и др. Основните положения на гещалтизма противостоят на асоцианистическите представи на ученето и на поведенческата психология.

4.Теория на интериоризацията – ( П.Жане, Ж.Пиаже и др.)
Психическото развитие се разглежда като резултат от действието на външни фактори, което се пренася във вътрешен план (интериоризира се). Съгласно теорията на Ж.Пиаже умственото развитие на детето е спонтанен процес, който се подчинява на биологическите закони. Средата (в частност обучението) може само да го задържи или ускори. Успешността на обучението зависи от това, доколко то се основава върху умственото развитие. Това развитие се извършва всистемата „субект – обект” като движение към равновесие на нейните елементи: преобладаване на асимилация (усвояването на новото чрез включването му в старите схеми); преобладаване на акомодацията (приспособяване на актуализиращите се изходни схеми към новите обекти на действие чрез изменение на структурата им); равновесие между двата процеса. Ж.Пиаже разграничава няколко вида придобиване на опит: учене (постепенен, несъзнателен процес на усвояване на всякакви връзки), индукция (постепенно съзнателно контролирано усвояване на всякакви връзки), инсайт (скокообразно познаване на неявни връзки – ознавано и неосъзнавано) възприятие (скокообразно усвояване на явни връзки – осъзнавано и неосъзнавано).
Концепцията на Ж.Пиаже се основава на голям фактически материал. Той се приближава до детерминистичния възглед за ученето, но не го прилага последователно. Развитието на висшите психически функции се разглежда абстрактно, извън социалната и културната среда.

5.Теория на понятийните структури – (Дж.Брунер)
Дж.Брунер разглежда ученето като изменение на съдържанието на отражението на обектите на действителността в три основни форми на отражение: външнодвигателно, сетивно – образна и символична. Според него основна е символичната форма на отражение, която е ориентирана към понятийните структури: понятия, закони, теории и др. Ученето включва три основни процедури: 1) изясняване – получаване на информация, заместваща или уточняваща миналия опит; 2) трансформация – обработка на информацията с оглед на новите ситуации; 3) оценка – проверка на правилността на преработката на информацията. Според Дж.Брунер човек се развива в процеса на интериоризацията на тези начини за дейност, нагледно възображение и символизация, които съществуват в културата на неговото общество. Върху това развитие оказват влияние редица условия: изискванията, поставяни от условията на живота към индивида , стремежът към съответствие между трите форми на отражение – действията, образите, символите и др.

6.В руската психология главни направления за изследване на ученето са културно – историческата теория на Л.С.Виготски и детерминизмът на С.Л.Рубенщайн.
Л.С.Виготски не разработва цялостна концепция за структурата на ученето, но издига редица положения в съответствие с културно – историческата теория за развитието на висшите психически функции. Той критикува Ж.Пиаже, който разглежда психическото развитие на детето извън неговото историческо развитие като процес, управляван от вътрешни сили. Според Л.С.Виготски в хода на историческото развитие на човечеството (а съответно и в онтогенетичното развитие на отделния човек) се образуват културните форми на поведение. Висшите психически функции, възникващи в процеса на културното развитие, са социално обусловени. Всяка психическа функция в културното развитие отначало се явява като интерпсихологическа категория, а след това вторично като интрапсихологическа. В основата на развитието на висшите прихически функции е интериоризацията на опосредованите чрез езика социални отношения. В развитието на висшите прихични функции Л.С.Виготски разграничава три стадия: 1) използване на знаци без осъзнаване на начина на тяхното действие; 2) използване на външни знаци; 3) използване на вътрешни знаци. Според него съдържанието на културно – историческия опит, зафиксирано в значенията на езиковите единици, са преди всичко понятията – научните (теоретичните) и житейските (емпиричните). Усвояването на научните понятия се осъществява върху основата на анализа, абстракцията, обобщението, които се направляват от общуването и се опосредстват чрез знаците на езика.
Концепцията на Л.С. Виготски доразвиват А.Н.Леонтиев, П.Я.Галперин, Д.Б.Елконин, В.В.Давидов, Н.Ф.Тализина и др. Според Леонтиев ученето се характеризира с наличието на управление на познавателните процеси в дейността с обектите, което се състои не само в организацията на действителността, а и на начина на дейност по отношение на тази действителност. Изходна форма на дейността, в рамките на която се осъществява усвояването, е външната практическа дейност с обектите или техните знакови заместители, преди всичко външноречеви, а завършваща форма на дейността в процеса на усвояването е вътрешната, умствена дейност, структурата на която съвпада със структурата на външната дейност, из която се е формирала в резултат на процеса на усвояване на вътрешната дейност. В резултат от усвояването знанията и уменията се превръщат във вътрешен опит на ученика, а целият процес на усвояване представлява интериоризация, преход от външния опит към вътрешен. В концепцията на Леонтиев вътрешните познавателни процеси се разглеждат като пораждащи се в общуването чрез дейносстта в нейната изходна практическа форма на основата на прехода от практическа дейност към вътрешна психическа, което съставлява истинското съдържание на интериоризацията и основна линия на измененията, извършващи се при придобиване на познавателен опит от индивида.

7.П.Я.Галперин и неговите сътрудници разработват теория за поетапното формиране на умствените действия.
Съгласно тази теория процесът на усвояване преминава през шест етапа: етап на мотивация, етап на изясняване на ориентировъчната основа на действието, етап на изпълнение на действието в материална (материализирана) форма, етап на изпълнение на действието при гласно изговаряне, етап на изпълнение на действието само при изговаряне за себе си, етап на изпълнение на действието в умствена форма.
Рубенщайн разработва концепцията за детерминацията на психическата дейност от външните причини чрез посредството на вътрешните условия. Той изтъква,че външните причини действат чрез вътрешните условия (които сами се детерминират в резултат от външните въздействия). Според него теорията за интериоризацията като подчертава детерминацията на вътрешното от външното, не разкрива вътрешната обусловеност на тази вънпна детерминация. „Вътрешните условия, формирайки се под въздействието на външните, не са обаче тяхна непосредствена механическа проекция. Формирайки се и изменяйки се в процеса на развитието, вътрешните условия сами обуславят този специален кръг от въздействия, на който даденото явление може да бъде подложено”.
Концепцията на Рубенщайн доразвиват Д.Н.Богоявленски , Н.А.Менчинская и др., които поставят в основата на процеса на ученето анализа, синтеза, абстракцията и обобщението.
Линхарт разработва относително цялостна концепция за ученето. Според него „Ученето в най-широкия смисъл е вид дейност,в която субектът в дадена ситуация изменя под влияние на външните условия и в зависимост от резултатите на собствената си дейност своето поведение и своите психични процеси така, че да се намали чрез новите информации степента на своята неувереност и да намери правилния отговор или адектватното правило на поведение”. Авторът разграничава два основни вида изменения на психическите и поведенческите структури: актуален генезис, който обхваща кратковременните изменения и по същество съставлява учене, и онтогенезис, който обхваща дълговременните изменения, водещи до качествени преобразувания на структурите, съставляващи психическото развитие.
В структурата на ученето според Линхард влизат четири вътрешно свързани компоненти: мотивационен, познавателен (перцепция, мислене), изпълнителски (програма за дейност, реакции и операции) и контролен.
В зависимост от това какво се усвоява и как се усвоява Линхард разграничава следните видове учене:
1. учене въз основа на закона за асоциативната влизост в случайните проби;
2. инструментално обусловено учене също в случайни проби;
3. учене без подкрепление (на основата на когнитивните структури и умствените операции);
4. вербално учене на основата на стратегиите, а не случайно;
5. учене при решаване на проблеми чрез комбинация на представи при наличие на случайни проби;
6. учене, насочено към емоциите и мотивите.
Когато посочените видове учене протичат под влияние на социални фактори, Линхарт ги отнася към социалното учене като относително самостоятелен вид наред с индивидуалното, монадното учене.

Трябва да се отбележи, че различни автори обособяват различни видове учене. За процеса на обучението важно значение има класификацията на Л.Б.Белствон, който разграничава: асоциативно учене, условнорефлексно учене, знаково учене и операционно учене. Всеки един от тези видове учене авторът свързва със структурата на процеса на обучението.

Литература:
1.проф.Петър Петров,”Дидактика”,Изд. „Веда Словена-ЖГ”, София, 1998г.

Етикети: Реферат за обучението